Даниъл Силва
Агентът (43)

43. Уинфийлд хаус, Лондон

петък, 7:05 ч.

Щеше да мине близо час, преди новината за нещастието в Северна Дания да стигне до Вашингтон, а после щяха да изтекат още трийсет минути, докато бъде предадена в Уинфийлд Хаус — официалната резиденция на американския посланик във Великобритания. Въпреки късния час — беше 3:15 сутринта в Лондон и 22:15 вечерта във Вашингтон, — Робърт Холтън седеше зад бюрото в личния си кабинет, където бе прекарал цялата нощ в очакване на вести от Залата за кризисни ситуации в Белия дом. Макар да очакваше обаждането от часове, звънът на телефона го накара да подскочи, сякаш бе чул изстрел. Когато грабна слушалката, той си помисли за момент, че чува плача на Елизабет. Но това трябва да бе някакво смущение по линията — или халюцинация, както реши по-късно, — защото гласът, който чу, когато долепи слушалката до ухото си, не принадлежеше на дъщеря му, а на Сайръс Мансфийлд, съветника по националната сигурност на президента.

Още по предпазливия му поздрав Холтън разбра, че новините от Дания не са тези, за които се бе молил, и въпреки това се оказа неподготвен за онова, което последва. Габриел Алон и египетският му помощник били отведени от Копенхаген в най-северната точка на Дания, каза му Мансфийлд. Имало някакъв инцидент в уединена вила край Северно море, подробностите около който все още били неясни. Имало експлозия. Загинали най-малко трима души. Преди пристигането на подкрепление, в това число екип от датски съдебни медици, било невъзможно да се каже дали Елизабет е сред убитите.

Остатъка от нощта Робърт Холтън прекара в нов ад. Сайръс Мансфийлд му звънеше с вбесяваща упоритост всеки път, когато изникнеше нещо ново, колкото и да бе маловажно. Както в повечето подобни ситуации, голяма част от информацията бе противоречива и впоследствие се оказваше невярна. Първо му каза, че в къщата са намерени три трупа, а половин час по-късно го информира, че са четири. Имало доказателства, че Елизабет е била в Дания, заяви Мансфийлд. Спекулирало се, че може още да е там. Имало престрелка. Алон бил ранен смъртоносно. Алон бил убит.

Най-накрая, в 7:05 лондонско време, когато сивото утро се възцари над Риджънтс Парк, президентът се обади на Робърт и му съобщи, че датските пожарникари са открили само три тела в овъглените останки на вилата. Според изявление на Габриел Алон, който се оказа само ранен, телата били на двама терористи — един мъж и една жена — и на египтянина Ибрахим Фаваз. Съветът по национална сигурност, ФБР, ЦРУ и Министерството на вътрешните работи смятали, че Елизабет е жива, и опитите да я спасят щели да продължат до изтичането на крайния срок, та даже и след това. Холтън затвори телефона и падна на колене в отчаяна благодарствена молитва. После влезе със залитане в банята, защото му се гадеше.

Остана отпуснат върху студения мраморен под в продължение на няколко минути. Тялото му бе парализирано от болка и скръб. Къде си, Робърт Холтън? — помисли си той. Къде беше предприемчивият бизнесмен, който бе превърнал малката нефтена компания в световен енергиен конгломерат? Къде беше мъжът, който заради дъщеря си бе понесъл стоически загубата на обичната си съпруга? Къде беше мъжът, който — противно на всички очаквания — бе успял да вкара най-добрия си приятел в Белия дом? „Няма го“ — каза си Робърт. Беше похитен от терористите заедно с Елизабет.

Изправи се и изми устата си на мивката, после излезе от банята и се върна в кабинета си. Беше петък сутрин. До падането на нощта дъщеря му щеше да е мъртва. Робърт Карлайл Холтън, милиардер и човек, който разполагаше с властта да качва и сваля от пост президенти, бе наблюдавал безпомощно как обединените сили на американските разузнавателни, дипломатически и полицейски служби, съвместно с колегите им от Европа и Близкия изток, търсят напразно дъщеря му. Беше бездействал и бе слушал празните им уверения, че накрая Елизабет ще му бъде върната жива. Но вече нямаше да бездейства. Щеше да използва единственото оръжие, с което разполагаше — оръжие, което дори фанатиците признаваха. Действието, което щеше да предприеме, граничеше с държавна измяна, защото, ако се увенчаеше с успех, Холтън щеше да е осигурил на терористите оръжие, което по-късно биха могли да използват срещу Съединените щати и съюзниците им. Но ако измяната бе необходима, за да спаси дъщеря си, то Робърт Холтън беше готов да стане предател.

