Барбара Виктор
Игра на смърт (17)

Седемнадесета глава

Според рекламата в парижкия „Сотби“ на търга щяха да се предложат френски импресионисти от XIX век. Картината на Жам Тисо, включена в списъка, се смяташе за една от най-маловажните творби на художника, рисувана и представяна на изложба някъде в началото на XX век. Логиката за включването на Тисо в точно тази разпродажба беше, че той се бе радвал на голям успех със сцените си от съвременния живот в Париж и по-специално с образите на модни жени. По-циничното обяснение бе, че аукционерът знаеше, че един важен колекционер от Швейцария бе решил да се сдобие с въпросната картина на Тисо. Тази вечер се предлагаше само една картина на Тисо — „Госпожа Нютън, заспала на стола в консерваторията“, портрет на модела на художника и негова любовница Катлин Нютън, разведена ирландка със завладяваща красота, за която критиците говореха, че внасяла в творбата на Тисо значима сила. Аукционерът беше научил също от свой източник в света на изкуството, че картината напомняла на евентуалния купувач за покойната му майка, което представляваше допълнителен стимул за включването на творбата точно в този списък от картини. За „Сотби“ това представляваше един търг с емоционална връзка.

Реми пристигна в „Сотби“ повече от половин час преди началото на търга. Докато се разхождаше из зоната за посетители, той обърна внимание, че повечето от бъдещите купувачи бяха чужденци. В групата имаше много малко французи, но повечето бяха англичани, имаше няколко американци от Тексас, както можеше да се прецени по акцента им, а също и японци. Точно в осем часа близо двестата участници в търга, по преценка на Реми, бяха отведени в залата за търга, където първата картина, за която щеше да се наддава, бе творба на Дега. Наддаването за около двадесет произведения на изкуството премина доста бързо и към девет и половина беше представена картината на Тисо. Началната цена бе сто и петдесет хиляди евро и две ръце се вдигнаха. Реми изчака. Някаква жена в дъното на залата покачи цената на сто и седемдесет и пет хиляди евро и тогава Реми вдигна мизата на двеста хиляди. В този момент останалите участници отпаднаха и продължиха само Реми и жената от последния ред. Както Реми, така и жената наддаваха само с по две или три хиляди евро. Когато цената нарасна на двеста и двадесет и пет хиляди евро, Реми внезапно смени стратегията си. В залата настъпи тишина, когато той обяви това, което, както знаеше, щеше да се изтълкува като последно наддаване от негова страна. Той удвои първоначалната цена.

— Триста хиляди евро — заяви той на френски.

Аукционерът изви глава към дъното на залата.

— Триста хиляди — обяви той. — Чух ли триста и една хиляди?

В залата цареше мълчание.

Реми си наложи да се отпусне, макар че усещаше студената пот на челото си.

Чукчето се спусна надолу. Един път. Втори път. Тишина. Трети път.

— Продадена за триста хиляди евро — обяви аукционерът, преди да премине пъргаво нататък със следващото произведение на изкуството.

Реми дискретно се измъкна от мястото си и тръгна към дъното на залата. Когато мина покрай последния ред, където бе седяла жената, която наддаваше за картината на Тисо, забеляза, че нея вече я няма там. Той продължи към вратата и излезе в зоната за посетители, където го посрещна служител на „Сотби“, който се занимаваше с извършването на всички плащания и с договаряне на доставката.

* * *

След търга те се срещнаха в посолството. Стария изслуша мълчаливо и с безизразно лице разказа на Реми за наддаването в „Сотби“. Той разбра всичко, като почти не демонстрира изненада, когато научи каква цена Реми е платил за картината на Тисо. Имаше по-важни въпроси за разрешаване с него. Стария започна с това, че му разказа, че положението с Андреас е въпрос на живот и смърт и завърши с разяснението за швейцарската клиника, където лекарят го е лекувал и му е планирана трансплантация на костен мозък.

— Дар от Бога — заключи той с весело пламъче в очите. — Виждаш ли, нали съм ти казвал, че всичко започва все от религията, от Бога и от вярата. — Стария изгледа Реми внимателно, преди да продължи. — Помниш ли, че ти споменах, че някой бе казал, че атентаторката е държала в ръцете си бебе?

— Да — отвърна Реми и бързо добави, — да, разбира се. Ти ме попита дали не съм видял нещо необикновено. — Той усети как сърцето му блъска силно в гърдите. С частица от себе си той съзнаваше, че е нагазил твърде дълбоко и не може да промени разказа си. С друга частица от себе си той разсъждаваше, че не би могъл до безкрай да разиграва тази шарада. Съвпадението в Монтрьо засегна чувството му за здравомислие.

