Джаки Колинс
Мания (18)

Шестнадесета глава

Медисън паркира на няколко преки от дома на Сали. Навсякъде гъмжеше от телевизионни екипи и репортери, както и от неизбежните тълпи зяпачи. Полицията вече бе отцепила района около къщата и там цареше зловещо празнична атмосфера — като че ли хората си умираха от радост да присъстват на такова рядко шоу.

Излезе от колата и забърза към най-близкия полицай.

— Кой е следователят по случая? — попита тя и показа журналистическата си карта.

— Не мога да издавам такава информация в момента — почти без да я погледне, отвърна униформеният.

— Разбирам ви — без да се нервира, продължи тя. — Обаче съм сигурна, че той би искал да говори с мен, затова, ако обичате, бихте ли му съобщили? Казвам се Медисън Кастели, журналистка съм от Ню Йорк и прекарах днешния ден с госпожа Търнър в дома й.

— Наистина? — с невярващ тон попита полицаят.

— Да, наистина — отвърна Медисън.

— Можете ли да го докажете?

— Как изобщо бих могла да го докажа?

— Моите уважения, госпожо, но тук е пълно с хора, които се опитват да влязат в къщата…

— Не се съмнявам в това, но ако кажете на следователя, че съм била с нея днес, сигурна съм, че той ще пожелае да ме види.

— Обясних ви, госпожо, не мога да го направя, прекалено е напрегнато в момента.

— Вижте сега — започна Медисън, която бе почнала да губи търпение, — работя в „Манхатън Стайл“, главният редактор се казва Виктор Симънс. — И му подаде визитна картичка. — Това е номерът му. Ако предадете визитката на следователя, той може да се обади на шефа ми и да засече информацията. Друго не бих могла да направя в момента, но със сигурност знам, че той ще иска да ме види.

— Не и тази вечер, госпожо. Може би ще ви разпита утре. Защо не ми оставите името и телефона си и не се приберете у дома?

— Мога ли да бъда сигурна, че визитката ще стигне до него? — попита тя, преглъщайки раздразнението си, защото знаеше, че няма никакъв смисъл да губи търпение.

— Абсолютно, госпожо.

— Имам аудиокасета със Сали у дома. Записана е как говори за всички важни неща в живота си. Сигурна съм, че ще бъде от полза.

Полицаят пак я погледна. Може би не се опитва да го будалка, може наистина да е важно.

— Защо не изчакате тук за момент? — каза накрая. — Ще ида да проверя.

— Благодаря ви.

Тя проследи с поглед униформения, който си запроправя път към къщата. Къде ли са Натали и Джими? Трябваше вече да са тук. Виждаха се доста репортери, които в момента излъчваха директно от улицата за своите телевизионни канали. Полицаят се върна след няколко минути.

— Следователят Тучи каза, че ще се свърже с вас утре.

— Искате да кажете, че не желае да се срещне с мен сега?

— Точно така, госпожо.

— Ами тогава явно е най-добре да напиша материала от моя гледна точка и да спомена, че следователят, зает със случая, е отказал да ме види. Сигурна съм, че „Ел Ей Таймс“ много ще се заинтересуват от такава информация, и то от първа ръка.

— Както решите, госпожо.

— Просто ви казвам какво смятам да направя, за да го предадете на следователя Тучи.

— Ще го информирам.

Тя се върна в наетата кола, подкара към най-близката бензиностанция, влезе в телефонната будка и намери всички с фамилия Тучи в указателя. После почна да звъни поред. На третия път улучи.

— Прощавайте, следователят Тучи у дома си ли е? — попита тя жената, която вдигна телефона.

— Съжалявам, но не е.

— Със съпругата му ли разговарям?

— Да. Мога ли да ви помогна?

— От изключителна важност е да разговарям със съпруга ви. Имам информация във връзка със случая, по който той работи. Говорих с един полицай, който охранява къщата отвън, но не съм сигурна, че е предал съобщението ми на следователя Тучи. Работя в списание „Манхатън Стайл“.

— О, знам това списание — прекъсна я Фей. — Чета го всеки месец.

— Много се радвам да го чуя. В такъв случай може би знаете името ми — Медисън Кастели?

— Разбира се, госпожице Кастели — чела съм ваши неща. Много ми харесват.

— Наричайте ме Медисън. А вие се казвате?

— Фей.

— Добре, Фей. Вижте… хм… кажете на съпруга си, че днес обядвах със Сали и имам аудиокасета с интервюто и наистина държа да се срещна лично с него.

— О, ще го направя — доста впечатлена, отвърна Фей. — Можете да разчитате на мен.

Медисън даде на Фей телефонния си номер, а после, сигурна, че е направила всичко по силите си, се качи в колата и се върна в дома на Натали.

Коул се бе проснал на дивана пред телевизора и не отделяше очи от екрана.

— Чу ли новините? — попита той още при влизането й.

— Да.

— Едно време бях треньор на Сали.

— Наистина?

— Да, преди две години, когато беше още женена за първия си съпруг, Еди. Той беше истински маниак. А тя — голяма сладурана.

Медисън седна на края на дивана.

— Разкажи ми за него.

— Сали често ми се доверяваше — продължи Коул. — На всички останали разправяше, че си е насинила окото или се е наранила, като се е блъснала във вратата. Веднъж й беше счупил ръката, така че трябваше да я лекуват в болницата. Няколко пъти вика полиция заради него, но той все успяваше да се оправи с тях. Късмет изкара, че се отърва от него.

— Да не би да искаш да кажеш, че според теб той го е направил?

— Не бих се изненадал — сви рамене Коул. — Беше голям кибритлия. Все за нещо бе ядосан. Такъв един…

— Например за какво?

— Нали знаеш как става? Беше незначителен актьор — имаше доста участия, но никога не беше той звездата, което наистина го вбесяваше. Спрях да работя с нея, когато Еди почна да ревнува.

— От теб?

— Да.

— Но ти си гей.

Коул тъжно се засмя.

— Това го кажи на Еди. Той не искаше около нея да се навъртат хубави мъже. Искаше да я контролира, само това го интересуваше. Даже се изненадах, че тя успя да се отскубне от него; много сила трябва за такова нещо.

— Я пак ми кажи името му?

— Еди Стоунър.

Медисън стана и отиде при портативния си компютър, откъдето изпрати молба до Ню Йорк да я снабдят с информация.

„Еди Стоунър. Я да видим точно кой си ти, моето момче.“