Той отиде спокойно до бюрото си и седна пред компютъра, представяйки си за момент, че вече не е безпомощен и сразен от скръб баща, а онзи решителен и уверен в себе си президент на компания и магнат. Щом щракна с мишката, на екрана се появи едно писмо. Холтън го бе съчинил през първата седмица на кризата и го бе запазил за момент като този. Очите му се плъзнаха по сухия текст: Поради настоящите обстоятелства… неспособен да продължа ролята си на ваш посланик в Лондон… чест и удоволствие да служа… Робърт Карлайл Холтън… Добави днешната дата, щракна върху иконата „разпечатай“ и изчака писмото да се плъзне върху бюрото му. После се подписа и го сложи във факс апарата. Нямаше да го изпрати веднага. Преди това президентът на компанията трябваше да свърши още няколко неща.

Взе телефона и набра местен лондонски номер. Той принадлежеше на Даунинг Стрийт 10 — официалната резиденция на британския министър-председател, и обаждането му бе прието веднага от началника на кабинета Оливър Гибънс. Холтън и Гибънс бяха разговаряли няколко пъти през последните две седмици и нямаше нужда от формалности. Робърт каза, че трябва да говори спешно с министър-председателя, Оливър му отговори, че той е на работна закуска и ще бъде свободен след двайсет минути. Но очевидно срещата приключи по-скоро от очакваното, защото дванайсет минути по-късно министър-председателят му върна обаждането.

— Възнамерявам да опитам нещо отчаяно — уведоми го Холтън. — Искам да знам дали мога да разчитам на вас и на вашите власти, за да го осъществя.

Разговорът, който последва, беше кратък — по-късно, по време на официалното разследване, щяха да обърнат голямо внимание на факта, че е продължил само шест минути — и приключи с обещанието на министър-председателя, че полицията и разузнавателните служби на Великобритания ще направят всичко необходимо, за да помогнат на Холтън. Робърт му благодари, после набра един номер в собственото си посолство. Отсреща вдигна заместник-пресаташето Стивън Барнс. Неговият шеф — Джак Хамънд, беше убит в Хайд Парк в утрото на похищението на Елизабет. Барнс бе получил нещо като повишение и се беше справил умело с ролята на главен говорител на посолството по време на кризата.

— Трябва да направя изявление за медиите, Стив. Бих искал да го направя тук, в Уинфийлд Хаус, вместо в посолството. Изявлението е много важно. Телевизиите трябва да знаят, че е важно да го излъчат на живо и без съкращения, особено европейските телевизии и арабските сателитни канали.

— Кога?

— Да речем, по обяд. Можеш ли да уредиш всичко дотогава?

— Няма проблеми — отговори Барнс. — Искаш ли да ти подготвя чернова?

— Не, ще се справя и без текст. Нужно е обаче да подготвиш почвата.

— В смисъл?

— Имаш ли контакти с „Ал Джазира“?

Барнс каза, че има. Бил водил шефа на лондонския клон няколко пъти на обяд в напразен опит да накара телевизията да спре да излъчва пропагандните съобщения на Ал Кайда.

— Обади се на приятеля си. Намекни му, че смятам да направя предложение на похитителите.

— Какво?

— Предложение, което не могат да откажат.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам, господин посланик?

— Оттеглям се от поста си, Стив. Можеш да ме наричаш Боб.

— Добре, господин посланик.

Холтън затвори телефона, после стана и тръгна към спалнята си, за да си вземе душ и да се преоблече. Вече не беше посланик Робърт Холтън, съкрушеният и отчаян американски дипломат, който нямаше друг избор, освен да гледа как дъщеря му умира. Сега отново беше Робърт Карлайл Холтън, мултимилиардер и човек, който качва и сваля от пост президенти, и щеше да си върне Елизабет — дори това да му костваше и последното пени.