Барбара Виктор
Игра на смърт (23)

Двадесет и трета глава

Те бяха пристигнали в Монтрьо след пет и половина часа път с кола, белязани с едно напрегнато мълчание. Когато излязоха от Париж и тръгнаха по магистралата, Лекси седна колкото се може по-далече от него на предната седалка, подпряла главата си на страничното стъкло. Още във Франция, малко след Авалон, градче в областта Бургундия, той наруши мълчанието.

— Само за твое сведение. Аз ще се настаня при теб.

Тя се изправи на седалката си, втренчила поглед в шосето пред себе си.

— А защо е необходимо това?

Реми обмисли въпроса няколко секунди, преди да отговори. Той хвърли поглед към нея.

— Защото ти си твърде важна, за да те загубя.

Верни думи. В погрешен контекст. Животът й винаги бе преминавал така, помисли си тя. Тъкмо когато постигнеше онова, което искаше, някой променяше правилата. И това продължаваше до безкрай. Само ставаше по-сложно и объркано и по-унизително. Чувстваше се като момиче от постер сред тресавището на докарани до полуда сърца.

Лекси сви рамене.

— Приятно е да си желана — безгрижно каза тя.

Когато спряха да пият кафе близо до Безансон, в областта Юра, във Франция, тя слезе от колата и тръгна няколко крачки пред него. След като влязоха в крайпътния ресторант и се настаниха на малка масичка, заобиколени от семейства с шумни деца, продължи да отбягва погледа му.

— Каквито и чувства да изпитваш сега, твърде късно е — тихо каза Реми. — Не можеш да промениш онова, което се случи. — Той помълча. — Нищо не можеш да промениш.

Тя остана напълно неподвижна. Ако трябваше да постъпи честно, би признала какво бе почувствала още в мига, когато го видя за пръв път. Ала това се бе случило цял живот преди Крисчън да бъде оставен в ръцете й и бе станало нещо невъобразимо. Като се заровеше в отломките на миналото си, търсеше парчета и ключове за проблема. Колкото и да се мъчеше, обаче, единствените спомени, които я терзаеха, бяха за онзи миг, в който бе дала разпореждане за слагане на край на живота на Ник. От нейна гледна точка тя бе изпълнила ролята на служителка на смъртта.

— А кой ще ме пази, докато ти ловиш лошите? — попита тя с нескрит сарказъм в гласа си.

— Никой — тихо отговори той. — Предполагам, че ще трябва да ти имам доверие.

Тя го изгледа изпитателно.

— Значи, ние ще действаме сами, така ли?

Реми посегна към сметката.

— Боя се, че да — каза той, като се изправи. Подаде й ръка и добави: — Само аз и ти.

— Значи, ставаме едно ново ние, така ли? — реагира тя.

На връщане към колата той я улови под ръка и преди да й отвори вратата, я обърна така, че тя застана с лице към него.

— Бих искал всичко да е по-различно — каза сериозно той и помълча, полуочаквайки реакцията й. Такава нямаше. Той се обърна и заобиколи към страната на шофьора. Нищо друго не можеше да направи. Не можеше да й каже какво изпитва и как чувствата му само са се усилили, когато положението бе станало неудържимо.

Едва когато седна на кормилото, тя го докосна по ръката.

— Как така? — попита тя.

Това се случваше за пръв път — тя се опитваше да предизвика неговата типична склонност към двусмисленост. Изчака няколко секунди стомахът й да се успокои и пулсът й да спадне на около двеста удара в минута.

— Хайде — подтикна го Лекси. — Обясни. Приеми го като част от нашето споразумение за честни взаимоотношения, което сключихме.

Тя за пръв път осъзнаваше силата си. Сега той бе на нейна територия и нямаше намерение да го изпусне.

Той се обърна на мястото си и я погледна.

— Не съм сигурен, че ти изобщо си в състояние да разбереш.

— Пробвай — настоя тя.

Пак последва мълчание.

— Защо? Това не би трябвало да има значение, като се вземат предвид чувствата ти към мен.

Тя се изсмя късо, макар че изобщо не беше сигурна дали смехът й ще прозвучи искрено.

