Барбара Виктор
Игра на смърт (25)

Двадесет и пета глава

Тя не бе в състояние да се помръдне от мястото си в антрето няколко безкрайни мига, след като Реми си тръгна. Почти не си вярваше, че го беше чула правилно. Но и почти не му вярваше, че го беше казал. Какво знаеше за него, освен това, което й бе разказал по време на онзи разговор, тогава, в парижкия му апартамент? Той може би пак си бе изградил нова фалшива легенда, за да замени тази, за която тя вече знаеше, че е лъжа. Чувстваше се засрамена, че е станала жертва — и то отново, на собствените си емоционални представи и й мина през ума, че вероятно той бе достатъчно умен да усети, че за нея е важно да чуе това, за да остане в правия път. Той сигурно беше усетил, че след целувката й е необходимо да й се вдъхне повторно увереност. По средата на тази абсурдна ситуация нямаше нищо по-крехко от истината и нищо по-правдоподобно от лъжата. Тя се застави да се раздвижи, да влезе във всекидневната и да вдигне слушалката. Ханс Фелс. Всичко друго беше излишно. Любовта бе един лукс, за който не можеше да си позволи да мисли.

Лекарят се обади на позвъняването и гласът му прозвуча изпълнен с приятна изненада, че я чува, ала, както призна, всъщност очаквал тя да му се обади, защото знаел, че в даден момент ще й се наложи да освободи вилата и да се върне в Ню Йорк. Той бе изключително мил. Когато обаче Лекси се опита да предложи да се срещнат евентуално в нейната вила, изрази колебание. Бил претрупан от работа, тръгвал си от кабинета късно нощем. За съжаление, не било възможно да се срещнат дори за обяд, защото бил започнал да се храни със сандвичи на бюрото си. Тя вече изчерпваше възможностите си за избор и дори предложението й да отиде при него в клиниката вечерта, когато според нея пациентите и техните роднини не се скитаха из цялата сграда, бе посрещнато със съпротива. След като не остана друго, накрая тя прие да се срещне с Фелс в клиниката днес следобед. Определиха си час. В три.

Замисли се дали да отиде с колата, която двамата с Ник бяха купили на старо, когато за пръв път пристигнаха тук, но се отказа. Времето беше прекрасно. Лекси реши да отиде пеш от вилата си до клиниката, един маршрут, който й беше твърде добре познат.

Тя тръгна с отмерена крачка и само когато стигна до входа откъм улицата на хотел „Монтрьо Палас“ — стръмни стълби над по-елегантния вход откъм езерото, тя ускори ход. Следвайки каменната пътека през лозята, стигна до нов ред стъпала насред лозите. Преброи осемдесет и три, докато се качваше — нещо, което бе вършила абсолютно всеки път, когато минаваше по същия маршрут по времето, когато Ник беше в клиниката. В края на стълбите тя излезе на тясна бетонна площадка, която водеше към друг склон, засаден с още лозя. Преброи шестдесет стъпала, катерейки се — броят не се бе променил — и излезе на тесен път. Няколко метра вляво върху широка зелена морава се издигаше сградата на „Клиник дьо Шармет“. Когато наближи портата от ковано желязо, откъдето се отиваше до стъклената врата, Лекси бе останала без дъх, макар че, както подозираше, това се дължеше на емоционалните й терзания, а не на физическите усилия.

Когато Ник беше пациент в клиниката, това физическо упражнение, съчетано със свежия планински въздух дори и през по-топлите месеци, избистряше главата й и я успокояваше, така, че да може да изглежда бодра и оптимистично настроена пред своя умиращ съпруг. Да се върне там сега, толкова скоро след смъртта на Ник, й бе по-трудно, отколкото си бе представяла, а би й било невъзможно да го направи, ако не знаеше, че е заради Крисчън. Иронията на ситуацията я измъчваше и дори краткият разговор по телефона с доктор Фелс бе наситен с емоции, които останаха неизказани.

Лекси се приближи към регистратурата, където на всеки три дни местният цветар доставяше нов букет цветя. Зад стените на клиниката упорито се носеше слухът, че лекарят изпраща букети на своята любовница — жената, която работеше на регистратурата. Днес масата бе украсена с аранжирани жълти и бели лалета и хризантеми. Никол, предполагаемата любовница на лекаря, беше връзката между външния свят и Фелс. Тя очакваше Лекси и когато я видя, излезе иззад преградата си във фоайето и сърдечно я прегърна. За миг Лекси се почувства неудобно, спомняйки си, че последния път, когато тази жена я беше прегърнала, беше в деня на смъртта на Ник. Трябваше да престане да извиква във въображението си спомените, които можеха да изложат на риск това, което бе дошла да постигне тук. Не беше тук заради Ник. Беше тук заради Крисчън.

