Джаки Колинс
Мания (12)

Десета глава

Анджела Мускони скучаеше ужасно. Вече й беше писнало да седи на масата на възрастните. Та аз съм само на деветнайсет години, по дяволите, мислеше си тя, твърде съм млада, за да вися тук и да слушам глупостите на неколцина досадни дърти фукльовци.

Кевин Пейдж я беше придумал да дойде.

— Хайде, бейби — навиваше я той, все още много впечатлен от собствената си внезапна слава. — Там ще са най-големите клечки, трябва да идем.

— Какво ми дреме? — беше отвърнала тя и небрежно бе свила рамене. Достатъчно от тъй наречените „важни клечки“ беше срещнала, докато се издигаше в актьорската кариера. Не бяха бог знае каква изненада — целта на всичките бе да свалят колкото се може повече млади актриси.

Когато за първи път дойде в Холивуд, никой не искаше и да знае за нея. Е, да, известни продуценти смятаха за съвсем приемливо тя да им прави френска любов, те да й обещават какво ли не, а после да забравят името й. Ако не се счита това обаче, всички се отнасяха с нея като с пълно нищожество — някакво си тъпо хлапе от крайните квартали.

А сега всички се препъваха да се доберат до нея, включително и Брок Мартин, който май наистина се смяташе за тежкар от най-висша категория. Разбира се, Брок не си спомняше случая отпреди две години, когато се бе опитал да я качи в колата си на Фармърс Маркет една съботна сутрин и й предложи пари, за да го задоволи с ръка. Перверзник! Тръгнал да гони малки момиченца, след като има жена и две деца у дома.

По онова време тя беше здравата загазила с парите и доста се изкуши дали да не приеме, но сега можеше да го отхвърли и да се наслаждава на унижението му, докато той, едва ли не влачейки се по корем, я моли да се съгласи за участие. Но и това й беше интересно за не повече от пет минути, после се превърна в голяма досада.

Едно не й беше много ясно. Къде е смисълът да седят край тази изискана трапеза и сервитьори да им поднасят всякакви кулинарни боклуци, когато двамата с Кевин сега можеха да се натискат някъде, да ядат пица или да обикалят нощните клубове?

И какво му става на Кев, та така яко се подмазва на дъртата Лусинда Бенет? Тя би могла спокойно да му е баба, дяволите да го вземат.

Анджи въздъхна — някой път Кев изобщо не беше в час. Макар че бе пет години по-голям от нея, не беше видял толкова много от живота. Ако двамата ще остават заедно, ще трябва да го научи какви са правилата на играта.

Накрая й писна и тя стана от масата.

— Отивам в кенефа — измърмори. Като че ли на някого му пукаше. Кев със сигурност в момента и пет пари не даваше.

Тя се поразходи през богато обзаведената всекидневна, оглеждайки сребърните рамки със саморъчно подписани снимки на президенти и кинозвезди. После метна по едно око и на скъпите, осветени с вкус картини, окачени по стените. Тук платно на Пикасо, там — на Моне. Ску-у-ука!

Единственото място, откъдето се чуваше някакъв звук, беше кухнята, затова тя потегли натам. Като надникна през вратата, остана поразена от размерите на стаята — приличаше почти на производствен цех. Леле-мале! Шибаната кухня беше по-голяма от целия й апартамент в Ню Йорк!

Някакви хора вътре бачкаха, та пушек се вдигаше. Явно прислугата — значи от нейната черга. Беше израсла в Ню Йорк, където майка й работеше като камериерка, а баща й караше голям камион. Те съвсем неотдавна се преместиха от Бруклин в къщичката, която тя им купи в „Парамъс“. Новият квартал хич не им хареса. Кофти.

— Здрасти, народе! — поздрави ги тя на влизане в огромното помещение, пълно с професионални фурни, няколко съдомиялни машини, дебели дървени дъски за рязане и две огромни работни маси по средата. — Може ли да си измуфтя една цигара?

Рони, барманът, който се бе инсталирал пред телевизора, се дръпна оттам.

— Разбира се, мис Мускони — отвърна той, търсейки в джоба на панталона си пакета „Кемъл“. — Само недейте да пушите близо до госпожа Леон, тя не дава да се дими в къщата.

— Сериозно? — попита Анджи, палаво ухилена, и си извади цигара от смачкания пакет. — Ще ми се да я видя как ще ме спре! — На нея много й харесваше властта, която идва с филмовата слава — действаше й направо като наркотик. — Хей, какво става? — попита тя и се приближи до телевизора.

— Голямо убийство в Пасифик Палисейдс — съобщи Рони. — На две-три къщи от тази на Стивън Спилбърг. Гледаме репортаж на живо от самото място.

— Сериозно? — рече Анджи и се доближи още повече до малкия екран. — Кого са пречукали този път?