— Не бъди глупав — каза тя. — Всеки мъж, който ме лъже или излага живота ми на риск, за да залови банда терористи, ми става приятел за цял живот. Както и да е…

Лекси, обаче, не успя да завърши дръзкия си, макар и кратък, отговор, защото той я взе в обятията си и започна да я целува, с леки и отмерени целувки по страните, по носа, по челото и накрая по устните. Тя леко се поотдръпна и го докосна по лицето. Той отмести ръката й и я привлече към себе си, като целуваше устните й с такава настойчивост, каквато тя не бе виждала преди.

— Разбираш ли? — попита накрая той, като продължаваше да я държи през кръста.

Нещо в гласа му и в настойчивостта на погледа му направи всичко да изглежда твърде реално. Тя не можеше да каже нито дума.

Той я държеше неподвижно.

— Защото, ако има някакви съмнения за всичко, бих искал те да са мои.

Двамата не си размениха повече нито дума, докато не излязоха на пътя за Монтрьо по швейцарската магистрала. Едва тогава той я попита как да стигнат до вилата й. Тя го упъти с ясни указания и най-после спряха пред сивата каменна вила на брега на езерото. Когато той мина отзад, за да вземе куфарите и картината от багажника, тя остана неподвижно няколко секунди. Потръпвайки леко, се чувстваше неподготвена за вълната от безпокойство, която внезапно я бе заляла. Никой не бе идвал тук с нея, освен Ник. Вътре не бяха останали щастливи спомени. А сега — това. Беше ужасно да търси бебето, което някога бе спасила, а сега пак бе изложено на опасност. Да споделя къщата с един непознат, към когото изпитваше такива силни и неуместни чувства, беше нещо повече от това, което тя бе в състояние да понесе.

Когато влязоха в къщата, Реми остави куфарите в антрето. Без да каже нито дума Лекси тръгна право към огромната всекидневна и се сгуши на дивана.

Стаята беше просторна, с неукрасени с нищо бели стени и оголени дървени греди на тавана. Каменната камина заемаше едната стена на стаята и бе достатъчно висока, за да може човек среден на ръст да застане под полицата й. Реми я последва в стаята и се огледа. По стените имаше лавици, претъпкани до отказ с книги, а други книги и списания бяха струпани на нестабилни купове по пода. На отсрещната стена имаше цяла колекция от африкански маски, окачени над масивната английска селска маса, чийто плот бе покрит със сребърни предмети. Реми се настани в удобен фотьойл. Когато видя, че е приключил с огледа на стаята, тя най-сетне заговори. Започна колебливо, но след това гласът й укрепна.

— Не знам какво да кажа — рече тихо тя.

— Тогава не казвай нищо. — Той леко се усмихна. — Гладна ли си?

Лекси не беше мислила по този въпрос.

— Умирам от глад — неохотно призна тя.

Той се изправи.

— Има ли някаква храна в къщата?

— Не помня. — Тя също се изправи. — Ще погледна — каза тя и се отправи към кухнята. — На поставката в трапезарията има вино — добави тя.

Започна да тършува из кухнята и намери няколко яйца, масло и замразена франзела хляб. Когато се наведе, за да намери тигана в шкафа под печката, тя го чу зад себе си да оставя бутилка на кухненския плот. Бавно се надигна и се изправи с гръб към него и постави тигана на печката. Посегна към яйцата и ги счупи внимателно в стъклена купа. Докато ги биеше с телта, внезапно се почувства неловко. Имаше нещо по-интимно в това да готвиш, отколкото да се любиш.

Той сякаш прочете мислите й.

— Знаеш ли, из целия Близък Изток да ядеш хляб с врага си в собствения му дом означава, че схватката се отлага до края на яденето.

Лекси се обърна и няколко секунди го гледа, почти готова да изрази с думи това, което чувстваше, но се отказа.

— Защо не отвориш виното? — попита тя, като се обърна, за да сложи замразения хляб в печката. — Ще ядем във всекидневната. — Тя пак се обърна. — Чашите са ето там — добави, сочейки към бюфета.

На лицето му бе изписано развеселено настроение, което още повече я обезпокои. Изсипа яйцата в тигана и провери хляба във фурната. Усещаше присъствието му зад себе си. Пак се обърна.