— Колко хубаво е, че пак ви виждам — каза Лекси, след като жената я освободи от прегръдката си.

— Толкова пъти съм разпитвала доктор Фелс за вас.

Лекси искрено не можеше да намери думи.

— Просто не съм поддържала връзка с никого — каза тя накрая.

Никол очевидно би искала да си поговорят още, но Лекси нямаше желание да общува с нея. Настъпи напрегната тишина, след което Никол тактично се върна в регистратурата и вдигна слушалката на телефона.

— Ей сега ще кажа на лекаря, че сте тук — прошепна тя. Когато затвори слушалката, тя каза с не толкова прочувствен глас. — Той ви чака в кабинета си. Искате ли някой да ви заведе до там?

— Мисля, че знам пътя — тихо каза Лекси. — Ако искате, когато сляза пак долу, можем да пием по чаша кафе двете.

Никол незабавно се отзова на предложението.

— Ще ми бъде много приятно, ако имате време — каза тя. — Аз ще бъда тук.

Лекси взе асансьора до най-горния етаж на клиниката. В главата й нахлу поток от спомени. Когато асансьорът спря на петия етаж, тя слезе и тръгна по коридора. Петте стерилни помещения за пациентите с трансплантации бяха наредени по цялата дясна страна на коридора.

Имаше толкова много дребни подробности, които бе забравила. На една от стените висяха картини с ловни сцени на животни, преди да бъдат убити — обектите за обстрел, една патица и един заек, бяха на по-преден план от ловците, а на другата стена висяха натюрморти на цветя, като всички причудливо или вехнеха, или венчелистчетата им се бяха пръснали безжизнено в задния план на картината. Пианото в стаята за музика, само през три стаи от смъртното легло на Ник, беше боядисано в бяло и лакирано. Лекси се спря и, подпирайки се на вратата, надникна вътре, спомняйки си за последния път, когато двамата бяха седяли на покритата с дрипав брокат седалка. Тя бе изсвирила няколко такта на една класическа пиеса, която бе изучавала като дете, след което двамата с Ник шумно засвириха котешкия марш, докато една сестра не се втурна в стаята и ги помоли да спрат.

Когато Лекси най-сетне стигна до кабинета на Ханс Фелс, той стоеше на вратата с широка усмивка на лицето и разтворени ръце. Лекси му се усмихна в отговор и пристъпи напред, пак попадайки в още една прегръдка. Естествено, помисли си тя, съвсем нормално беше, че предизвиква такива сърдечни реакции у всички хора, които бяха станали свидетели на мъките й. От лекаря до жената на регистрацията — всичките те не само бяха станали свидетели, но също и участници в онзи незабравим миг от живота й. И ето я сега, беше се върнала, за да преживее още едно епично събитие. Единствената разлика, помисли си тя, беше, че този път щеше да е крайно невероятно още веднъж да се завърне някога тук.

Лекси седна на кушетката в кабинета на лекаря. Той се настани на удобния нисък, облицован с черна кожа стол с лице към нея. Разговорът започна с обичайните безобидни шегички, в началото с комплименти за това как изглежда, колко му било приятно да чуе, че има намерение да се върне на работа, а накрая той коментира храбростта на Ник. Лекси учтиво го изслуша и му предложи своите комплименти, като пак изрази благодарността си към него и заяви още веднъж, че никога не би решила да продължи, ако той не бил така мил. Продължиха разговора и с други любезности за служителите в клиниката, които постоянно го питали за нея и говорели колко ще им е приятно пак да я видят.

— Аз бих искала да видя всички отново — тихо каза Лекси. — Разбира се, стига с това да не бъда в тежест.

— Те ще бъдат много щастливи — отвърна лекарят. — Но преди това, разкажете ми как я карате.