Стария се усмихна.

— Е, както изглежда, е имало бебе и, както изглежда, атентаторката е дала бебето на непозната жена, преди да се взриви.

Костваше му невероятно усилие да запази нехайния си тон.

— Откъде знаеш? — Реми можеше само да предполага. Някой турист сигурно бе предал видеозапис на онзи журналист, който правеше компания на Лекси на обяда.

— Към настоящия момент няма значение откъде го знам. Има значение какво знам.

Той обясни без драматизъм всичко, започвайки с швейцарката, която бе забременяла от Андреас, обясни за изследванията, които са били проведени с нероденото бебе, за да се провери дали кръвната му група е съвместима с групата на бащата, и завърши с факта, че последните изследвания на детето след раждането са заключили, че кръвта и костният му мозък са в идеална комбинация, която ще спаси живота на бащата.

— Изглежда, че всеки в тази мръсна история има нужда от нещо — тихо каза той.

При нормални условия Реми със сигурност би попитал какво общо има с Андреас и атентаторката жената, която си беше тръгнала с детето. Той се застави да се държи естествено и направи точно това.

— Жената дали е участник в заговора? — И затаи дъх, след като зададе въпроса си.

— Към този момент не можем да бъдем сигурни. Като предполагаме, че да, тя също ни трябва. Ако не е участница, животът й е изложен на риск. И в единия, и в другия случай трябва да намерим нея и бебето.

— Къде е детето сега?

Стария се усмихна.

— Предполагам, че е с онази жена. — Той се взираше внимателно в Реми. — Но ти трябва да установиш точно това — бодро рече той и се наведе напред на стола си. Само за миг остана впечатлен от самообладанието на Реми. Но нали протежето му бе усвоило това от майстора на самоконтрола. Не можеше да очаква нищо друго, освен почти перфектно изпълнение. Макар че размяната на реплики беше изпитание на воля и самообладание, той остана натъжен. Съсредоточи се върху фактите, отхвърляйки емоциите, и разказа на Реми всичко, което знаеше за жената, която си беше тръгнала с бебето, включително и връзката й с въпросната клиника в Швейцария. Когато свърши, дръпна се назад на стола си, кръстоса ръце и рече:

— Нещата не изглеждат добре за нея, нали?

Реми замълча. Те знаеха всичко. Почувства, че тялото му прелива от нервна енергия.

Стария обмисли думите си, преди да очертае плана.

— Нека приемем, колкото и да е спорно, че тя е невинна. Твоята задача е да я прехвърлиш заедно с детето през границата в Швейцария. Понастоящем ние знаем, че Андреас и майка му са вече в Монтрьо.

— Ако жената е невинна, как ще се прехвърли с бебето през границата?

— Точно така — рече той. — Как? Ако е невинна, здравата е загазила. Няма свидетелство за раждане, нито паспорт на бебето. По изключение този път бюрокрацията работи в наша полза.

— И какъв е точно случаят? Защото, ако е виновна, документи не й трябват. Вече ги има.

— Единственото нещо, което знам и което ме кара да вярвам, че тя е станала жертва на много лошо стечение на обстоятелствата — той се прокашля, — или, че е изключително умна, е това, че днес сутринта е ходила в американското посолство. Моите източници ме информираха, че тя е обявила, че е загубила както всички документи на бебето, така и своите по време на атентата.

— Това изглежда достатъчно, нали? — безучастно попита Реми.

Стария изгледа с обич протежето си.

— Най-внезапно всички увъртания, лъжи, заблуждаващи маневри не означават нищо за теб, така ли? — Той се усмихна с минимум толерантност. — Ти не си във форма — добродушно продължи той. — Не ти ли мина през ума, че те искат ние да им повярваме? Ако предположим, обаче, че твоята интуиция е вярна и тя е невинна и наистина няма документи за детето. Точно тук се появяваш ти, яхнал бял кон. Ще й доставиш това, от което тя има нужда. А когато това стане, всички ще се озоват на едно място в красивата антисептична Швейцария, в това число и Петер Тоглин — добави Стария.

— А как ще го направя? — попита Реми, усещайки как стомахът му се свива. — Как ще й намеря документи за бебето?