— Защо не занесеш виното и чашите във всекидневната?

— Теб много не те бива, нали?

Това беше само една целувка, все пак, помисли си тя.

— Да готвя ли? — невинно попита тя. — Ами, всъщност, не.

Той кимна бавно.

— Мен също.

Докато си намираше работа в кухнята, тя си даде сметка, че не може да заблуди никого. Не беше само целувка, както и това сега. Бе нещо повече от приготвяне на импровизирано ядене за двама души, захвърлени сред цяла серия неправдоподобни и абсурдни събития. Ръцете й трепереха. Държеше се като дете. Отвори бюфета, извади две чинии, солта и пипера. Издърпа едно чекмедже и извади прибори и салфетки. Всичко това постави на голяма дървена табла и тръгна към всекидневната. Той беше застанал до полицата на камината. Наблюдаваше я, докато тя поставяше таблата върху масичката за кафе. Без да каже нито дума, тя отиде в кухнята и се върна обратно с тигана и панерче с хляб. Когато привърши разделянето на омлета на порции и остави панерчето на масата, остави тигана на пода до камината.

— Защо не налееш вино? — попита Лекси, а гласът й не бе съвсем спокоен.

Никой от тях не каза нищо, докато Реми пълнеше чашите. Когато очите им се срещнаха, те задържаха тържествено погледите си за миг. Ако бяха вдигнали наздравица, думите останаха неизречени.

Тя започна да се храни и веднага остави вилицата.

— Не мога.

Той седна на масата и посегна към чинията си. Опита омлета и вдигна поглед към нея.

— Опитай и ти. Много е вкусно.

Точно тогава иззвъня мобилният телефон. Той инстинктивно се изправи и бързо отиде в антрето. Разговорът бе кратък. Обаждаше се някой от „Сотби“, от Париж, за да му предаде, че човекът, който наддавал за картината на Тисо, имал голямо желание да се свърже с него. Дали би искал да си запише номера на жената, или би разрешил на „Сотби“ да й даде неговия? Той бръкна в джоба си за къс хартия и писалка и помоли мъжа на телефона да му даде номера на жената. Щял да й се обади. Когато затвори слушалката, целият този епизод му се стори някак си комичен.

Несъмнено, въпреки всички лични проблеми, Тоглин продължаваше да е решен да се сдобие с картината.

— Когато се върна във всекидневната, Лекси държеше чашата си с вино с две ръце. Тя го погледна озадачено.

— От „Сотби“ — каза той. Тя го слушаше. — Изглежда, жената, която наддаваше от името на Тоглин, иска да се свържа с нея. — Той имаше объркан вид. — Не е проблем да се срещна с нея. Трябва да я убедя да ми позволи да се срещна с Тоглин.

— Можеш ли?

Той поклати глава.

— Не знам — честно отговори той. — Но това си е мой проблем. Твоят е да убедиш някого в клиниката да ти каже, когато пристигне бебето. — Той помълча. — Хайде да не усложняваме нещата.

Лекси се загледа втренчено в празното пространство, преди отново да насочи вниманието си към него.

— Яйцата ти сигурно са изстинали — каза тя, като още изпитваше неудобство от задушевността на момента. Тя отпи малко вино, преди да посегне към помощната масичка, за да извади цигара от гравирана кутия от нефрит. Ръцете й трепереха.

— Не знаех, че пушиш.

— Не пуша — каза тя. — Но напоследък май правя доста неща, които не съм правила преди.

— Лекси — започна той.

Тя вдигна ръка.

— Недей — тихо рече тя. — Каквото и да кажеш, всичко само ще се влоши.

Тя смачка цигарата в пепелника.

Беше й дошло твърде много. Не можеше да понесе мисълта да спи тук, където бе спала с Ник. Надяваше се само да е заличила всички следи от неговите последни дни, седмици и месеци, да е разчистила всички шишенца за лекарства и всички други медицински дреболии. Беше видимо разстроена.

— Не ми е лесно, разбираш ли — започна тя. — Имам предвид, да се върна пак тук. — Тя помълча. — Особено с теб.

— Разбирам — тихо каза той.