Тя започна бавно, разчитайки на истинските факти, да обяснява чувствата си след смъртта на Ник, различните степени на болка, облекчение, вина и самообвинения. Истинските факти не бяха накърнени, когато тя описа пътуването си до Париж, за да разпръсне прахта на Ник и как точно по време на ритуала за отдаване на почит към него избухнала бомбата и избила десетки хора. Съвестта й беше чиста. Реми не й беше давал указания да не разгласява преживяното в Париж, макар че по-късно тя призна пред себе си, че ако го беше попитала, той най-енергично би я посъветвал да не го прави.

Лекарят приседна напред на стола си.

— Това е невероятно! — възкликна той, клатейки глава. — Това е вторият път през последните два дни, когато фактически общувам с човек, който е бил на мястото на експлозията. Един от моите пациенти… — започна той и спря. За миг емоциите го бяха накарали да забрави желязното си правило никога да не обсъжда други пациенти.

Това бе реакцията, която тя бе очаквала, или поне се бе надявала да получи, когато повдигна въпроса за случилото се във „Фуке“. Доста време след това тя дори твърдеше, че е споменала за атентата, само за да провери колко дискретен е лекарят.

— Колко ужасно — каза в отговор тя, давайки си вид, че в гласа й звучи ужас. — Какво чудно съвпадение! Те дали…

Фелс я прекъсна.

— Моят пациент извадил късмет — бързо каза той. — Слава Богу, и вие не сте пострадали. — Изглеждаше обезпокоен. — Вярвам, че е така, нали? Нали не сте била ранена?

— Не, аз извадих голям късмет — отговори тя. — Но урната с прахта на Ник беше унищожена. Прахта му бе отвяна от вятъра този ден.

Фелс видимо се развълнува.

— Но нали той това е искал? В известен смисъл много поетично се е сбогувал с този свят. В крайна сметка Ник бе отдал целия си живот на това да отразява тези човешки трагедии, а накрая… — Той сви рамене. — Последният ви жест, това, което той е искал…

Лекси го прекъсна.

— Мислих върху този въпрос — честно призна тя. — То ми достави известна утеха. — Тя тъжно се усмихна. — Както вие се изразихте, беше почти поетично.

Моментът беше подходящ да навлезе по-навътре в темата, макар и да се чувстваше леко неудобно, че възнамерява да се възползва от остатъчното състрадание на лекаря.

— Когато ви се обадих сутринта, ще призная, че не бях съвсем сигурна дали изобщо ще мога да премина през тези врати.

— Проявили сте висок дух — каза той.

Тя не изпусна мига.

— Срам ме е да го призная, но аз дори не си бях помислила, че евтаназията или подпомагането на самоубийството не е законно в Швейцария. Мисля, че като бяхме тук с вас, това ни караше да вярваме, че сме в безопасност.

Фелс се усмихна.

— Като ви слушам да говорите така, това придава още по-голям смисъл на моята работа.

Частица от нея вярваше искрено в това, която тя се готвеше да каже, — че ако не бе Крисчън и всичко, което бе научила, както и всичко, през което бе преминала, тя никога не би водила този разговор.

— Бих искала да мога да направя нещо — започна тя и спря, за да започне отначало. — Бих искала да мога да направя нещо, за да помогна на другите, които ще преминат през това, през което аз преминах.

Фелс се пресегна и я потупа по ръката.

— Знам, че е така, Лекси — каза Фелс с искрено чувство. — Но ние сме тук заради тях, ние сме същите, които бяхме тук за теб и Ник.

Лекси кимна, събирайки кураж, за да попита за това, което бе дошла тук да разбере.

— Бих искала да видя стаята на Ник — предпазливо каза тя. — Искам да кажа, за последен път…

Лекарят я изгледа за миг.

— Това не е възможно — каза с благ глас той. — Стаята е заета.

— О! — реагира Лекси и лицето й внезапно придоби натъжен вид.

— Жалко е, защото това е единствената заета стая в стерилния сектор в момента. Иначе бих ви завел там. — Той се пресегна пак, за да потупа ръката й. — Но вътре нищо не се е променило, Лекси. Стаята изглежда по същия начин, с прекрасна гледка към планините и езерото.

— Е, дано за този пациент всичко да свърши по-добре, отколкото за Ник.

— Ние сме оптимистично настроени — увери я Фелс. — В този случай, мисля, че пресякохме нещата достатъчно рано и можем да очакваме положителен резултат от трансплантацията. — Той се облегна назад. — Колко време ще останете в Монтрьо?

