Барбара Виктор
Игра на смърт (10)

Десета глава

Вторият път, когато се срещнаха, беше на входа на едно очарователно бистро недалече от хотел „Ле троа марониер“. Лекси тъкмо бе минала през вратата с Крисчън, закрепен на гърдите й, полегнал доволно в преносимата си брезентова чанта, като издаваше обичайните бебешки звуци. Дерик се бе спрял при масата за резервации, за да съобщи, че са пристигнали. Лекси се бе спряла, обърната към Дерик. Когато се извърна назад, го зърна. Бе застанал на няколко крачки пред нея в компанията на по-възрастен мъж. Те също чакаха да ги настанят.

Лекси се улови, че се е загледала втренчено в тила му. Разпозна го веднага. Той сякаш усети погледа й и се обърна. Погледите им се срещнаха. Нито единият, нито другият каза нещо, и двамата не показаха по никакъв начин, че са се разпознали.

* * *

Случайната среща бе продължила не повече от половин минута, но в тези кратки мигове Стария разбра всичко. Той знаеше точно коя е тя и не само защото носеше бебе. Разбра всичко веднага, защото забеляза погледите, които двамата си размениха, и всичко изказано и неизказано, когато очите им се срещнаха. Твърде добре познаваше Реми. Успя да долови точно колко твърдо той е решен да се преструва, че това е само някаква жена с бебе, която чакаше да бъде настанена на свободна маса в някакъв безобиден ресторант на Левия бряг. Имаше нещо неясно брутално в тази размяна на погледи и дори Стария не успя да се наслади на случилото се, което можеше да бъде приписано единствено на изключително лош късмет. Ситуацията беше почти перверзна, което му подсказа да изпита нещо подобно на жал и за двамата.

Дълбоко в себе си Стария смяташе, че достатъчно го вълнува човешкото състояние, че е чувствителен към потребностите на хората, които работеха за него и, за голямо негово огорчение, че бе надарен с вроден инстинкт да създава неприятности на другите. Може би твърде дълго бе живял на този свят и бе видял твърде много, като бе усъвършенствал личните си познания за човешката природа до такава степен, до която просто предусещаше нещата, свързани с най-съкровените чувства и емоции на хората, нещо, което не можеше нито да докаже, нито да обясни. Кого се опитваше да заблуди? Тук не ставаше въпрос за разбирането му, или за инстинктите, или дори за предполагаемото милосърдие към събратята му. Ставаше дума за една лъжа, за лъжата на Реми и това бе единствената причина да забележи онова, което в противен случай би пропуснал — красивата жена с бебето.

След всички тези години на оцеляване в брак без любов, след безброй изневери и после, след всичките тези месеци на скръб по единственото човешко същество, което бе означавало нещо за него, Реми в един преломен следобед се бе влюбил. Стария бе почувствал това. Бе го забелязал и бе разбрал, точно както бе разбрал, че Реми бе направил компромис с разума и приоритетите си заради него. Имаше и нещо друго, смяташе Стария, имаше още един обрат в това емоционално влакче на ужасите. Чувствата на Реми към жената бяха сами по себе си достатъчно объркани, но към тях се бе прибавило и бебето, веднъж вече пощадено, но сега отново изложено на опасност. Стария само можеше да си представи противоречивите чувства на своето протеже, което бе изгубило своя син. Той не можеше обаче да си представи по-спорно стечение на обстоятелствата.

* * *

Облечена семпло в спортни бежови панталони и бежова копринена блуза, Лекси бе почистила добре лицето си, а косата й, още мокра от душа, беше събрана отзад на конска опашка. Имаше вид, сякаш се е подстригала за монахиня и се е отрекла от всичко плътско. Единствено очите й бяха в контраст с ведрата й външност — в тях се четеше изненада и трепетен смут, че го вижда пак. Когато се обърна, за да последва Стария до масата им, той успя да долови, че тя полага усилия да запази присъствие на духа. Беше точно толкова красива, колкото си я спомняше. Въздействието й върху него бе мигновено, точно така, както го бе изпитал, когато за пръв път я видя във „Фуке“. Може би, ако не бе толкова разтърсен от тази случайна среща, щеше да се запита защо Стария се извини, че трябва да отиде някъде, преди да заеме мястото си на масата.