— Най-напред ще се свържеш с нашия приятел, който работи близо до църквата „Сакр Кьор“, онзи човек, който може да те подпише по-добре и от самия тебе. Когато научиш всички необходими подробности за това, което тя нарича свое бебе, ще кажеш на мъжа да приготви фалшифицирано свидетелство за раждане. Ние знаем къде е отседнала. Ти ще се срещнеш с нея случайно. Хотелът й най-случайно се намира близо до твоя апартамент. Излъжи. Кажи й, че си я разпознал от ресторанта „Фуке“. Не е необходимо аз да ти казвам как да я омайваш. Ще започнеш с покана за кафе. Знам ли? Какво прелестно бебче, обяд, разходка, може би вечеря, но и разговори. — Той сви рамене. — Ако е невинна, тя е уязвима, крехка и без съмнение изплашена. — Той се приведе напред. — Независимо от това какво ще се получи, ти ще я привлечеш със своя чар, след което ще смениш тактиката и ще направиш всичко, което е необходимо, за да я накараш да разбере, че за своите действия тя ще се наложи да плати цена и при това доста голяма цена, ако не приеме да ни сътрудничи. Тя е откраднала бебето. Това е стартовата позиция. — Той внимателно наблюдаваше Реми. — А, разбира се, би могъл да споменеш, че разполагаме с видеозапис, който е документирал действията й във „Фуке“.

Това беше мигът, последният му шанс да разкаже на Стария всичко и да спести на всички доста неприятности. Но точно в този момент Реми не бе в настроение да приеме пълното отсъствие на чувства на Стария към всички детайли на тази игра на шах с човешки фигури. Особено го подразни фиксидеята му да стигне до следващия пункт, независимо от последствията. Объркан от отчаяние, за него бе цяло мъчение да се опълчи срещу емоциите си.

— Когато я накараш да разбере ситуацията, остава само да бъде уведомен Тоглин за това къде е детето — заключи Стария.

В този момент Реми беше смаян от собствените си емоции. Мисълта му бе насочена единствено към това как да защити Лекси и бебето.

— А как се очаква от мен да направя това? Да му се обадя и да му кажа ли?

— Картината на Тисо — тихо каза Стария. — Нали това беше идеята?

Това не беше правилният въпрос. Реми бе объркан.

— Естествено — отговори той бързо.

Стария се приведе още по-напред.

— Нали така?

— Очевидно е — отговори Реми преднамерено забавено. — Картината е у мен. Тоглин я иска. Той ще накара „Сотби“ да се свържат с мен. Нещо, което не е никак сложно.

Усещаше как в стомаха му се надига гняв. Беше открил война по всички фронтове.

— Кой ще каже на Тоглин къде е бебето? — повторно попита Реми.

На лицето на Стария беше изписано мрачно изражение.

— Това не е твой проблем. Аз ще имам грижата.

Реми не знаеше кой е бил точно моментът, в който бе разбрал плана на Стария. Можеше да е бил още по време на първата им среща в неговия апартамент, можеше да е бил по време на обяда. Знаеше само, че внезапно е разбрал каква е играта.

— И така, и иначе, тя е примамката, нали? — Усети как гневът му се надига. — Поради което и тя, и бебето могат да бъдат употребени. — Той се овладя. — И това е положителният резултат — рече той саркастично. — А какво, по дяволите, ще стане, ако тя е виновна?

— Същото, което ще се случи на всички останали — тихо отговори Стария. — Но нека не изпреварваме нещата. Аз съм склонен да предполагам, че тя няма нищо общо с този заговор.

— Ако тя няма нищо общо със заговора, защо ще я замесваме? — настоя Реми.

Стария въздъхна.

— В идеалния свят невинните си тръгват здрави и читави. Жената би се върнала в Ню Йорк с новото си дете и би продължила да живее живота си. — Внезапно Стария заговори по-бързо и по-строго, отколкото Реми бе очаквал. — За съжаление, светът, в който живеем, далеч не е идеален. — Гласът му прозвуча неопределено, когато продължи. — Бебето, разбира се, изобщо не влиза в сметката. Що се отнася до жената, ако ти успееш да уредиш всичко, без тя да ни попречи, мога само да й пожелая да е жива и здрава. Ако не, какво мога да кажа? Ако е виновна, изобщо не ме интересува какво ще стане с нея.

Той се сети за Роуз и за това как тя изобщо не бе улучила мишената. Да се използват чувствата на Реми не бе гаранция, че той ще изпълни задачата. Беше просто прекалено рисковано да зависят от него. Беше настъпило времето да се престане с игричките и абстрактните разговори, макар и Стария да направи така, че да изглежда, че изостава с два такта от оркестъра.

