Джаки Колинс
Мания (11)

Девета глава

Макс Стийл нямаше намерение да слуша конско точно от Фреди Леон — или Змията, както всички го наричаха зад гърба му. Майната му на Фреди! Майната им на всички! В момента на Макс целият свят му беше крив.

Простата истина беше, че Ариел е права — хората винаги смятаха Фреди за по-важния съдружник в IAA; Макс Стийл по правило свиреше втора цигулка. О, той много добре знаеше какво говорят помежду си: „Ако не можеш да се добереш до Фреди, ще трябва да се задоволиш с добричкия стар Макс“.

Да вървят по дяволите! Писнало му беше; даже се радваше, че напуска. Като го назначат за шеф на филмово студио, вече ще е човек, с когото се съобразяват, не някакъв си незначителен импресарио. И всички ще се валят в краката му — ще пълзят, и още как.

Преди Макс да си тръгне, Фреди се беше опитал да го вкара в библиотеката. Вместо да се подчини обаче, той изфуча като фурия навън — не искаше да говори нищо, докато не е обмислил как точно ще го формулира.

Сега беше в червеното си „Мазерати“ и бясно се носеше по булевард „Сънсет“, надул беше „Ол Сейнтс“ на сиди плейъра в колата и се чудеше какво, по дяволите, да направи, за да се поуспокои малко.

Не трябваше така да вбесява Ариел — в това бе сигурен. Тя е тъпа кучка — обаче тъпа кучка с важни връзки в бранша.

„Лош късмет не съществува.“ Отсега нататък това ще му е девизът.

„Имам нужда от едно смръкване, мислеше си той, съвсем мъничко от магичния бял прашец, за да ме успокои и да ме накара да се почувствам доволен.“

Хауи сигурно има това, което му трябва. Но Хауи не бе ли споменал, че ще ходи във Вегас със своя старец?

Да бе. Може и да е отишъл. С Хауи нищо не беше сигурно — той беше номер едно сред дегенериралите неврастеници, типично богаташко синче. Парите не бяха проблем за него — там, откъдето ги вземаше, имаше още много и много пачки в зелено. Никога не бе работил на едно място повече от две седмици. Никога не бе срещал хубава жена, която да не поиска да вкара в леглото си. Никога не бе срещал наркотик, от който да не му се ще да опита. Макс си мислеше, че мозъкът на Хауи сигурно се е повредил от толкова разгулен живот.

И въпреки това… човек може да се отпусне с такъв като Хауи, да се посмее малко. А понякога на Макс много му трябваше точно ей такава веселба, когато го притиснеше мелачката в бизнеса.

Паркира мазератито пред „Риптайд“ на булевард „Сънсет“ и го остави на един ухилен служител. Макс беше известен из целия град със здравите бакшиши, които хвърляше наляво и надясно.

„Риптайд“ беше най-нашумялото заведение в града — клуб-ресторант с добра кухня, претъпкан бар и много на брой все хубави и свободни мадами. Не че хубавите и свободни мадами по принцип трудно се намираха в Холивуд. Истината е, че от тях бъка навсякъде — мераклийки да станат манекенки и актриси, които на ята пристигаха в града с надеждата да блеснат като нова Памела Андерсън или Клаудия Шифър, а всъщност успяваха да се класират единствено за снимки в „Плейбой“ и масовки във филма на някой развратен продуцент, през чието легло са минали. В следващата каста бяха успелите — телевизионни звезди, които правят свои собствени сериали, и топманекенки с привлекателни договори от козметични фирми. А над всички царуваха мегазвездите, като Шарън Стоун, Мишел Пфайфър и Джулия Робъртс — талантливи жени, които бяха успели да стигнат до върха въпреки всички трудности.

Макс обичаше да сваля представителки и на трите прослойки. Хауи обикновено се задоволяваше с новопристигналите сладурани, тъй като твърдеше, че те били по-благодарни.

Бианка — кръшната управителка на „Риптайд“, от бразилски произход — го поздрави много сърдечно, което си беше и редно — той й бе уредил тази работа след една нетрадиционна сексуална нощ на яхтата на някакъв приятел. Специалитетът на Макс бе да се отплаща за всички услуги.

— Здрасти, Макс. На масата на Хауи ли отиваш? — попита Бианка и златните халки на мъничките й уши предизвикателно се заклатиха.

— Мислех, че е във Вегас — отвърна Макс и приятелски я потупа по стегнатото в черен сатен дупе.

— Тук е — информира го Бианка и го поведе през претъпкания ресторант. — Да ти кажа — заговори му тя през рамо, — още не мога да повярвам на новината за Сали Т. Търнър. Тя постоянно висеше тук с онзи ненормалник — мъжа й. Не бих се учудила, ако точно той го е направил.

— Какво да е направил? — разсеяно попита Макс, докато махаше на разни приятели и познати и се промъкваше след Бианка през залата.

Тя се закова на място:

— Ти не си ли чул?

— Какво?

— Сали е убита, наръгана с нож — каза му Бианка, снижавайки глас до ужасен шепот. — Разправят, че този, който го е направил, отрязал едната й гърда.

Макс потръпна.

Божичко!

— Такава трагедия! Ти познаваше ли я?

Макс кимна и си припомни онзи случай, когато Сали Т. бе дошла в офиса с намерението да се срещне с Фреди. Естествено Фреди изобщо не й обърна внимание и накрая на Макс му стана мъчно за нея и я заведе за по едно питие в бара на хотел „Пенинсюла“. Даде й някое и друго напътствие как да пробие. От благодарност тя му предложи френска любов. Той отказа. Не беше негов тип. Много се набиваше в очи с тези фалшиви цици и буйните платинени къдри. Но пък му го предложи по много мил начин, почти наивен в известен смисъл.

— Кога е станало? — попита той.

— По-рано тази вечер — отвърна Бианка. — Аз реших да си купя пистолет. Ако може да се случи с нея, значи с всеки друг също може.

— Хайде сега, недей психясва дотолкова — успокои я Макс, без да спомене, че е поръчал да му направят скрита жабка в мазератито, където лежеше един зареден „Глок“.

— Защо? — попита го Бианка и тъмните й бразилски очи блеснаха развълнувано. — Това е самата истина.

— Въоръжен грабеж ли е било?

— Май никой още не знае. Само за това говорят по телевизията.

Двамата стигнаха до сепарето. А там се бе разположил Хауи, натъкмен с костюм на Бриони за три хиляди долара, риза на Лоренцини за четиристотин кинта и вратовръзка на Армани за сто и петдесет. Нищо евтино не можеше да забележи човек по него — особено като се има предвид, че харчеше само от парите на татенцето си.

На масата пред него имаше полуизпита бутилка шампанско „Кристал“ в сребърна кофичка за лед, с две чаши и голям стъклен съд, пълен догоре с най-добрия хайвер от белуга.

До Хауи, удобно облегната на тапицираното с естествена кожа канапе, се бе отпуснала Инга Круеле — с която се предполагаше, че Макс има среща тази вечер — с най-безизразна физиономия на идеално оформеното си кукленско лице.

— О, господи! — не се сдържа Макс.

Днешният ден явно не се очертаваше като най-прекрасния в живота му.