Даниъл Силва
Агентът (10)

10. Щабквартира на ЦРУ

петък, 2:32 ч.

По-късно, по време на неизбежното разследване на Конгреса, щеше да се придаде особена важност на точното определяне на факта кога и как разузнавателната служба на САЩ е разбрала за нещастието, сполетяло Лондон. Отговорът беше 2 часът и 32 минути местно време, когато човек със самоличност, определена като ИЧР, или „източник от чуждо разузнаване“, успял да се свърже по линия за спешни случаи с кабинета на завеждащия щабквартирата на ЦРУ, намиращ се на седмия етаж в Лангли, Вирджиния. Източникът от чуждото разузнаване, макар и никога да не бе разкрита неговата самоличност, беше Габриел, а номерът за спешни случаи принадлежеше не на друг, а на Ейдриън Картър, заместник-директора на оперативния отдел на ЦРУ. При нормални обстоятелства позвъняването щеше автоматично да бъде прехвърлено в дома на Картър, който се намираше близо до Маклейн. Но обстоятелствата бяха далеч от обичайните и независимо от стряскащия час, Ейдриън стоеше до прозореца на кабинета си и напрегнато очакваше новини за изхода на секретна операция, която се провеждаше в планините на Пакистан.

Освен панорамната гледка към река Потомак, нищо в бърлогата на Картър не подсказваше, че тя принадлежи на един от най-могъщите членове на огромното вашингтонско разузнавателно учреждение. Нито някой би го предположил по семплото облекло и пуританската му външност. Само шепа хора във Вашингтон знаеха, че Ейдриън Картър говори свободно седем езика и разбира поне още седем. Както и факта, че преди да се озове на седмия етаж на Лангли, Картър бе един от най-способните тайни агенти на нацията. Ейдриън бе участвал във всички мащабни секретни операции на Америка през последните трийсет години. Бе се мъчил да поправя последиците от лоши решения, бе събарял неудачни правителства и се бе правил, че не вижда безброй екзекуции и убийства. Моралните категории рядко влизаха в сметките на Картър. Той въплъщаваше оперативния отдел. Не правеше политика, а просто я прокарваше. Как другояче да се обясни, че в рамките на една и съща година бе свършил божията работа в Полша и бе подкрепил дяволския режим в Салвадор? Или обстоятелството, че бе снабдявал с огромно количество долари и ракети „Стингър“ фанатичните мюсюлмански бойци в Афганистан, макар да знаеше, че един ден те ще изсипят огън и смърт над самия него.

В сегашната ситуация дълголетието изглеждаше най-забележителното постижение на Картър. Всезнайковците от Лангли обичаха да се шегуват, че войната срещу тероризма е погубила повече хора от дирекцията на оперативния отдел, отколкото ръководители на Ал Кайда. Но не и Ейдриън. Той бе преживял кървавите чистки и нощите на дългите ножове, дори ужасите на реорганизацията. Тайната на неговата издръжливост се криеше във факта, че се бе оказвал прав в повечето случаи. През лятото на 2001 г. Картър бе предупредил, че Ал Кайда планира мащабен атентат на американска територия. През зимата на 2003 г. той бе изтъкнал, че някои от източниците на информация относно оръжейната програма на Ирак са подозрителни, но директорът му бе наложил решението си. А когато избухна войната в земите на древна Месопотамия, бе написал таен меморандум, прогнозиращ, че Ирак ще стане втори Афганистан — опитно поле за следващото поколение джихадисти, поколение, което в крайна сметка ще бъде по-яростно и непредвидимо от предходното. Ейдриън не претендираше, че има специални умения на анализатор, а само ясна представа за намеренията на врага. Петнайсет години по-рано в една мръсна колиба край Пешавар един мъж с тюрбан и брада му беше казал, че един ден силите на исляма ще унищожат Америка. Картър му бе повярвал.

И тъкмо той — тайният боец, оцеляващият човек, песимистът Картър — в ранната утрин на този злощастен декемврийски петък уморено вдигна телефона до ухото си, очаквайки новини от една далечна страна. Вместо това чу гласа на Габриел, който го предупреди, че се подготвя атентат в Лондон. И Ейдриън му повярва.

* * *

Той записа номера на Габриел, после прекъсна връзката и веднага набра оперативния отдел в Националния център за борба с тероризма.