— Реми — започна тихо Стария, — аз не си позволявам да гадая. Само се опитвам да ти помогна да свършиш онова, в което ти си толкова добър, и да предвидя действията и плановете на нашите противници. Ако тя е невинна, единствената й грешка е, че е попаднала не когато трябва и не където трябва. Ако си позволя да се занимавам с абстрактни категории, било това догадки, желания или чувства, аз винаги ще търпя провал. — Той се присегна и стисна рамото на Реми. — Вярвам, че ти си единственият, който може да я накара да каже истината. — Той се дръпна назад на стола си. — Много неща са заложени на карта тук. — Той сви рамене. — При най-лошо стечение на обстоятелствата, ако тя лъже тях, може да излъже и нас.

Реми почувства, че се опитва да запази равновесие някъде между лоялността и любовта.

— Ако е невинна, тя няма нищо общо с тази битка — опита се да спори той.

Стария леко се дръпна назад в безпомощно равнодушие.

— Какво, по дяволите, искаш да кажа? Че изпитвам съжаление за нея? Че съм готов да зарежа цялата тази работа, защото приятелят й се оженил за нея, за да сложи край на страданията си, или защото тя е решила да обядва във „Фуке“ и най-случайно е избрала точно този момент, за да мине покрай колата. — Лицето му придоби студен израз. — Казах го и преди. Съдба. В момента, в който е взела бебето, тя е решила своята съдба. Край на историята. Дали е невинна? Кой може да знае? Дали е знаела, че се забърква в това, ако е виновна? — Той се усмихна откровено грубо. — Това не е мой проблем. Има ли някакво значение, че тя няма нищо общо с тази битка, както ти се изрази? Хич не ме интересува!

Най-напред главата на Реми, а след това цялото му тяло се обърнаха, за да се изправи той очи в очи със Стария.

— Трябва ми един месец, за да свърша тази работа така, както аз си знам.

— Какво се готвиш да направиш?

— Ще ти кажа.

Стария го изгледа внимателно.

— Добре, разполагаш с една седмица да свършиш всичко, както ти си знаеш.

— Три седмици — започна да се пазари Реми.

— Две седмици.

Реми държеше на своето.

— Три седмици — повтори той без всякакви емоции. — Според теб това е графикът за трансплантацията на Андреас. Дотогава им трябва детето.

— Две седмици и не ме насилвай. Само че искам да знам какво се готвиш да направиш и това е заповед.

Реми нямаше избор.

— Ще се погрижа за Тоглин и Андреас. Както и ти самият каза, Али Карим вероятно няма нищо общо, но ще направя всичко възможно. Но не и за нейна сметка. В никакъв случай. — Той помълча. — Нито за сметка на бебето.

— Ами ако тя е виновна и в това няма никакво съмнение?

— Всичко по реда си — отговори Реми.

Стария сви рамене.

— Ами ако ти така и не успееш нищо да научиш? Тогава какво? — попита той, разбирайки, че не е нужно да казва нищо повече. — Аз ти предлагам само да свършиш това, което умееш най-добре. Ти ще се заемеш с човешкия фактор, а аз ще се погрижа за останалото.

Реми нямаше намерение да бъде придумван.

— Наясно ли сме по въпроса? Искам да свърша всичко, както аз си знам. Дължиш ми това.

Ако беше друг, Стария щеше да настоява на своето. Той не дължеше на никого нищо.

Когато и двамата се изправиха, за да се разделят, погледите им не успяха да се срещнат.

* * *

Доста време след като Реми си тръгна от посолството, и когато беше вече твърде късно, за да има значение, той най-сетне задряма, за да се събуди обаче след няколко часа, обладан от една-едничка мисъл. Беше влязъл в капана. Разтревожен и ядосан на самия себе си повече, отколкото на Стария, Реми не успя пак да заспи. Не спираше да се пита как му се бе случило това. Каква бе вероятността да се влюби в една непозната, за която се предполагаше, че не е нищо повече от ненужна подробност в цялата тази мръсна работа? Той вдигна телефона и позвъни на техния фалшификатор. Даде му необходимата информация и се договори да мине да вземе швейцарския паспорт на Крисчън Блейк в седем часа сутринта.

* * *

Стария също имаше проблеми да заспи. Циник по природа, той продължаваше да се удивлява на дързостта на Реми да предполага, че ще го остави да свърши всичко „както той си знае“. Какво, по дяволите, бе станало с патриотизма? Докато се въртеше и обръщаше неспокойно в леглото, реши, че патриотизмът в XXI век се бе изпарил, както бяха отменени и правилата за водене на бойни действия.