За Александра Рейн Реми Кановас представляваше неразрешени за плаване води. Но тя въпреки това бе подготвена да играе смело играта, защото разбираше, дори тогава, че ако се откаже, по-късно ще съжалява. Безпокоеше я, че пътят й през любовта съвсем не се бе оказал гладък, с някаква следа от мазохистична налудничавост, вероятно в това, че бе повярвала за цял живот в някого като Ник, а то не се бе оказало нещо, което да може да й създаде равнопоставеност с всеки мъж. При обикновени обстоятелства тя вероятно никога не би го помолила да дефинира тези „чисто егоистични причини“. В края на краищата, тя винаги се бе проявявала като майсторка в издигането на защитни стени около чувствата си.

— Има много неща, които не знаеш — започна тя и поспря, за да се заиграе с пискюла на една от възглавничките на дивана. Когато вдигна поглед, забеляза в очите му и край устните му изражение на топлота.

— И ти има много неща, които не знаеш — отговори той.

Лекси замалко не го попита, но размисли.

— Ти изобщо не би бил тук, искам да кажа, че дори нямаше и да те познавам, ако… — Тя направи бърз жест с ръка. — Ако всичко останало не се бе случило.

Той запази мълчание, като й даде възможност да възразява, да води война със себе си под претекста, че запазва безопасна дистанция, както си въобразяваше, помежду им.

— И за миг не съм се съмнявал — рече той накрая.

Тя се запита защо не изпитва никакво чувство на удовлетворение, след като се бе обявила за злочеста жертва на обстоятелствата.

— Не мога да дам обяснение за това, което се случи в колата — започна тя, но Реми я прекъсна.

— Недей — каза той. — Каквото и да кажеш, всичко само ще се влоши. — Той се усмихна леко. — Това не го ли каза ти?

Тя се изчерви.

— Аз просто не исках да се получават никакви недоразумения — добави тя, като продължаваше да усуква пискюлите на възглавничката.

През целия й живот мъжете настойчиво я бяха преследвали. Беше красива, умна, забавна и безразсъдна. Тя знаеше какво притежава и беше склонна да се пазари за всичко, което иска. Както повечето красиви жени, които са били засегнати от наказали ги или разочаровали ги любовници, никога не си разрешаваше лукса да изследва чувствата си.

— Късно е — внезапно заяви Реми. — А утре ни чака труден ден. Нека ти помогна да разтребиш.

Сините и сиви проблясъци на вечерния залез се появиха на небето отвъд планините и оттатък езерото. Тя се изправи. Реми също.

— Не съм уморена — каза тя. — Аз ще разтребя. — Погледна го, застанала до масата. — Нека ти покажа стаята ти — предложи тя и направи знак към антрето. Обърна се и се отправи към куфарите и картината, които той бе оставил там. Реми я последва. Той взе куфара си и пъхна опакованата със защитна найлонова обвивка картина под ръката си. Тя прекоси антрето и тръгна по късия коридор към стаята с две легла. Влезе вътре, отвори шкафа и извади от там поставка за куфара му.

— Ето тук е банята — каза тя, като посочи другата врата до вратата на шкафа. — Ще ти донеса чисти кърпи.

Тя се поспря. Реми беше оставил куфара си на пода, а картината върху леглото.

Застанали така, двамата се изгледаха в очите. Нито той, нито тя помръднаха.

След няколко секунди тя се обърна и излезе в коридора, където отвори друг шкаф. Върна се и му подаде няколко кърпи. Спомни си как някога, цял живот по-рано, беше в състояние да получава внимание, без да прави нищо по-драматично от това да бъде на разположение. Сега се бореше за въздух, за пространство и за разбиране на болката й. Имаше чувството, че цялото й поведение отразява поражението, което носеше върху себе си като дрехи.

— Ето — каза тя, като продължи да стои на безопасно разстояние.

Той пое кърпите.

— Сигурна ли си, че не ти е нужно да ти помогна?

Тя поклати глава.

— Не, няма нужда. — Тя отиде към вратата и хвана с ръка дръжката. — Лека нощ.

— Лека нощ и на теб — каза той.

