Джон Кларксън
Лично правосъдие (32)

32.

На следващата сутрин Девлин се събуди в осем часа. Свърза се с Чоу и разбра, че Джордж е бил преместен сравнително спокойно. Имало толкова много полиция и царял такъв хаос заради битката на Пони с детективите на Кели във фоайето, че нямало никой от болничната охрана, който да попречи на хората на Чоу.

Джордж бил скрит в частна болница близо до Стамфорд, Кънектикът, под името Едуард Уилямс.

Девлин затвори телефона и отиде в задната стая. Извади от килера голям куфар и започна да го пълни с дрехи, пари, оръжие и резервни амуниции.

Паричните му запаси от Гранд Кайман бяха намалели, но имаше достатъчно, за да даде на Сюзън обещаните десет хиляди долара. Радваше се, че „Пасифик Рим“ плаща за другите разходи. Добрата помощ струва скъпо.

После позвъни в службата за коли под наем. Този път шофьорът беше по-възрастен мъж. На табелката пишеше „Бил“. Закръглен, с месесто лице, приличащо на картоф. Не се опита да поведе разговор, Девлин също. Даде му адреса на Зитър и седна на задната седалка.

Когато пристигнаха в „Интрепид Инвестигейшънс“, Девлин излезе от колата, отиде в офиса и взе от секретарката на Зитър оставения за него плик. Благодари й, излезе навън и отново зае мястото си на задната седалка.

Каза на шофьора адреса на агенцията на Уилям Паркър — онази, която му препоръча Чоу за събиране на информация. После отвори плика от Зитър и прегледа съдържанието му, докато шофьорът го откарваше на изток.

Зитър бе успял да събере доста данни за Кели. Пликът съдържаше съобщение от „Американ Експрес“, три анулирани чека, включително един за изплащане на ипотека в „Линкълн сейвингс банк“, и месечно известие от „Кемикъл банк“, в което имаше информация за три сметки: чекова сметка, обикновен влог и сметка от паричния пазар.

Банковото съобщение беше скъсано на две, но Зитър го бе залепил. Според него сметките на Кели в „Кемикъл банк“ общо възлизаха на 67591 долара. Прекалено много за полицай, дори и заместник-инспектор. Последният документ, изваден от боклука на Кели, бе телефонната му сметка. На цели пет страници един по един бяха изредени телефонни разговори на голямо разстояние. Отново прекалено много.

Данните на Зитър за ирландеца и тези на Сюзън за Уекслър щяха да са достатъчни за всеки опитен търсач на информация. Добрият търсач на информация можеше да започне дори само от някакъв телефонен номер и да разкрие историята на цял един живот.

Детективската агенция се намираше на Четирийсет и четвърта улица близо до Първо авеню. Девлин бързо попълни необходимите бланки. Изчака десет минути и после го въведоха в офиса на Уилям Паркър.

Паркър беше в началото на петдесетте. От него ставаше чудесен модел за рекламен плакат на ФБР. Седеше изправен като бастун зад изрядно подреденото си бюро. Носеше консервативен тъмен костюм, който вървеше на късо подстриганата му руса коса.

Паркър се държеше изключително делово. Когато Девлин влезе, той се изправи и силно му стисна ръката.

— Препоръчаха ви от „Пасифик Рим“, господин Девлин. С какво мога да ви помогна?

Девлин възприе официалния тон и показа бележките си и изровените от боклука на Кели документи.

— Това е информация за двама души, които според мен са свързани с криминални деяния — каза той. — Първият е Патрик Кели, заместник-инспектор в нюйоркското полицейско управление. Освен всичко останало той отговаря за издирването на клубове за запознанства и среднощни барове. За тази работа са определени шест екипа от по двама детектива. Имам основание да смятам, че Кели всъщност притежава един или повече среднощни барове или поне, че ги предпазва от полицията. Няколко от тези заведения са собственост на човек на име Робърт Уекслър. Ето информацията, която съм събрал за него.

— Какво точно искате да направим ние, господин Девлин?

— Да използвате тази информация за отправна точка и да извършите цялостно и задълбочено разследване на всякакъв бизнес или финансови сделки, свързващи тези двама мъже. Тук разполагате с предостатъчно за начало. Искам компютърни проверки, телефонно подслушване, справки с документи, телефонни разговори, банково разследване — всичко, свързано с тяхна собственост по отделно или заедно. Освен това искам цялата ви информация да бъде изпратена до Уилям Чоу в „Пасифик Рим“.

