Даниъл Силва
Агентът (33)

33. Копенхаген

вторник, 22:24 ч.

Габриел седна пред касетофона, сложи слушалките и натисна бутона „Старт“.

— Вече си мислех, че няма да се обадиш тази вечер. Знаеш ли колко е часът?

— Бях зает. Гледа ли новините?

— За атентатите ли? Всички говорят за тях.

— Какво казват?

— Датчаните са шокирани, разбира се. Чудят се кога ли ще се случи и в Копенхаген. Тук, в Ньоребро… казват, че Европа получава това, което заслужава, задето подкрепя американците. Искат да бъде освободен шейхът.

— Внимавай какво говориш по телефона, Ханифа. Не можем да сме сигурни, че не го подслушват.

— Кой ще си прави труда да ме подслушва? Аз съм никоя.

— Омъжена си за човек, който работи в Датския съвет по ислямските въпроси.

— Мъж, който може да зареже жена си и детето си, за да скита из Близкия изток да прави проучване за състоянието на ислямския свят. Впрочем къде си тази вечер?

— В Истанбул. Как е Ахмед?

Алон спря касетофона, превъртя назад касетата и отново го включи.

— Впрочем къде си тази вечер?

— В Истанбул. Как е Ахмед?

— Мъчно му е за баща му.

— Искам да говоря с него.

— Много е късно, Ишак. Той заспа преди час.

— Събуди го.

— Няма.

— Важно е да говоря с него тази вечер.

— Трябваше да се обадиш по-рано. Къде си, Ишак? Какъв е този шум, който се чува отстрани?

— Идва от уличното движение пред хотела.

— Звучи така, сякаш си на магистрала.

— В Истанбул е шумно. Не е като в Копенхаген. Говори ли с баща ми днес?

Стоп. Превъртане. Старт.

— Къде си, Ишак? Какъв е този шум, който се чува отстрани?

— Идва от уличното движение пред хотела.

— Звучи така, сякаш си на магистрала.

— В Истанбул е шумно. Не е като в Копенхаген. Говори ли с баща ми днес?

— Да, следобед.

— Добре ли е?

— Така ми се стори.

— Какво е времето в Копенхаген?

— Студено. Ти как си?

— Забелязала ли си някакви непознати около апартамента? Някакви непознати лица на улицата пред къщи?

— Малко повече полицаи от обичайното, но тук е спокойно.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Защо си толкова нервен?

— Защото мюсюлманските общности в цяла Европа са под обсада. Защото ни арестуват и водят на разпит само защото говорим арабски и се молим, обърнати към Мека.

— Никой не е бил арестуван в Копенхаген.

— Засега.

— Кога ще свърши твоята конференция, Ишак? Кога ще се прибереш у дома?

— Всъщност вие ще дойдете при мен — не в Истанбул, а на по-добро място.

— За какво говориш?

— Искам да отидеш и да отвориш най-долното чекмедже на гардероба. Там съм оставил един плик за теб.

— Не съм в настроение да си играя игрички с теб, Ишак. Уморена съм.

— Просто направи това, което ти казвам, Ханифа. Няма да бъдеш разочарована, обещавам.

Ханифа въздъхна отчаяно и хлопна слушалката толкова силно до телефона, че тъпанчетата го заболяха. Следващите шумове, които чу, бяха далечни: шляпането на обути в чехли крака, скърцането от отваряне на чекмедже, шумоленето на хартия.

— Откъде взе тези пари?

— Няма значение откъде съм ги взел. Видя ли билетите?

— За Бейрут? Защо ще ходим в Бейрут?

— На почивка.

— Самолетът излита в петък сутринта. Как мога да се подготвя толкова бързо?

— Просто сложи малко багаж в една чанта. Ще уредя някой от Съвета да ви закара до летището. Един мой колега от Бейрут ще ви посрещне там и ще ви отведе двамата с Ахмед в апартамента, който ни дадоха. Аз ще тръгна от Истанбул след няколко дни.

— Това е лудост, Ишак. Защо не си ми казал досега?

— Просто направи каквото ти казвам, Ханифа. Трябва да тръгвам.

— Кога ще ми се обадиш пак?

— Не съм сигурен.

— Какво искаш да кажеш с това „не съм сигурен“? Нареждаш ми да се кача на самолета за Бейрут и това е всичко?

— Да, това е всичко. Ти си моя жена. Прави каквото ти казвам.

— Не, Ишак. Кажи ми кога ще те чуя пак или няма да се кача на самолета.

— Ще ти се обадя утре вечер.

— Кога?

— Когато е удобно.

— Не, не когато е удобно. Искам да знам кога точно ще позвъниш.

— В девет и половина.

— По кое време — твоето или моето?

— В девет и половина копенхагенско време.

— Ако се обадиш в девет и трийсет и една, няма да вдигна телефона. Разбра ли ме, Ишак?

— Трябва да вървя, Ханифа.

— Ишак, почакай!

— Обичам те, Ханифа.

— Ишак…

Щрак.

— Какво си направил, Ишак? Милостиви боже, какво си направил?

Стоп. Превъртане. Старт.

— Искам да знам кога точно ще позвъниш.

— В девет и половина.

— По кое време — твоето или моето?

— В девет и половина копенхагенско време.

— Ако се обадиш в девет и трийсет и една, няма да вдигна телефона. Разбра ли ме, Ишак?

Стоп.

Габриел погледна Мордекай.

— Искам да чуя отново частта, в която Ишак иска от Ханифа да вземе парите и билетите. Можеш ли да заглушиш шумовете от стаята, за да чувам само Ишак?

Мордекай кимна утвърдително и направи исканото. Откъсът от разговора продължаваше двайсет и три секунди. Алон го прослуша три пъти, после свали слушалките и погледна към Сара.

— Кажи на Ейдриън да не чака Националната агенция за сигурност — каза той. — Съобщи му, че Ишак се обажда от отбивка на магистрала в Германия — в северозападната й част, ако се съди по акцента на хората, чиито гласове чувам на заден план. Кажи му, че с него има поне още един човек. Пътуват с камион или микробус. Няма да спира в продължение на няколко часа. Току-що е заредил резервоара.