Един пациент. Мъж, настанен в изолирана стая на стерилния сектор. В очакване на трансплантация на костен мозък. В стаята на Ник. През две врати от кабинета на лекаря. Не й трябваше план на етажа. Можеше да се изкатери догоре по стената на сградата в тъмното. Знаеше точно къде е стаята и дори точно до коя стена е разположено леглото.

Всички тези мисли преминаха през ума й едновременно. Тя почти не можа да чуе какво казва лекарят.

— Колко време ще останете в Монтрьо? — повтори въпроса си Фелс.

Лекси усети, че се изчервява.

— Само докато опаковам всичко и намеря някой да поизчисти. Договорът за наема изтича в края на месеца.

Фелс се изправи. Лекси последва примера му. Той пристъпи няколко крачки към нея и стисна ръцете й в своите.

— Толкова се радвам, че ви видях — каза той. — Толкова ми е приятно, че дойдохте днес тук. Обадете ми се пак, преди да заминете. Може нещата да не са така напрегнати и ще имаме възможност да отидем да похапнем някъде край езерото. Нали ще ми се обадите?

— Разбира се — отговори тя, като се остави пак да бъде взета сърдечно в обятията му. — И нека пак ви благодаря много за всичко.

Лекси отиде към вратата. Когато пристъпи навън в коридора, тя веднага усети, че нещо изобщо не е наред. Няколко сестри в зелено хирургическо облекло тичаха надолу по коридора пред нея, като тикаха синя количка с медицинско оборудване. Когато количката се скри в стаята, в която бе лежал Ник, Лекси продължи да върви в тази посока.

Останалото се случи така бързо, че на Лекси й бяха необходими няколко секунди, за да може фактически да схване какво става. Тя чу Фелс да я вика по име и когато се обърна, той се бе приближил плътно до нея. Сграбчи ръката й и я избута към асансьора.

— Тръгнете по стълбите — нареди й той. — Не чакайте асансьора.

Русокоса жена, разчорлена и разплакана, стоеше пред вратата на кабинета му. Секретарката на лекаря бе при жената и се опитваше да я успокои, а и очевидно се опитваше и да я възпре да не изтича по коридора. До този миг сцената не правеше впечатление, докато жената не се отскубна от секретарката и не изтича, крещейки някакво име. В началото Лекси не разбра добре какво става, докато жената не рухна по колене на пода между кабинета на лекаря и стаята на пациента. Секретарката изтича и най-сетне я настигна. Лекси не се бе помръднала. Фелс по това време вече бе влязъл в стаята на пациента заедно с екипа за спешна медицинска намеса. Жената бе останала просната на пода и бе спряла да се съпротивлява, когато секретарката я улови. Изтерзаните й писъци обаче продължиха, прекъсвани само от време на време от думи, които бяха изкрещявани в почти неразбираеми фрази. „Спасете сина ми, за Бога, само го спасете!“

Ситуацията беше ужасяваща, дори за човек, който не беше пряко ангажиран в тази драма. Лекси си даваше сметка, че присъствието й в коридора като свидетел на една неизбежна трагедия е неуместно, ала въпреки това й беше невъзможно да се помръдне.

Жената все още бе на пода, скимтеше и викаше някакво име.

— Андреас — хлипаше тя с умоляващ глас. — Андреас.

Когато чу това име, Лекси замръзна. Жената на пода бе Бригите Тоглин Карим, а пациентът, който се люшкаше между живота и смъртта, беше биологичният баща на Крисчън, Андреас Карим. Ярост, шок и несмекчен от нищо страх на вълни прииждаха в тялото й. Мина сякаш цяла вечност, а лекарят и останалите от екипа за спешна намеса още стояха в стаята. Но когато погледна часовника си, само петнадесет минути бяха изтекли, а тя още не бе в състояние да се помръдне. След още две минути екипът за спешна намеса се показа на вратата на стаята на пациента с количката. Последва ги Фелс, изглеждаше пребледнял и разтърсен. От своята удобна позиция в коридора Лекси можеше да види медицинското оборудване, пръснато по пода — използвани спринцовки, пластмасови тръбички и празни флакончета от лекарства. Придвижвайки се бавно, в опита си да остане незабелязана, тя пристъпи няколко сантиметра по-близо. Не смееше повече да помръдне и видя как Фелс приклекна до Бригите Карим и шепнешком я придума да стане, като успя да я поуспокои. Той я обхвана с ръка през кръста, а тя се облегна на него и двамата бавно отидоха крачка след крачка до стаята и влязоха вътре. В коридора цареше затаено мълчание. Дори медицинският екип, който буташе количката, се спря и зачака. Изпълнената с ужас реакция на хората, които прекарваха дните и нощите си да връщат пациентите към живота, упражни по-силно въздействие върху Лекси, отколкото гледката на жената, която с чужда помощ влезе в стаята, за да види безжизнения си син. Лекси хвърли поглед наоколо и забеляза присъстващите зрители — няколко сестри, мъжа, който миеше пода, екипът за бърза помощ с количката, секретарката на лекаря; те чакаха, всички знаеха какво ще се случи, секунди след като жената влезеше в стаята. Инстинктивно, Лекси усети, че никой от тях, от свидетелите на събитието, нямаше да продължи с работата си, докато опечалената майка не направеше първата стъпка в това, което щеше да бъде мъчителното й пътуване в неотслабващата болка.