— Разбирам.

— Господин Чоу ми каза, че търсачите ви на информация са много добри.

Паркър вдигна поглед от бележките на Девлин и отвърна:

— Те не са просто добри. Те са най-добрите.

— Чудесно. Искам да използват всички трикове, всички източници, всички връзки, които имат. Искам да науча всичко, свързано с бизнеса им. Не ме интересуват родословията им, искам просто да разбера къде са парите.

— Разбирам.

— И се страхувам, че всичко това ми трябва много бързо.

— Нещо конкретно, с което искате да започнем?

— Аз бих започнал с имотите им в Ню Йорк. И освен това бих се съсредоточил върху банковите им сметки.

— Съмнявам се дали тези двамата притежават нещо под истинските си имена.

— Аз също. Трябва да откриете фиктивните компании или дружества, които използват.

— Е, досега определено не сме вършили такова нещо.

— Сигурен съм.

— Но дори да имаме късмет и да успеем бързо да открием нещо, това ще отнеме време.

— За съжаление, не разполагам с повече от два-три дни.

Паркър погледна към Девлин, за да се увери, че говори сериозно.

— Хайде стига. Онова, което искате от нас, може да отнеме поне седмица.

— Вложете всички възможни сили и накарайте хората си да работят денонощно.

Паркър се отпусна на високата облегалка на стола си и прокара ръка през късата си коса.

— Самият вие сте в този бизнес. Знаете колко са докачливи търсачите на информация. Не споделят връзките си или източниците си помежду си. Не мога да пратя повече от един-двама души да се занимават с проблема ви. Започват да си пречат и да си съперничат.

— Господин Паркър, вие познавате хората си. Направете каквото смятате за правилно, но моля ви, действайте бързо.

— Добре. Ще пратя сметката на „Пасифик Рим“. Страхувам се, че ще е повече от нормалното.

— Разбирам.

— Ще направим всичко, което е по силите ни.

— Господин Паркър, трябва да си тръгна от тук сигурен, че след ден-два ще разполагате с това, което ми трябва.

Паркър бавно кимна.

— Много ли е важно?

— Въпрос на живот и смърт, господин Паркър.

— Добре. Ще оставя всичко друго и ще натоваря с тази задача двама от най-добрите си хора. Ако такава информация съществува, ние ще я открием.

— Добре. Благодаря ви.

Девлин излезе от агенцията, бързо се вмъкна в очакващия го седан и каза на шофьора да го откара в „Мариот“.

 

 

Докато Девлин разговаряше с Паркър, хората, които се опитваше да разкрие, обядваха заедно в един скандинавски ресторант в центъра.

Уекслър беше пристигнал направо от бара, а Кели идваше от офиса си.

Двамата тихо разговаряха сред приглушения ресторантски шум.

Кели обядваше печена сьомга, салата и кошничка с вкусни шведски тъмни хлебчета. Уекслър, всъщност закусваше с обикновена препечена филийка, кисело мляко и черно кафе.

— Та кажи ми за онзи Девлин — рече Уекслър.

— Корав орех. Много любопитен тип, но гаден. Според документите от архива ни е истински професионалист. Информацията за него е доста внушителна.

— По-конкретно?

— Служил е в нюйоркската полиция, в армията, в секретните служби. В момента работи за „Пасифик Рим“ — частна застрахователна компания на Западното крайбрежие.

— Какво прави в Ню Йорк?

— Дошъл е за погребението на баща си.

— Това абсолютно сигурно ли е?

— Да, напълно.

— Какво общо имаме ние, по дяволите, с погребението на баща му?

Кели погълна нова хапка сьомга и хляб.

— Не със смъртта на баща му. Проблемът е в това, че твоите страхотни горили едва не убиха брат му.

— Какво?

— Очевидно момчетата ти малко са попрекалили. Пратили са човека в болница със счупен череп, освен всичко останало.

— Не знаех.

— Да, за теб това може да е незначителна подробност, Робърт, но този път има последици.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че всичко това е само защото се е ядосал заради брат си?

— Не мога да се сетя за каквато и да е друга причина.

— Пак тези мъжкарски истории. Значи иска да пребие онзи, който е пребил брат му.

— Точно така.

— Абсурд.

— Абсурд, но опасен. Не можем да си позволим да привличаме каквото и да е внимание към среднощните ни барове.

