Джон Кларксън
Лично правосъдие (15)

15.

Таксито откара Девлин до „При Хуанита“. Той зачака на бара мини пейджърът му да завибрира или Зитър да влезе през вратата.

Поръча си чаша кафе и се пребори с изкушението да помоли бармана да му капне малко бренди в него. Седна и се замисли защо желанието му да пие взе да се събужда толкова често. Още преди да си изпие кафето, мини пейджърът завибрира в джоба му. Той го изкара и се взря в номера, който се беше появил на дисплея. Слезе от столчето край бара, откри къде са телефоните в задната част на ресторанта и набра номера. Зитър вдигна при първото позвъняване.

— Къде си?

— В „При Хуанита“.

— Ще дойда с колата след пет минути. Не излизай, преди да си видял колата ми. Трябва да се изметеш от този квартал. Ако онова ченге се сдуши с партньора си, ще те търсят.

— Ако искаха да ме арестуват, щяха да го направят.

— Може да искат просто да те гръмнат, за бога. Не се показвай много, докато не дойда.

Зитър затвори телефона без повече приказки. Девлин се върна край бара и си уреди сметката. Загледа се през прозореца, докато не видя да се появява зеленият додж на Зитър. Пъхна се в колата и Зитър незабавно зави по Трето авеню, в посока на изток.

— Смъкни се надолу в седалката. Не искам да си имам работа с онези момчета — каза Зитър.

На Девлин това хич не му харесваше, но не можеше да вкарва Зитър в беля заради собствения си гняв.

— Кажи ми какво се случи там — попита Зитър.

— Победиха ме, Сам. И за секунда не ги уплаших.

— Така ли? Отстрани изглеждаше, че си пуснал тежката артилерия.

— Не беше достатъчно за тях.

— Как така се появи ченгето?

— Когато строших носа на по-ниския, те попитаха дали може да отиде до тоалетната, за да спре кървенето. Не трябваше да му позволявам да ми се изплъзва от поглед. Някак се е свързал с онези полицаи. Не им се е обадил барманът, нали?

— Не. Изключено. Край него нямаше телефон.

— По дяволите. Сигурно са сключили някаква сделка този полицай да ги закриля.

— Така ли мислиш? — попита Зитър.

— Да. Ченгето ги познаваше. Не влезе в бара, за да види какво става, нито за да ме арестува. Не направи опит да ме задържи дори когато го предизвиках. Не искаше никой да знае, че между него и онези двамата има някаква връзка.

— Не е за пръв път полицай да помага на някой мошеник. Може би те са негови информатори, които се опитва да защитава.

— Не мисля, че случаят е такъв. Какво стана, след като си тръгнах?

— Нищо. Застанах между него и теб. Някои от посетителите взеха да се събират наоколо. Ченгето хвърли поглед на състоянието на ирландците, вдигна глава и видя, че между него и тебе съм аз и тълпа хора, така че просто отиде до колата и се хвана за радиостанцията. Може би, за да каже да те издирват. Май си прав. Ако всичко му беше в ред, щеше да се втурне след теб.

— Благодаря ти, че се намеси. Май толкова го вбесих, че сигурно щеше да ме застреля в гръб, ако ти не се беше изпречил помежду ни.

— На ченгетата им се отелва волът, когато трябва да обясняват изстрели в гърба. Просто го позатрудних. И така, какви са резултатите?

— Имаме две отрепки, които имат куража да се изправят срещу мен, както съм си поставил пистолета на масата, и които са се сдушили с ченгетата да ги закрилят.

— Измъкна ли нещо от тях?

— Казаха, че са завели брат ми в някакъв среднощен клуб, а после го оставили, като станало ясно, че не могат да го напият така, че хубавичко да го пребъркат.

— Вярваш ли им?

— Не мисля, че високият ме лъжеше. И не смятам, че те са пребили брат ми.

— Защо?