* * *

Стария измънка нещо, което Реми не успя добре да чуе, и се отправи към тоалетните. Когато влезе вътре, извади мобилния си телефон. Притисна го към ухото си, но раздразнението му растеше. Нито му отговаряха, нито се включваше телефонен секретар. Той тихо изруга, пъхна телефона в джоба си и влезе в мъжката тоалетна. Застана пред огледалото и наплиска лицето си със студена вода. Вдигна поглед и се взря в отражението си. Беше по-скоро натъжен, отколкото ядосан. Привързаността му към Реми бе безпрекословна. Той извади мобилния телефон и пак се опита да избере номера. Пак никой не отговаряше, нито се включваше телефонният секретар. Той пое дълбоко въздух и си наложи да се върне в салона за хранене. Когато се приближи към масата, видя, че Реми има изненадан и объркан вид. Стария разбра, че обядът им нямаше да продължи дълго.

* * *

Реми вече беше започнал да изучава менюто. Вместо да си избира ястие, което да допадне на кулинарните му вкусове, той търсеше да си избере такова, което щеше да бъде приготвено за най-кратко време. Искаше само да приключи обяда си, преди жената и нейният спътник да са приключили техния. Искаше само да приключи обяда си със Стария, без да се случи нищо, което да разобличи лъжата му. Искаше само да се отърве от Стария, за да не изпусне жената за втори път през живота си.

— Аз ще си взема салата „Ница“ — каза Стария.

— И аз — каза Реми и се огледа за келнера.

За щастие келнерът се появи почти веднага и взе поръчката им. След като той се отдалечи, двамата мъже останаха няколко минути в мълчание. Мислите на Реми препускаха в главата му. Стария знаеше. Дали наистина знаеше? Ако знаеше, щеше да каже нещо. Все пак двамата се познаваха толкова добре от много време. След това обаче осъзна истинската реалност. Беше излъгал. Не друго, а гузната му съвест беше причината за вътрешното му разстройство. Не бе трябвало да се тревожи, помисли си той в изблик на облекчение, когато Стария го погледна, потупа го леко по ръката и се усмихна.

— Мисля, че наистина твърде много работя. Внезапно се почувствах изморен.

— Ти се напрягаш отвъд всякакви разумни граници — съгласи се Реми.

— Проблемът е там, че ми се налага бързо да се връщам пак в посолството.

— Не можеш ли просто да спреш да работиш за час или два?

Стария поклати глава.

— Невъзможно е.

Келнерът пристигна със салатите им и гарафа наливно вино. Странно, отново изпадна за миг в параноя Реми. Никой от тях дори не бе погледнал в менюто за напитки. Просто се бяха спрели на наливното червено вино на заведението.

Тя беше през две маси и Реми можеше да я наблюдава незабелязано. Той мълчаливо се укори. Така нямаше да стане. Вече знаеше това. И въпреки всичко не можеше да не изпита внезапна болка, когато я видя как се смее на нещо, което бе казал мъжът, с когото обядваше. Спомни си, че носеше златна брачна халка. Може би мъжът бе съпругът й. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Искаше я. Бе съвсем просто. В този свят на необясними крайности, той изпитваше едно нелогично желание да я има. От мястото, където седеше, Реми можеше да види, че двамата още чакаха да ги обслужат. Поуспокои се леко, докато се хранеше, съзнавайки, че Стария се храни спокойно. Нямаше причина да се тревожи. Реми беше сигурен, че Стария не подозира нищо. Той само беше оправдано преуморен и вероятно гладен. Реми единствено се надяваше, че това ще е достатъчен стимул обядът им да не се проточва.