— Колко достоверна е информацията? — попита дежурният офицер.

— За мен е достатъчно достоверна, за да ви се обадя в два часа и трийсет и четири минути през нощта. — Картър се опита да сдържи яда си. — Обадете се незабавно на шефа на сигурността в посолството и му кажете да изолира целия район и да се погрижи за персонала, докато не разузнаем по-добре положението.

Той затвори, преди дежурният да може да зададе още някой глупав въпрос, и остана неподвижен за миг, чувствайки се напълно безпомощен. Да върви по дяволите НЦБТ! — изруга наум. Щеше да вземе нещата в свои ръце. Позвъни в централата на ЦРУ в лондонското посолство и след минута разговаряше лично със заместник-директора на централата Кевин Барнет. Веднага щом го изслуша, Барнет каза с едва овладяна тревога:

— Има група служители в посолството, които всяка сутрин тичат в Хайд Парк.

— Сигурен ли си?

— Обикновено и аз съм с тях.

— Кой друг ходи?

— Шефът на пресслужбата, човекът за свръзка с ФБР, регионалният агент по сигурността…

— Мили боже! — възкликна Ейдриън.

— А също и…

— Кой още?

— Елизабет Холтън.

— Дъщерята на посланика?

— Боя се, че да.

— По кое време излизат?

— Точно в седем и петнайсет.

Картър погледна часовника си. В Лондон беше седем и трийсет и шест.

— Върни ги в посолството, Кевин. Ако се налага, изтичай лично до Хайд Парк и го направи.

Следващият звук, който Ейдриън чу, бе хлопването на телефонната слушалка отсреща. Той затвори, изчака десет секунди и позвъни на Габриел.

— Мисля, че има група дипломати, които в момента тичат в Хайд Парк — каза той. — Колко бързо можеш да стигнеш дотам?

Картър чу още едно щракване от затваряне на телефон.

* * *

Бяха влезли в парка през Брук Гейт, тичаха на юг по Броуд Уок до Хайд Парк Корнър, после на запад по Ротън Роу, минаха край Розовата градина и Дел. Елизабет Холтън излезе начело на групата, когато стигнаха до Албърт Мемориъл; след това двамата със специалния агент от службата за дипломатическа сигурност рязко увеличиха темпото, насочвайки се на север по Ланкастър Уок до Бейзуотър Роуд. Джак Хамънд задмина Елизабет и увеличи още повече темпото до Виктория Гейт, после затича по Уест Каридж Драйв до брега на Сърпънтайн. Като минаваха край крайбрежния навес за лодки, нечий мобилен телефон започна да звъни. Беше на Крис Пети — специалния агент от службата за дипломатическа сигурност.

* * *

Те изглеждаха като обикновени куфари с колелца. Но не бяха. Страничните стени и колелцата бяха подсилени, за да могат да издържат на тежестта на експлозивите, а бутоните на телескопичните дръжки бяха свързани с детонатори. Куфарите се носеха от четирима мъже, които в момента се приближаваха към четири отделни мишени: станциите на метрото Пикадили Съркъс, Лестър Скуеър, Чаринг Крос и Марбъл Арч. Мъжете не знаеха нищо един за друг, но имаха много общи неща. И четиримата бяха египтяни. И четиримата бяха готови да приемат смъртта така, както неверниците обичаха живота. И четиримата носеха електронни часовници „Сейко“, чиято аларма щеше да иззвъни точно в седем часа и четиридесет минути.

* * *

На Габриел му бяха необходими две минути да се облече и да вземе беретата и още минута, за да слезе по стълбите до улицата. Когато пристигна на Бейзуотър Роуд, светна червената светлина на светофара. Без да й обръща внимание, той хукна между колите и влетя в парка. Точно тогава чу подземния грохот от експлозията и усети как земята внезапно потръпна под краката му. Спря за миг, несигурен какво бе това, после се обърна и затича към центъра на парка.

* * *

Крис Пети спря и извади телефона от калъфчето, закачено за колана на анцуга му.

— Вие продължавайте напред — извика той. — Минете по обичайния маршрут. Ако мога, ще ви догоня.

