Джаки Колинс
Убийство (16)

Шестнадесета глава

Докато караше към къщата на Макс в Бел Еър, Кристин направи още един опит да прослуша касетата с биографията на Боб Евънс. Мислите й обаче летяха на другаде, затова изключи касетофона. Опита се да изтласка Джейк от главата си и вместо това се замисли за Чери и болницата. Този ден сестра й изглеждаше по-бледа от обикновено. Докторът, който се грижеше за нея, беше помолил една от сестрите да й предаде, че иска да говори лично с нея. Тъй като доктор Рейн никога не беше в болницата в неделя — единствения сигурен почивен ден за Кристин, — тя знаеше, че ще трябва да му се обади, но все отлагаше; усещаше, че каквото и да е това, което той има да й казва, няма как да е нещо добро. Доктор Рейн беше свестен човек, но не вярваше в чудеса.

Тя често си спомняше деня, когато двете с Чери се натовариха на раздрънканата си стара кола и потеглиха за Лос Анджелис. Чери беше толкова развълнувана — всъщност цялата идея за заминаването беше нейна. „Ще станем известни актриси — увещаваше я тогава Чери, а хубавото й лице светеше от нетърпение. — И двете. И никога няма да си завиждаме една на друга. Никога няма да се мразим, както се мразят някои сестри.“

Три месеца след като двете напуснаха родния си град, родителите им загинаха при железопътна катастрофа, тъй че връщане назад нямаше. Трагедията ги сближи още повече, защото не можеха да разчитат на ничия помощ — поне така беше, докато в живота им не се появи Хауи Пауърс, към когото Кристин изпитваше неистова омраза. Нито го бе виждала, нито чувала след катастрофата. Той явно не се вълнуваше особено дали Чери ще оживее, или ще умре.

Кристин се замисли какво ли би казала Чери, ако разбереше как сестра й си изкарва хляба. Без съмнение нямаше да се зарадва, но какъв избор имаше тя в крайна сметка? Някой трябваше да плаща сметките за болницата, а като актриса не можеше да си изкарва хляба — професията никак не беше от лесните. Освен това никога не се бе учила специално и нямаше амбиции в тази област. Чери беше по-амбициозната. Чери мечтаеше и двете да станат звезди.

Железните врати пред дома на Макс бяха затворени. „Много странно — защо ли в такъв скъп квартал в Ел Ей всички се ограждат с железни порти, кучета пазачи и сложни алармени системи“, помисли си Кристин. Живееха в истински крепости. Нападение ли очакваха тези хора?

Тя излезе от колата и натисна копчето на външния звънец. Никакъв отговор. Пак звънна, после погледна часовника си. Беше почти пет часът, а тя му бе казала, че ще дойде в четири. Не си е направил труда даже да я почака?

Звънна още няколко пъти. Пак нищо.

След десетминутни опити разбра, че в къщата няма никой. Дали Макс Стийл е променил решението си? Дали това е станало? Просто е поканил една шантонерка уж да живее с него, а после му е дошъл друг акъл.

Тя ядосано се върна в колата. Защо всички мъже, с които се срещаше, я разочароваха толкова тежко? Защо до един се оказваха просто егоистични, извратени копелета, които мислят само за секс?

И точно тогава я осени една мисъл. Ако ще се занимава с копелета, по-добре поне да й се плаща за това.

Думите на Мистър X прозвучаха в главата й: „Ще ти платя двойно“.

Двойно звучи доста добре. Когато се говори за Мистър X, „двойно“ значи наистина много пари.

„Кой е умрял за теб, Макс Стийл? Не можа поне една бележка да ми оставиш. Какво стана с доброто ти възпитание?“

Кристин подкара колата назад към главната улица и после потегли към дома.

 

 

Острата болка за момент ослепи Макс, когато куршумът го удари. Почувства, сякаш рамото му е напълно откъснато, и неистово изкрещя от болка. Това не беше сцена от филм. Съвсем истинско беше. Направо не можеше да повярва, че се случва точно с него.

Беше дал ролекса си на това копеле, макар че никак не му се искаше. Даде му също парите си — всичките двайсет долара, не носеше повече в брой.

Явно точно смешната сума вбеси нападателя.

— Ти караш „Мазерати“ бе — изръмжа крадецът, чието лице беше скрито от скиорска маска. — Караш шибано „Мазерати“, а ми се влачиш из града с някакви си посрани двайсет кинта! Я не ме будалкай, мамицата ти.

— Това е всичко, което имам — с вдигане на раменете отвърна Макс.

— Начукай си го, богато копеле такова! — изкрещя тогава крадецът. И после натисна спусъка — просто ей така, от яд.

Макс падна на земята. Крадецът явно не се тревожеше особено дали той ще умре или не. Срита го в слабините с острия връх на каубойските си ботуши, преди да грабне ключовете от мазератито и да подкара, като остави Макс в локва кръв на земята.

Той загуби съзнание почти веднага след това, докато някъде в далечината чуваше детско гласче, което викаше: „Мамо, мамо! Някакъв мъж е паднал там. Мамо, мамо!“.

И притесненият глас на майката, която отвърна: „Не гледай натам, миличко. Стой далеч от него. Качвай се в колата и заключи вратата“.

О, божичко! За какъв го вземат — за някакъв пиян бездомник ли? Опита се да проговори, но гласът му прозвуча много слабо, когато изрече дрезгаво: „Някой… трябва да ми помогне…“.

Жената каза:

— Как не ви е срам! — После тя трябва да забеляза разрастващата се локва кръв, защото внезапно ахна: — Майчице! Простреляли са ви!

— Извикайте… полицаите… — едва промълви той. — Идете за помощ… — После се отпусна назад и му мина през ума, че може би умира.

Жената скочи в колата си и позвъни в полицията от клетъчния телефон. Дори изчака, докато пристигне оперативната група.

Следващото, което Макс си спомняше, беше как лежи в линейка, а тя с бясна скорост и с надута сирена се носи към спешното отделение на болницата.

Не можеше да повярва. Да прострелят точно него, Макс Стийл.

После всичко потъна в тъмнина.