— А аз не мога да си позволя да оставя ненаказан някой, който може да ме открие, да ме заплаши и да остане жив, след като съм му пратил Джо и Еди.

Кели погълна и последното парченце храна от чинията си.

— Да — отвърна той. — За това няма спор. Снощи почти бяхме решили проблема.

— Къде? Как?

— Пратих двама от моите детективи на пост пред болницата, в която открихме, че е бил приет брат му. Девлин се появи към един часа през нощта.

— Малко късно за посещения.

— В интензивното отделение няма ограничения, не знаеш ли? Така дават на семейството и приятелите възможност да са там в случай на ненадейна смърт.

— Не са ли успели да го хванат, когато се е появил?

— Очевидно не. Още не са ми докладвали всичко, но е имало стрелба. Поддържащите патрули са чули изстрелите, повикали са подкрепления и едва не са сгащили Девлин в метрото, но е успял да се измъкне.

— Това е смешно.

— Прав си, защото сега мишката избяга от капана. В момента по следите му са адски много ченгета.

— И?

— И така е много по-трудно да се справим с него. Бих предпочел с проблема да се занимават само моите детективи.

— Просто го намери, Патрик. Аз ще се погрижа за останалото.

— Да, и аз смятам, че така ще е най-добре.

— Залови го. Аз също съм пратил по следите му хора. Ще ми съобщят, ако се появи в някой от баровете ни в Манхатън.

Кели вдигна чашата си с кафе.

— Е, тогава всичко е наред. Твоите горили действат от една страна, моите ченгета от друга. — Той дрезгаво се изсмя. — Навярно между тях няма голяма разлика, а?

— Моите като цяло са по-едри — отвърна Уекслър.

— Но пък моите са свикнали да носят оръжие — отново се засмя Кели.

 

 

Когато автомобилът пристигна при „Мариот“, Девлин нареди на шофьора да паркира на Четирийсет и шеста улица и да го чака.

После влезе в хотела със златистия куфар с дрехите, парите и оръжието си в ръка. Чудеше се още колко гости идват със същия багаж.

Пристигна в апартамента петнайсет минути след предварително установеното време — единайсет часа.

Дарил седеше в дневната и четеше „Ню Йорк Таймс“. Беше събула обувките си и бе вдигнала крака на дивана под себе си. Носеше джинсите си и тениска с надпис „Аз обичам Ню Йорк“.

— Как си? — попита Девлин.

Дарил свали вестника и отвърна:

— А, почти нормално.

— Не спа ли добре?

— Не съвсем, но ще се оправя.

— Имаш много хубава тениска.

— Не обичам да нося едни и същи дрехи два дни поред. Тъй като нямаше кой да изтича до апартамента ми и да ми донесе, купих си я от магазина за сувенири. Дължиш ми осемнайсет долара.

Девлин й подаде двайсетдоларова банкнота.

— Направо са те обрали.

— Хотелски цени. Какво носиш в онзи куфар? Да не се местиш при госпожа „Водка Абсолют“?

— Не.

— Тогава какво има вътре?

— Пари, оръжие, защитна жилетка. Такива неща.

— Колко мило.

— Ще ходиш ли на работа?

— Може би по-късно.

— Къде е Сюзън?

— Отиде да си направи прическата. Каза ми, че това е първото нещо, което прави, когато минава в нелегалност.

— Значи сте разговаряли?

— Да. След като и двете разбрахме, че не си прекарал нощта с другата.

— Аха…

Девлин се изправи и се приближи до прозореца, който гледаше към Бродуей и Четирийсет и шеста улица. Хвърли поглед към будката за билети и огромните неонови надписи, които заобикаляха пресечката. Видя реклами на „Сони“, „Минолта“, „Канон“, „Голд стар“, „Фуджи филм“ — толкова по въпроса за американската икономика.

— Видя ли брат си? — попита Дарил.

— Не. Снощи ходих в болницата, но не успях да го видя, защото го бяха преместили от интензивното. Предполагам, това означава, че е по-добре, но не получих никаква информация.

— Значи е по-добре, сигурна съм.

— Надявам се. По кое време трябва да се върне тя?

— Каза, че ще се изруси. Това ще отнеме доста.

— Защо?

— Първо трябва да свалят сегашната й боя, после да й сложат русата.

— Звучи страхотно…

Дарил се изправи и се приближи до Девлин.