Писъкът прокънтя по етажа, пронизителен, безкраен и странно нечовешки. За миг хората в коридора се осмелиха да вдигнат очи и се огледат, неколцина клатеха глава, други се съобразиха със ситуацията и продължиха да вървят към изходите и асансьорите. Мъжът с парцала с кръгови движения го затърка на едно място на пода. Лекси замръзна на мястото си и не смееше да помръдне. Тя чакаше. Последваха ридания, дълбоки и гърлени, неблагозвучни и толкова начесто, че Лекси се запита как изобщо жената съумява дори да диша. Минаха няколко минути. Мислите й препускаха. Останала сама в коридора, тя се измъчваше от мисълта какво да направи. Хълцанията на жената се поуспокоиха и се чуваше само някой отделен стон. Без да се замисли за последиците, Лекси се обърна и изтича към стълбището. Когато се готвеше да отвори бързо вратата, нов пронизителен писък разцепи тишината на най-горния етаж на клиниката. Точно в този момент се появи лекарят. Изглеждаше бледен и объркан.

— Лекси — извика той. — Защо сте още тук?

— Н-не знам — честно си призна тя. — Б-бях твърде шокирана и не можех да се помръдна. — Тя внезапно се изплаши. — Съжалявам — започна тя, — не исках да…

Той отказа да изслуша извинението й. Изглеждаше толкова разстроен, че Лекси инстинктивно го докосна по ръката.

— Ще ви се обадя утре — добави тя кротко и направи опит да тръгне към стълбището.

Фелс без съмнение, изглежда, говореше на самия себе си, сякаш бе забравил, че тя е там.

— Пациентът получи емболия — мърмореше под носа си той. — При дребна хирургическа намеса. — Той поклати глава, отказвайки да повярва на случилото се. — Съвършено неочаквано. Изглеждаше толкова добре. — Фелс пак поклати глава. — Просто не го разбирам. — Той погледна умоляващо към нея, сякаш тя можеше да му предложи липсващото обяснение. — Такива неща се случват, но… — Той се прекъсна насред изречението и се обърна назад.

Вратата на кабинета му се бе отворила и Бригите Карим се появи, стиснала смачкана носна кърпичка в ръка. По лицето й бяха избили петна, очите й бяха подути и червени. Тя сякаш не забеляза Лекси и се обърна направо към лекаря.

— Трябва да кажа на Петер — рече тя, гласът й секна от вълнение. — Просто не искам да го направя по телефона.

— Ще дойда с теб — каза той и влезе с жената в личния си кабинет.

Лекси се дръпна назад. В този момент искаше само да се махне оттам и да се обади на Реми. Тя изтича бързо надолу по стълбите, като се застави да върви нормално през тясното фоайе. На регистратурата нямаше никой. Тя продължи с равна крачка и излезе през плъзгащите се врати на улицата. Главата й бе замаяна. Андреас Карим бе мъртъв. Костният мозък на Крисчън вече не бе потребен. Тя имаше нужда от Реми повече от всякога.