След като разчисти всекидневната и изми чиниите, тя бавно тръгна по коридора към стаята, в която никога бяха спали с Ник. Това бе мигът, който я изпълваше с ужас. Тя бавно се съблече, сгъна педантично дрехите си и облече нощница. Когато влезе в банята, изправи се пред мивката и за миг се погледна в огледалото. Успокой се, не го насърчавай, повтори тя думите в ума си. Питай, не обвинявай, предупреди се тя мълчаливо. Приеми, че това е урок по смирение. Ти вече не си в своя свят, Лекси, и никога няма да бъдеш там вече. Запази спокойствие, рече си тя. Това не беше моментът да остави чувствата й да й попречат в това, което трябваше да се направи, за да си върне Крисчън. Щеше да дойде времето, когато щеше да може да разкрие всичко, когато той се провалеше, или, което бе още по-лошо, когато той успееше и изчезнеше от живота й също така тайнствено, както се беше появил. В края на краищата, стига Крисчън да се върнеше невредим при нея, какво можеше да рискува? Едно разбито сърце? Разочарование? Поне знаеше, че след всичките тези години пак можеше да изпитва нещо? А и, така или иначе, кой някога бе казал, че любовта е вечна? Тя потръпна, когато се залови да мие зъбите и лицето си. Бавно влезе в спалнята си и се пъхна в леглото. Започна да се върти и мята, не можеше да заспи. По един странен начин изпитваше чувството, че се намира на прага на нещо далече по-голямо от това кои бяха те и кои би могло да са, ако нещата стояха различно. Накрая заспа. Сънят й беше изпълнен с неясни гласове, с приглушени и безшумни звуци, с музика, която я възбуждаше по един загадъчен начин.

Отделен от нея със стената, Реми остро усещаше колко близо е тя. Той се въртеше и мяташе, не бе в състояние да заспи. Искаше я. Ако някакво чувство на благоприличие диктуваше чувствата му, то бе абстрактният страх от утрешния ден, който само усилваше желанието му.

* * *

Лекси се събуди с изгрева. Тя облече джинсите си и тениска. Косата й бе разрошена и, несресана, падаше върху раменете й, лицето й бе добре изчистено, а под очите й се виждаха тъмни кръгове. Тя влезе в кухнята да направи кафе. Докато кафето капеше в каната, тя замислено се вглеждаше през кухненския прозорец в Алпите, които заобикаляха езерото. Когато се обърна, за да си сипе чаша кафе, Реми бе застанал зад нея. За миг тя се обърка. Той явно бе взел душ и се бе избръснал, косата му лъскаше, пригладена назад, бе облечен в светлокафяв костюм, а синята му риза стоеше отворена на врата.

— Искаш ли кафе?

Той бе спал на една стая разстояние от нея, а сега двамата бяха тук и водеха безсъдържателен разговор в нейната кухня.

— Много бих искал — отвърна той.

Би ли могло друго нещо да е по-неестествено, помисли си той, от това двамата да пият заедно кафе на следващата сутрин.

Тя сипа кафе в две чаши и му подаде едната.

— Благодаря — каза той, като съзнаваше, че тя внимателно го гледа.

— Ти спа ли? — попита тя, хванала чашата си с две ръце.

— Веднага заспах — излъга той. — А ти?

— Спах добре — отговори с лъжа и тя.

Реми отпи от кафето.

— Ние трябва да поговорим — заяви той.

Тя предпазливо попита:

— За какво?

Реми събра мислите си, съзнавайки, че се готви да излезе на сцената на театъра на реалността.

— Снощи се обадих на онази жена — започна той, — която наддаваше за картината на Тисо. — Той внимателно подбираше думите си. — Имам насрочена среща с нея на обяд в хотел „Монтрьо Палас“ — продължи той. — Надявам се, че ще съумея да я убедя да ми даде възможност да се срещна с Тоглин, дори и да не знае точно сега, че аз съм наясно, че тя представлява Тоглин.

Лекси веднага се оживи.

— И кога ще ходим във вилата на това копеле да измъкнем Крисчън оттам?

Той изглеждаше слисан.

— Какво искаш да кажеш?

След трисекундно предупредително мълчание, тя попита враждебно:

— Коя част от въпроса ми не разбираш?