— Виж, трябва да престана с тъпото си цупене и да ти кажа нещо. Не ми харесва как се чувствам в момента. Не ми харесва всичко това. И искам да се прибера вкъщи. Казах, че ще ти помогна и го направих, но аз бях дотук, Джак. Когато всичко свърши, ти ще решиш дали искаш да ме видиш и ще ми се обадиш.

— Добре — просто каза Девлин.

Тя очакваше да продължи. Но Девлин мълчеше.

— Смяташ ли, че те предавам? — попита Дарил.

— Не. Не смятам. Постъпваш точно както трябва. Ти нямаш нищо общо с това. Чувстваш се зле, не ти е приятно със Сюзън и си абсолютно права. Благодаря ти за всичко, което направи. Искам да ти кажа нещо повече, но не мога. Така че засега нека просто го оставим и когато всичко свърши, пак ще си поговорим, става ли?

Дарил кимна.

— Става.

Тя взе блузата си от облегалката на стола до бюрото и внимателно я сгъна. Девлин отиде при гардероба в коридора и донесе найлоновия плик за мръсно бельо. Подаде й го и тя прибра вътре сгъната блуза.

— Благодаря — каза Дарил. После го погали по лицето и понечи да го целуне за сбогом, но вместо това го целуна по бузата. — Как е главата ти? — попита тя, като докосна тила му.

— Добре.

— Чудесно.

Девлин я хвана за ръката.

— Виж, съмнявам се дали са в състояние да открият връзката ми с теб, но може би е по-добре да се изнесеш за няколко дни на хотел. На моя сметка.

Дарил вдигна ръка.

— Не, благодаря. Живея в собствения си дом и по собствения си начин. Може би след няколко дни ще отида до Хамптънс да се попека на слънце. Но никакви хотели.

Девлин разбра, че не е в състояние да я убеди.

— Добре, махни се от тук за няколко дни.

Двамата тръгнаха към вратата.

— Онзи барман от „О’Калахън“ знае ли името или адреса ти? — попита Девлин.

— Само малкото ми име.

— Добре. Но известно време недей да ходиш там.

— Никога повече няма да се върна там.

— Така е най-добре. Бъди внимателна. Ще ти се обадя, когато всичко свърши.

— Добре. Хайде стига! Довиждане. И, за бога, пази се. Бих искала пак да се видим някой ден.

Дарил се обърна и излезе навън. Девлин остана с поглед, впит в затворената врата, съзнавайки колко пуста изведнъж му се струва стаята. И тогава направи най-разумното нещо. Изхвърли Дарил от мислите си и се зае с належащата си работа. Взе куфара, който бе донесъл в хотела, отвори го и започна да вади пачките от стодоларови банкноти, докато не събра десетте хиляди долара за Сюзън. Остави парите върху бюрото и ги раздели на две купчини, всяка от които пъхна в плик за писмо. Не бяха цяло богатство, но определено бяха достатъчно, ако Сюзън решеше да избяга от него.

Сякаш с мислите си я беше повикал. Той чу електронната карта да отваря вратата и се обърна в очакване. За стотна от секундата отново се сети за Дарил, но после разбра, че наистина е Сюзън.

Беше руса. Косата й почти точно повтаряше цвета на Дарил. Приличаше едва ли не на сестра на Дарил. По-възрастна, по-зряла, по-ефектна сестра.

Тя застана в средата на стаята и каза:

— Обичам да съм в центъра на вниманието, но не е нужно да ме зяпаш.

— Извинявай. Изглеждаш чудесно. Сякаш винаги си била руса.

— Зная. Отива ми. Това е второто ми аз. Забелязал ли си дали в банята има шапка за коса?

— Не.

— Трябва да взема душ и да поспя.

— Не си ли спала?

— Никога не заспивам преди обед. Къде е „мис Америка“?

— Тръгна си.

Сюзън се усмихна и се приближи към Девлин.

— Колко удобно. — И после отиде в банята.

— Донесох парите, които ти дължах — извика след нея той.

— Добре — отвърна тя. — Дай ми няколко минути и ще поговорим.

Девлин седна на дивана и Сюзън изведнъж се появи на вратата по сутиен и бикини. Бяха от бяла дантела и тя очевидно отлично знаеше колко ефектно изглежда по бельо. Едрите й гърди изкусително бяха повдигнати нагоре и тъмните й зърна ясно се виждаха под дантелата. Бикините бяха изрязани високо на ханша и подчертаваха формата и дължината на гладките й крака.