След като излезе от клиниката, тя изчака да се скрие от обсега на прозорците или на фоайето и изтича от другата страна на пътя и надолу по стъпалата в лозето, пресече друг път, спусна се по друга редица от стъпала до второто лозе, след което затича надолу по стръмния хълм до паркинга при задния вход на хотел „Монтрьо Палас“. Мина през въртящите се врати, прекоси тичешком фоайето и стигна до изхода за езерото. Обезумяла от ужас, тя не обърна внимание на мъжа, който току-що се бе регистрирал в хотела и вървеше към редицата асансьори. Той носеше изтъркано кожено куфарче. И я разпозна. Стария щеше да каже после на Реми, че буквално е трябвало да отстъпи настрани, за да избегне челен сблъсък с нея. След като излезе на крайбрежната алея Лекси продължи да тича и не спря, докато не стигна накрая до вилата си. Потърси ключовете си в чантичката си, влезе в къщата и рухна, останала без дъх, подпряна на вратата. Извади мобилния си телефон и набра номера на Реми. Нямаше отговор. Остави му съобщение. Кратко и на въпроса.

Андреас е мъртъв. Моля, обади ми се. Имам нужда от теб.

Минутите течаха.

Лекси включи телевизора, за да гледа новините, като сменяше местния швейцарски канал „Ромен“ и международния новинарски канал на Ник. Атентатът във „Фуке“ сякаш беше напълно забравен заради новите кръвопролития из целия Близък Изток, както и хилядите жертви на природни катастрофи в Азия.

Мина един час. Докато го чакаше да се обади или да се появи, мислите й не спираха да се връщат към атентаторката. Реми й беше казал името на родителите на жената — Мари Клод и Анри Симоне. Били уважавано семейство на банкови чиновници от Женева, хора, чиято единствена грешка бе, че бяха изпуснали дъщеря си от контрол. Соломоновско решение, бе казал Реми, нравствена и правна дилема, свързана с бебето. Тя бе дебатирала въпроса със съвестта си и накрая бе намерила оправдание за това, което се готвеше да направи. Може би ако Реми се бе обадил, или тя бе имала дързостта да се обади на майка си, за да й поиска съвет, не би стигнала до такова решение. Но с Реми не можеше да се свърже — вече часове, а може би нямаше да се свърже и никога. Сорша пък не беше вариант, тъй като Лекси много добре знаеше какво ще я посъветва майка й. Решението си беше лично нейно, както и отговорността. За пръв път, откакто тогава бе седяла във „Фуке“, тя се чувстваше подготвена да приеме последиците. Продължи да крачи из стаята и да обмисля всичко. Реми беше прав. Това беше Соломоновско решение. Мари Клод и Анри Симоне имаха законни претенции към детето. Тя нямаше. Вече не можеше да мисли за него като за свое, като за мъничкото същество, което й бяха мушнали в ръцете при един внезапен обрат на съдбата. Най-малкото, родителите можеха да отидат да потърсят помощ от полицията, за да си намерят бебето. Тя щеше да им предостави цялата липсваща информация за дъщеря им. Крисчън щеше да бъде в безопасност при баба си и дядо си по майчина линия.

Тя погледна часовника си. Беше почти шест часът. Нямаше да е трудно да намери семейство Симоне. Едно от хубавите неща в Швейцария, с всичките им архаични правила и наредби, с всичките им потискащи правилници и нежеланието им да се присъединят към Европейския съюз, беше, че те имаха закон, който забраняваше на всички, които живеят в страната, независимо от това дали са видни личности, дали имат връзки, и независимо от националността им да имат нерегистрирани адреси и телефонни номера. Тя излезе в антрето и бръкна под купчината списания да извади телефонния указател. Симоне. Мари Клод и Анри. „Рю Кодаз“ № 20, Женева. Тя притисна отворения указател към гърдите си и изтича във всекидневната, където седна, за да си препише адреса и телефонния номер. Останала без дъх, грабна чантичката си, пъхна листчето вътре и изтича към вратата. Там се спря. Ами ако Реми се прибереше тук, докато нея я няма? Трябваше да му остави бележка. Втурна се обратно във всекидневната и откъсна лист хартия от бележника върху масата. Набързо надраска следното:

Ти беше прав. Това е Соломоновско решение. Преди всичко е важна сигурността на бебето. То принадлежи на родителите на майка си. Ако бебето беше при мен, можеше да постъпя по друг начин. Ако ти беше тук, може би нямаше да направя това. Къде си? Не знам дали изобщо някога ще се върнеш. Ако обаче се върнеш и ако случайно прочетеш това писмо, знай, че и аз те обичам, независимо от това кой си.

Лекси

Обърна се и изтича пак към вратата и навън от къщата. След още няколко минути беше вече отворила гаража, беше запалила колата и я беше извадила на заден на улицата. Десет минути по-късно излезе на шосето и тръгна по магистралата за Женева.