— Това са най-спокойните мигове, които съм преживявал от седмици — каза Стария, когато келнерът разчисти масата от чиниите. Той се облегна назад. — Кафе?

Реми виждаше, че на жената и нейния придружител току-що им сервираха. Келнерът поставяше чиниите върху масата.

— Еспресо — каза той, като се надяваше, че кафето няма да предизвика дълъг разговор.

Поръчаха кафето. Келнерът го донесе. Двамата го изпиха и Реми запали цигара. Стария се обърна да извика келнера.

— Аз ще тръгвам вече за посолството. Ще си поговорим по-късно.

Реми също стана и стисна рамото на Стария.

— Чакай — рече той и взе сметката пред себе си. — Нека аз да я платя. Това ще е първото перо от разходите ми след завръщането. — Той погледна към купчината вестници, оставени за четене от посетителите. — Мисля да прегледам пресата.

— Нямаш за къде да бързаш — отвърна Стария. — Ще поговорим по-късно.

Докато стоеше прав, Реми изпита усещането, че Стария се колебае дали да не му каже нещо. Но вместо това той се обърна и бързо излезе от ресторанта. Реми седна и тихо въздъхна от облекчение.

* * *

Стария се придвижи пеш до следващата пресечка, зави зад ъгъла и влезе в малко кафене. Той застана на бара и си поръча пак кафе, преди да извади мобилния телефон от джоба си и да набере номера. Изчака няколко секунди и едва тогава се обади.

— Нямаш ли телефонен секретар, по дяволите? — ядосано прошепна той. Изслуша другия няколко минути и едва тогава продължи. — Няма значение — рязко добави той. — Направи точно това, което ти нареждам. Реми е в ресторанта „Ле дьо оазо“ на улица „Рю Жакоб“. Изпрати Айвън да го проследи. — Мълчаливо изслуша отговора. — Защото не го познава, затова. — Говореше бързо. — Жената и бебето също са там. — Той нетърпеливо прекъсна другия. — Не, не, тях ги следят.

Преди да затвори, даде точния адрес на ресторанта. Изпи на един дъх кафето и потърси в джоба си дребни пари. На излизане си помисли, че бе успял след толкова време да убеди Реми да се върне на работа. А сега установяваше, че се опитва да разбере мотивите си. Дали го беше накарал да се върне, защото знаеше, че без нещо, което да придава смисъл на съществуването му, Реми няма да преживее болката и страданието? Или беше настоял той да се върне, защото без него, шансовете за успех на тази сложна операция бяха по-малки? Ако трябваше да отговори честно, би признал, че основанията му не бяха съвсем алтруистични. Само укори се. Трябваше да го предположи. Реми не беше готов. Това беше грешка от негова страна, грешка, чиято възможност да завърши с катастрофа бе неограничена.

* * *

Вестникът, който Реми взе от поставката, лежеше неотворен на масата до кафето му. Идеята му хрумна за миг, че тя изобщо не отговаряше на неговите предпочитания, но не се подвоумила преценява последиците. Стана и отиде до масата, където се бе настанила Лекси.

— Какво съвпадение — рече той, като я оглеждаше с преднамерено отсъствие на силен интерес. — Помислих си, че трябва да сте вие, но не бях сигурен.

Тя се обърна и усети, че е пребледняла. Когато го бе видяла преди малко, първата й реакция бе да се паникьоса. Но когато той не й обърна внимание, беше се убедила, че шокът от взрива бе причината той да я забрави, или пък да не е сигурен къде и дори дали изобщо я е виждал някога по-рано. Трябваше да го предположи. Тя беше прекалено интелигентна, за да прояви такава наивност. Докато обядваше с Дерик, нервите й бяха опънати. Не смееше да се огледа. Застави се да мисли, че е невидима. Помоли се наум той да я е забравил, като е предположил, че е само някакво познато лице, което не може да свърже с нищо. Но сега, когато той се бе приближил до масата им, тя се застави да събере смелост и сили да проведе светски разговор с него.