— Сали Т. Търнър — отговори Рони, извивайки врат да провери дали Даяна Леон не го дебне отзад. Госпожа Леон беше от най-взискателните холивудски матрони и имаше неприятния навик да се появява изневиделица.

Анджи сложи ръка пред устата си.

— Божичко, не! — изговори тя. — Не и Сали!

— Познавахте ли я?

— Да — прошепна Анджи, лицето й бе станало пепеляво от притеснение.

— Много лошо — каза Рони.

— Кой… го е… направил?

— Не знаят, мис Мускони.

— Но аз знам — яростно изрече Анджи. — Той постоянно заплашваше, че ще я убие и сега копелето му наистина го е направило!

— Кой? — попита Рони, надявайки се да се докопа до някоя пикантна сензация, която да продаде на таблоидите.

Обаче Анджи вече бе тръгнала обратно към трапезарията.

 

 

Даяна хвърли бесен поглед към Анджела. Не стига, че Фреди се опита да провали вечерята й, като се изпокара с Макс, ами сега тази тъй наречена актриса влетя в стаята и обяви на всеослушание за убийството.

Даяна знаеше какво точно ще стане в следващия момент: всички само ще си мечтаят вече да са се добрали до вкъщи и да са се настанили пред телевизора. По дяволите! Тази Сали Т. Търнър — не можеше ли да я убият някоя друга вечер!

Анджи съобщи новината, после веднага завлече Кевин нанякъде, почти без да се сбогува.

„Добре че се отървахме от теб поне“, кисело си помисли Даяна.

След малко всички останали гости вече говореха само за случая с О Джей Симпсън — може би най-прочутия криминален процес на века. Всеки жител на Ел Ей си имаше собствено мнение по въпроса. Но разговорът за това не продължи дълго, защото след внезапното тръгване на Анджи и Кевин — точно както и очакваше Даяна, — изведнъж всички поискаха да се прибират. Брок Мартин пръв се изправи, нетърпелив да изтича до студиото на своята тв компания. Следващата бе Лусинда — тя по принцип беше страстен телевизионен зрител. Ариел също гореше от нетърпение да си тръгне.

Фреди изобщо не се трогна от такова внезапно заминаване на гостите, но Даяна побесня, макар че успя да направи добро театро, сбогувайки се много учтиво с всички.

В момента, в който си тръгна и последният човек, тя се нахвърли върху Фреди.

— Не искам от теб много неща — през стиснати устни изговори тя, — но има едно нещо, за което настоявам: когато имаме гости, да се държиш като джентълмен. Вечерите, които организирам, са важни за мен, а ти провали днешната.

— Какви изобщо ми ги говориш? — сопна й се Фреди, тъй като не бе в настроение да се съобразява с нервните изблици на Даяна.

— Как смееш да огласяваш проблемите си с Макс пред гостите ми? — попита Даяна, повишавайки глас.

Той вдигна вежди.

— Твоите гости, Даяна?

Тя отстъпи.

— Нашите гости — смотолеви.

— Надявам се, не се опитваш да ми казваш как да въртя бизнеса си — с мрачна физиономия се обърна към нея Фреди.

— Не… но Макс е твой съдружник, твой приятел…

— Глупости — отряза я Фреди. — Аз го издигнах от калта — и никой не бива да забравя това. Той си мисли, че е достатъчно способен да върти филмово студио. Ха! Всеки малоумник би могъл да се справи със студиото по-добре от него.

— Утре ще се появи в светската хроника — кършеше пръсти Даяна. — Не създава много добро впечатление за теб.

— Даяна — студено каза Фреди, — стой далеч от работата ми.

— Добре тогава — отвърна тя, обърна му гръб и бързо се заизкачва по стълбите. Чудеше се дали прислугата е чула кавгата им. Господи боже! Само това им трябваше. Барманът Рони да търчи из Бел Еър и Бевърли Хилс и да разправя наляво и надясно, че семейство Леон са се изпокарали жестоко. Фреди бе не по-малко известен от кинозвездите. Господин Великият импресарио. Господин Власт. Беше толкова прочут, колкото и Майк Овиц едно време, преди скандала с Дисни.

Като се качи горе, Даяна седна пред тоалетката в спалнята си, чудейки се какво ли прави Макс в момента. Тя разбираше защо той иска да напусне агенцията — защото Фреди винаги го държеше на заден план, нещо като придворен шут. Под екстравагантната и нахакана външност на Макс се криеше един любвеобилен, чувствителен мъж. И тя възнамеряваше един хубав ден сама да разбере колко любвеобилен и чувствителен е той в действителност.

Говорителят на интеркома избръмча.

— Излизам с колата — прозвуча студеният, равнодушен тон на Фреди. — Не ме чакай да се прибера.

„Изобщо не се притеснявай“, помисли си Даяна. „Имам по-интересни неща, с които да запълня времето си.“