Останалата част от групата се отклони от брега на Сърпънтайн и се насочи към групата дървета в северната част на езерото. Крис погледна дисплея на телефона си. Звъняха от кабинета му в посолството. Той натисна зеленото копче и бързо вдигна апарата до ухото си.

— Пети.

Пращене…

— Тук е Крис Пети. Чувате ли ме?

Тишина…

— Мамка му!

Той затвори и хукна след другите. Двайсет секунди по-късно телефонът отново иззвъня. Този път, когато го вдигна до ухото си, връзката беше отлична.

* * *

Мъжът в униформа на „Адисън енд Ходж“, който събираше боклуци край алеята, вдигна поглед, когато групата бегачи зави по алеята, водеща от стария полицейски участък до Дървото на реформаторите. Вторият фалшив бус на „Адисън енд Ходж“ беше паркиран в отсрещния край на алеята и друг униформен мъж влачеше гребло по земята. Бяха се подготвяли за този миг повече от година. Тридесет секунди — бе казал планиращият операцията. — Ако трае повече от трийсет секунди, няма да се измъкнете живи от парка. Мъжът бръкна в найлоновия чувал за боклуци, който държеше в ръката си, и напипа нещо метално и студено: автоматичен пистолет „Хеклер и Кох МР7“, зареден с четиридесет бронебойни патрона. Той премести пипнешком превключвателя за режима на стрелба на желаната позиция и бавно преброи до десет.

* * *

Случайно или умишлено, Крис Пети не приключи разговора си с посолството и хукна след своите колеги. След като зави към стария полицейски участък, ги видя почти веднага. Бяха преполовили разстоянието до Дървото на реформаторите и приближаваха два зелени буса „Форд Транзит“, паркирани край алеята. Не беше необичайно да се видят работници в парка рано сутрин — Хайд Парк се простираше на площ от 350 акра и се нуждаеше от постоянни грижи и поддръжка, — но тяхната истинска цел се разкри секунди по-късно, когато задните врати на бусовете се отвориха и оттам изскочиха осем въоръжени мъже в черни гащеризони и маскировъчни шапки. Безполезните викове на Пети бяха чути и записани в оперативния център на службата за сигурност, както и гърмежите на автоматичните оръжия, и последвалите писъци. Крис бе улучен десет секунди след първоначалния залп и предсмъртните му стенания бяха уловени от цифровите звукозаписни устройства в центъра. Той успя да каже само една дума, преди да издъхне от раните си, макар че минаха няколко минути, докато поразените му колеги в посолството разберат смисъла й: Градинарите…

* * *

Габриел чу първите изстрели още докато бе в откритата част в северния край на парка. Той измъкна беретата си и се втурна между дърветата, после внезапно се закова на пътеката. На петдесет метра от него се разиграваше сцена от кошмарите му: проснати на земята тела, мъже в черни гащеризони, които дърпаха бореща се жена към задната врата на очакващия ги бус. Габриел вдигна пистолета си, но се въздържа да стреля. Наистина ли бе атентат? Дали не бе попаднал на полицейска тренировка или на снимките на филм? Мъжете в черно наистина ли бяха терористи, или бяха актьори? Най-близкото тяло лежеше на трийсетина метра. На земята до него имаше мобилен телефон и деветмилиметров пистолет „ЗигЗауер Р226“. Алон припълзя бързо до проснатия мъж и коленичи до него. Кръвта и дупките от куршуми бяха реални, както и безжизненият поглед в широко отворените очи. Тогава разбра, че не е нито полицейска тренировка, нито заснемане на филм. Беше атентатът, от който се бе страхувал и който се разиграваше пред очите му.

Терористите не го бяха забелязали. Все още на едно коляно, той вдигна беретата с две ръце и се прицели в единия от мъжете в черно, които теглеха жената към буса. Беше на тридесет метра от него — изстрел, който бе произвеждал безброй пъти досега. Натисна спусъка два пъти в бърза последователност, щрак-щрак, точно както бе трениран да го прави. Миг по-късно видя розов проблясък и мъжът падна безжизнен на земята, като играчка, пусната от дете. Габриел премести мерника си леко вдясно и отново стреля. Разлетяха се пръски кръв и мозък. Още един терорист бе мъртъв.