— О, да, нали? — реагира Лекси и се усмихна само толкова, колкото бе необходимо, за да не изглежда нелюбезна. Стисна ръката му и изпита усещането, че нейната ръка е сякаш отрязана от лакътя надолу.

Страхът й не оставаше скрит. Тя се опита да му внуши да забрави всичко, което е могъл да забележи по време на атентата. Помоли се на бога защитник на всички изгубени и откраднати деца той да не е видял изобщо нищо. Даде обет на внушителен брой непознати сили, че ако той не спомене за бомбата и за бебето така, че да се предположи, че те са свързани по знаменателен начин — за миг тя се пребори със себе си, — тя никога повече няма да краде друго дете. Нервен пристъп на кикот за малко щеше да се изплъзне от устните й. Дерик се изправи. Лекси побърза да обясни.

— Ние случайно седяхме близо един до друг във „Фуке“ — обясни тя, преди да се спре да посрещне с очи открития поглед на Реми. Той беше още по-привлекателен, отколкото го помнеше.

— Добър ден! — наруши мълчанието Дерик и протегна ръка да се представи.

Реми остана съвършено спокоен.

— Казвам се Стефан Уоткинс — излъга непринудено той, влизайки в ролята на новата си самоличност от фалшивите си документи. След като приключи с представянето си, очите на Реми пак се загледаха в Лекси. — А вие? — усмихна се леко той.

Лекси пак се поколеба, преди да потисне смущението си.

— Александра Рейн — учтиво отговори тя.

— Приятно ми е — каза той и се обърна към Дерик. — Нямахме време официално да се запознаваме след взрива.

Дерик се усмихна.

— Сигурно е било ужасяващо. Аз всъщност бях в бюрото, когато това се случи.

Реми съобрази за миг.

— Разбира се — каза му той. — Вие сте от телевизията. Аз редовно ви гледам.

Дерик изглеждаше доволен, че физиономията му е толкова добре позната.

— А, вие ли сте единственият ми зрител — пошегува се той, след което стана сериозен. — Това наистина е цяло чудо. Когато научих, че Лекси е била там, направо загубих ума и дума!

Лекси, повтори в ума си името й Реми. Значи Дерик беше достатъчно близък с нея, за да използва умалително име.

— Действително е цяло чудо, че няма повече жертви — насочи вниманието си към бебето Реми. Мъжът най-малко не й беше съпруг. — Какво прелестно бебе — каза той, като се загледа в детето над ръба на носилката му. — Предполагам, че е момче — добави той, като леко докосна синята плетена шапчица. — Как се казва?

Това беше прекалено. Първата инстинктивна реакция на Лекси бе да го плесне по ръката, за да я отмести.

— Крисчън — отговори тя и се зае да развързва възела на шапчицата на бебето.

— Той наистина е прелестен — каза Реми, който и бездруго бе станал един прекрасен лицемер. — Колко е голям?

Смутена и с отмалели крака, тя почти бе повярвала, че молитвите й са били чути. Въпреки всякакъв разум, заблуда или намерение, ако този непознат просто продължеше да стеснява разговора до общи любезности, тя трябваше да запази присъствие на духа, макар че въпросът за възрастта на Крисчън я бе сепнал. За пръв път някой я питаше нещо конкретно за детето. Обърна се да погледне Реми в очите.

— На три месеца — отговори тя, — почти на четири.

Реми се възхити на спокойствието, което тя запази.

— Голямо преживяване за едно новородено дете.

Спорно беше дали Лекси щеше да остане незасегната от досадните закачки за Крисчън. Тя нямаше представа накъде ще тръгне този разговор и в този момент се питаше дали някой можеше да забележи как сърцето й бие под блузата.

— Голямо преживяване за всеки, бих казала — нехайно отвърна тя.