Реми внезапно изпадна в отчаяние. Частица от него искаше да се изсмее с най-чисто облекчение от това, че тя има желание да свърши онова, което и той искаше да извърши без изобщо да се замисли за последиците. Друга частица искаше да се върне към стария му подход да я възпира, като се отдръпва зад онази маска, която вече не носеше така, сякаш бе собствената му кожа. Трябваше му време. След малко по-малко от две седмици всичко щеше да е приключило. Оставаха по-малко от четиринадесет дни и той щеше да може да бъде обезвъзмезден и да продължи да доживява остатъка от живота си. С нея, ако имаше късмет. С бебето, ако бъдеха ощастливени. Но ако се провалеше? Как би могъл да очаква тя някога да му прости? Той бе потънал в размисли и терзания, загледан втренчено някъде напред в далечината. Между двете крайности, реши накрая той, се простираше едно огромно пространство.

— Най-напред трябва да поставя нещата на мястото им — отговори Реми.

Тя бе твърдо решена да го дразни и посрещна втренчения му поглед, без да отклони очи, сякаш бе застанала като някакво препятствие.

— Това не е отговор — каза тя. — Или поне не е отговорът на моя въпрос.

— Това е най-доброто, което мога да предложа в този момент — отвърна той.

Тя понечи да възрази, но той сложи пръст на устните й.

— Трябва да вървя, Лекси — каза тихо той.

А какво трябваше да върши през това време тя?

— Обади се на лекаря. Насрочи си среща с него. Направи това, което обсъждахме. Разбери къде в клиниката държат Андреас и какво е фактическото разположение на стаята му. Ще бъде идеално, ако разбереш колко души дават нощно дежурство…

— Ще ми се обадиш ли? — попита тя, като си даде сметка, че говори като съпруга или любовница, макар че в този момент й беше все едно. — Ще се върнеш ли? — допълни въпроса си тя, като вече изобщо не обръщаше внимание на настойчивостта в гласа си.

— Ще се свържа с теб, когато имам възможност — тихо каза той. — Ще се върна, веднага щом имам възможност.

Той извади вратовръзка от джоба на сакото си и без помощта на огледало я подпъхна под яката на ризата си, преметна единия край върху другия, действайки бързо, докато се получи идеален възел.

Тя проследи всичките му движения. Бе събрала и последната капчица самообладание, за да не се опита да го спре. Искаше й се да се промъкне в главата му. Искаше й се да заридае на гърдите му. Нужно й бе той да я успокои, да й обещае, да й гарантира, че ако тя прави това, което той я помолеше, ще й върне Крисчън. Тя го последва, когато излезе от кухнята в антрето. Куфарът му и картината бяха на пода близо до вратата.

— Тръгваш ли си? — попита тя с нотка на тревога в гласа си.

Реми бе забравил да й каже.

— Трябва да се настаня в хотела — тихо каза той. — Няма да изглежда достоверно, ако не съм настанен там. — Помълча. — За легендата ми… — Пак помълча. — Както и да е, тя ще иска да види картината. Аз ще я оставя в сейфа на хотела, когато се регистрирам. — Странно, помисли си той. За нея това има значение.

Тя бе изгубила всякакво чувство за благоприличие.

— Мога ли да съм сигурна, че ще се върнеш?

Той се загледа за миг изпитателно в нея.

— А аз мога ли да бъда сигурен, че ти ще си тук, когато се върна?

— Е, аз имам по-голяма нужда от теб, отколкото ти от мен — честно си призна тя.

— Не знам дали е така.

Тя не каза нищо, само стоеше там, когато той вдигна куфара и картината и продължи напред към вратата. Сложил ръка на дръжката, той се обърна.

— Обичам те — каза без предупреждение.

Тя само го гледаше и не можеше да каже нищо.

— Извинявай — добави той. — Просто това е така.

Отвори вратата и излезе. Онази частица от него, която той бе започнал да ненавижда — дисциплинирана и с чувство за отговорност, бе надделяла. Надмогна себе си и си тръгна, без да каже повече нито дума. По-късно, много по-късно щеше да се удивлява на необмисленото си държане, но в момента не изпитваше никакво съжаление.

Тя го изгледа как си тръгва и когато вратата се затвори след него, бе залята от някакъв ирационален страх, че повече никога няма да го види.