— Не мисля, че щяха да се отърват без никакво нараняване. Може и да са ударили Джордж изотзад и да са го бъхтили, докато е бил в безсъзнание, но просто не са от такова тесто. А и ако бяха направили това на брат ми, никога нямаше да се изправят лице в лице с мен. Когато ме видяха, не се опитаха да избягат.

Зитър сви рамене.

— Звучи правдоподобно. Не знаеха, че съм им завардил пътя към вратата. И сега какво?

— Засега тия двамата са ми твърде далече. Единственото, което научих, е, че трябва да намеря среднощния клуб, в който са го завели. Знаеш ли някой такъв клуб в квартала?

— Не. Всъщност не.

— Може би по-точно — „не“ или „всъщност не“?

— Известни ми бяха някои такива местенца преди години, но съм сигурен, че вече са затворили врати. Знаеш, че не мога просто ей така да вляза в едно от тези места, а още по-малко да задавам въпроси.

— Можеш ли да разучиш къде се намират някои от тях?

— Вероятно. Но не тази вечер. Трябва да звънна на някои мои познати.

— Има ли полицейски отдел, който да се занимава с тези заведения?

Зитър зави по „Ню Йорк авеню“ и подкара към номер 65, за да излезе на магистралата.

— Имаше пет или шест следователи, които трябваше наред с други неща да проверяват кварталите за нелегални заведения. Работеха прикрепени към екип на централното градско полицейско управление. По-късно, след пожара в един незаконен клуб, при който загинаха много хора, в работата се включиха жилищните инспектори, пожарникарите и редовите полицаи. Но доколкото си спомням, полицаите първи правят претърсванията. Ако открият нещо, звънят на жилищните инспектори и на следователите в пожарната служба. Не знам кой ръководи този екип в Манхатън. Предполагам, че мога да открия.

— От тези заведения дават ли подкупи на следователите, за да могат да продължат дейността си?

— Не знам. Мисля, че повечето от тях просто постоянно сменят местонахождението си. Ако трябва да подкупват някого, това няма да са само следователите, а някой инспектор или заместник-инспектор. По-висшестоящият ще се погрижи редовите да не припарват до някои определени места.

— Спри за момент, Сам.

— Какво ще правиш?

— Ще почна да изравям тези клубове.

— Слушай, приятел, онези две ченгета няма да те оставят да се измъкнеш след онова, което надроби в бара. На твое място не бих се мотал по улиците.

— Хайде, Сам, спри и ме остави да сляза.

Зитър спря колата в една отбивка и се обърна към Девлин.

— Къде ще търсиш? Само в Манхатън сигурно са пет-шест. Има още в Харлем. И кой знае колко в Бруклин.

— Не, трябва да е бил някой клуб в Манхатън. Брат ми не би тръгнал да се вози някъде надалеч с ония двамата, независимо колко приятно си е прекарвал.

— По дяволите, биха могли да се сврат в някой редовен бар. Много заведения спускат кепенците и продължават да сервират алкохол на постоянни клиенти. Онези двамата сигурно познават поне десетина бармани, които биха ги оставили да пият след часа за затваряне.

— Не. Казаха, че е било среднощен клуб. Барманът предположи същото.

— Той сигурно яката е загазил.

— Ъхъ. Надявам се приятелчетата му да му откъснат главата.

— И така, ти си решен довечера да опиташ да намериш някой от тези клубове? — попита Зитър.

— Да. Можеш да смяташ работния си ден за приключен. А утре сутрин почни да проверяваш за тия клубове.

Зитър си погледна часовника. Беше стар и износен. Показваше 23:40.

— Едва ли ще открия нещо тази вечер. Ще започна утре сутринта. Гледай да не те убият.

— Благодаря за грижата.

— Пак заповядай.

Девлин излезе от колата и тръшна вратата. Зитър се приведе през предната седалка до шофьора и подвикна през прозореца от страната на пътника:

— Може би онова ченге е просто приятел на двете момчета. И той беше ирландец.

Девлин се наведе към прозореца и каза:

— Никое ченге не довтасва толкова бързо, ако е просто приятел. На онзи му плащаха. Ще ти се обадя сутринта.