Последва кратко неловко мълчание, след което и Лекси, и Реми едновременно започнаха да говорят. Тя усети как страните й поруменяват.

— Вие също ли сте журналистка?

Дерик се готвеше да отговори вместо нея, когато Лекси се намеси в разговора.

— Аз съм тук в качеството си на туристка — каза тя безгрижно, — или поне бях такава, преди замалко да стана статистическа бройка.

Той не беше още свършил.

— Някъде наблизо ли сте отседнала?

Тя искаше да си тръгне, далече от въпросите и тази абсурдна размяна на закачки, в резултат на която двамата ставаха приятели по спешност, поради това, че споделяха обща преживяна травма.

— Да, само за няколко дни — учтиво отговори тя.

— В любимия ми хотел — каза Дерик и добави дружелюбно, в „Ле троа марониер“, тук, на улица „Рю Жакоб“.

— Добре го познавам — каза Реми, — аз живея само на няколко пресечки от там.

Лекси пребледня. Искаше й се да изтръгне езика на Дерик от устата му, въпреки че Ник винаги бе твърдял, че Ню Йорк и Париж са като селца, малки анклави, оградени от няколко пресечки, като поради тази причина бе невъзможно да не срещаш хора и те да не те срещат. Съдбата определено не бе на нейна страна.

— Боя се, че случилото се провали плановете ми за почивка — добави глупаво тя.

— Разбирам това — съгласи се Реми.

Лекси пак го погледна. Очите му бяха изумително сини, помисли си тя, но един здрав нощен сън щеше вероятно да му се отрази добре.

— При атентата сте получили наранявания — отбеляза тя.

— Така е — отвърна той, като си даваше сметка, че можеше да каже нещо по-забавно.

— Не искате ли да седнете при нас? — попита Дерик.

— Не, благодаря — бързо отговори Реми. — Не исках да ви прекъсвам обяда, но не можах да се стърпя да не дойда тук, когато видях, че сте вие.

Тя го изгледа внимателно за миг, питайки се точно за какво е всичко това. Беше твърде странно. Сякаш преди това не я бе забелязал.

— Нищо не прекъсвате — отговори от свое име вместо нея Дерик.

— Благодаря все пак — повтори Реми, — но за съжаление ме чака цял куп неотворени писма, които трябва да прегледам. — Той се усмихна леко на Лекси. — Наистина е цяло чудо, че вие и бебето ви сте останали невредими.

Тя се готвеше да му отговори, но чу Дерик да пита:

— Предполагам, че нямате видеозапис на атентата, нали?

Лекси пребледня.

Реми запази спокойствие.

— Боя се, че не — отговори той, усещайки как внезапно в стомаха му се сви някакъв възел.

— Много лошо — каза Дерик, като сви рамене. — Но ще намеря някой запис, който е заснет така, че образите да не се наслагват по целия екран. Доста туристи с видеокамери е имало там. — Той пак сви рамене. — Все на някого ръцете не са му треперели.

Върху лицето на Лекси бе застинала усмивчица. Без всякакво съмнение, тя нямаше какво друго да добави.

Реми подаде ръка на Дерик.

— Е, приятен обяд — любезно му пожела той, след което се обърна към Лекси. — Пожелавам ви остатъкът от вашата почивка да премине без проблеми — добави игриво той в опит да демонстрира неангажираността си.

— Аз също — отвърна тя и го проследи с поглед как се обръща и си пробива път назад към масата си, за да плати сметката.

Кой имаше власт над него, запита се Лекси — над този мъж на име Стефан Уоткинс. Кой му готви вечеря, кой му купува вратовръзките? Стефан, повтори тя името му мълчаливо в ума си. Французин ли беше? Немец? Странно, че не можеше добре да определи акцента му. Стефан, замисли се тя, презимето Уоткинс е по-скоро английско. Не успя да си поеме дъх. Заповядайте, Стефан Уоткинс, помисли тя, оглозгайте кокалите, защото нищо друго не остана след тази малка случайна среща.