— Няма да си тръгваш веднага, нали? — попита тя.

— Не.

— Можеш ли да почакаш, докато взема душ?

— Да.

— Добре. — Тя забеляза, че Девлин гледа към тъмните косми между краката й и също погледна надолу. — Съжалявам, че нямах време да се боядисам навсякъде. — После небрежно тръгна обратно към банята, като му даде отлична възможност да се наслади на гледката на прелестно оформеното й дупе.

Девлин отметна глава назад и затвори очи. Искаше му се да подремне за малко, но образът на Сюзън го накара отново да ги отвори. Продължаваше да мисли за Дарил, но виждаше Сюзън в онова бяло бельо.

Беше ядосан, възбуден и тъжен едновременно.

Успя да подремне петнайсетина минути, докато тя се къпеше. Стресна го звукът на отварящата се врата. Чувстваше се освежен, но знаеше, че тези кратки подремвания му дават възможност да издържи в продължение на часове само защото отдавна почти не бе спал. Засега му помагаха.

Сюзън се приближи и седна на дивана на сантиметри от него. Носеше нощница и подходящ халат. В това нямаше нищо прекалено възбуждащо, но тя не остави нещата така.

— Въпреки факта, че отдолу съм съвсем гола, нека да поговорим за онези пари.

— Господи, ти никога не спираш, а?

— Предполагам, че съм отегчена.

— Наистина ли смяташ, че трябва да продължаваш така?

— Тъжният факт, господин Девлин, е, че при повечето мъже това действа. А ти си единственото, с което разполагам в момента, така че искам нещо да подейства и на теб. Просто всички правят онова, на което са способни.

— Не е нужно да правиш това, на което си способна. И без това имам нужда от теб.

— Защо? Казах ти всичко, което зная. За какво друго ти трябвам?

— Още не съм сигурен. Цялата тази история далеч не е свършила. Възможно е да си в състояние да направиш за мен още много неща.

— Като например да ме използваш, за да примамиш Уекслър ли?

Девлин я погледна и разбра, че не е трябвало да подценява интуицията й.

— Може би нещо подобно.

— И си мислиш, че ще стоя просто така и ще чакам да спипаш Уекслър ли? Той е пребил твоя брат, не моя.

Девлин се изправи, отиде до бюрото и взе пликовете с парите. После се върна и ги подаде на Сюзън.

— Права си. Вече достатъчно те изложих на опасност. Ето десетте хиляди. Ако искаш да се махнеш от града и да започнеш отначало, може би така ще е най-добре.

Тя взе парите, но не погледна в пликовете.

— Не си падам по тази възможност. Изобщо. Ти каза, че ще ме пазиш, а сега искаш да ми платиш и да ме разкараш.

— Говориш така, като че ли искаш да останеш с мен.

— Ще ти кажа, когато реша да се махна.

— Добре, хайде да започнем отначало. Ако искаш да ми помогнеш, ще направя за теб всичко, каквото мога. Ако искаш да се махнеш веднага, можеш да го направиш. Парите са твоят билет и за двете посоки.

Сюзън замислено прехапа устни. Накрая му подаде един от пликовете.

— Задръж го. Аз ще задържа другата половина, в случай че спешно ми потрябват пари. Ако не се справиш с Уекслър, никога няма да бъда в безопасност, където и да ида.

— Права си.

— Така че предполагам, за момента и двамата се нуждаем един от друг.

— Снощи и аз стигнах до същия извод.

— Е, съжалявам, на мен ми трябваше малко повече време. Мисля, че се договорихме. — Тя протегна ръка и Девлин я стисна. После Сюзън обви другата си ръка около врата му и го притегли към себе си. Тя притисна пълните си устни към неговите и страстно го целуна. — Това подпечатва договора ни. Исках да го направя. Дори на теб да не ти харесва.

Сюзън се изправи от дивана.

— Отивам да спя — заяви тя. — Уморена съм. Кога ще те видя пак? Ще ми се довечера да изляза от този хотел. Какво ще кажеш по-късно да вечеряме заедно?

— Какво значи „по-късно“?

— Да речем към десет?

— Добре. Ще се видим тогава.

Той я проследи с поглед, докато влезе в спалнята. Не можеше да я види, но не можеше да не си представя как съблича халата и си ляга в леглото.