Сега вече последва ответен огън. Габриел се претърколи от пътеката и се прикри зад дънера на едно дърво; градушка от куршуми нацепи кората на трески. Когато стрелбата спря, той се подаде иззад дървото и видя, че терористите са успели да натикат жената в буса. Един от тях затваряше задната врата, а останалите тичаха към втория бус. Габриел се прицели в този, който затваряше вратата, и стреля. Първият куршум уцели мъжа в лявата плешка и го завъртя. Вторият го прониза в гърдите.

Бусовете рязко потеглиха и се насочиха по тревата към Марбъл Арч и натовареното кръстовище в североизточния ъгъл на парка. Алон скочи на крака и хукна след тях, после спря и стреля няколко пъти в задната част на буса, в който знаеше, че има само терористи. Бусовете продължиха към арката. Габриел тича след тях още няколко секунди, след това, давайки си сметка, че вероятно няма да може да скъси разстоянието, се обърна и затича обратно към мястото на атентата.

На напоената с кръв пътека лежаха разпръснати девет трупа. Шестимата американци бяха мъртви, както и двамата терористи, които той бе повалил с изстрел в главата. Този, който преди минута бе насилвал жената да влезе в буса, сега се мъчеше да си поеме въздух, а от разреза за устата в маската му шуртеше кръв. Габриел изрита настрани пистолета от ръката му и дръпна шапката от главата му. Лицето му се стори смътно познато. Внезапно осъзна, че това е Самир ал Масри, египтянинът от Амстердам.

Погледът на арабина започна да блуждае. Алон обаче искаше да узнае нещо от него, преди да умре. Той го повдигна, като го сграбчи за предницата на гащеризона, и му удари силен шамар през лицето.

— Къде я водят, Самир? Кажи ми какво ще правите с момичето!

Очите се фокусираха за миг.

— Откъде знаеш името ми?

— Знам всичко, Самир. Къде отвеждат момичето?

Египтянинът се усмихна насмешливо.

— Щом знаеш всичко, защо ме питаш?

Габриел го удари отново, този път по-силно, и го разтърси толкова яростно, че се уплаши да не му е счупил врата. Това беше без значение. Самир умираше. Алон насочи пистолета си в лицето му и изкрещя:

— Къде я водят? Кажи ми, преди да съм ти пръснал черепа!

Ала арабинът само се усмихна отново, вече не с насмешка, а с блажената усмивка на човек, който е осъществил желанието си да умре. Габриел го бе отвел до вратите на смъртта и щеше да бъде щастлив да го види да преминава през тях. Той допря дулото на пистолета до лицето на терориста и се готвеше да натисне спусъка, когато чу зад гърба си вик:

— Хвърли оръжието и вдигни ръце!

Алон пусна египтянина, остави беретата на напоената с кръв земя и бавно вдигна ръце. Споменът му за случилото се след това беше доста неясен. Спомняше си, че бе проснат на земята и гледаше втренчените в него безжизнени очи на Самир. После някой го халоса с все сила в тила и му се стори, че черепът му се разцепи надве. Почувства остра болка и пред очите му заиграха ярки петна. След това видя жена в тъмносин екип, която убийци с черни маскировъчни шапки отвеждаха в покрита с пепел долина.

* * *

Телефонът иззвъня в апартамента на втория етаж в Белия дом в три часа и четиринадесет минути. Още след първото позвъняване президентът вдигна слушалката и бързо я долепи до ухото си. Веднага позна гласа в другия край на линията. Беше неговият съветник по националната сигурност Сайръс Мансфийлд.

— Опасявам се, че е имало друг атентат в Лондон, господин президент.

— Колко тежко е положението?

Мансфийлд отговори на въпроса му колкото се може по-деликатно. Президентът затвори очи и прошепна:

— Мили боже!

— Британците правят всичко по силите си да затворят изходите на Лондон и да им попречат да избягат — добави Сайръс. — Но както може да се очаква, в момента там е ужасен хаос.

— Подгответе залата за извънредни ситуации. Ще сляза след пет минути.

— Разбрано, сър.

Президентът затвори телефона и седна в леглото. Когато включи нощната лампа, съпругата му се размърда и го погледна в лицето. Вече бе виждала това изражение.

— Колко тежко е положението? — попита тя.

— Пак е имало атентат в Лондон. — Той се поколеба. — И Елизабет Холтън е взета за заложница.