Барбара Виктор
Игра на смърт (8)

Осма глава

Слънцето беше изгряло, а Реми стоеше дълбоко замислен. Стария продължаваше да говори оживено с цветист език, но Реми нито бе помръднал, нито бе казал нещо. Той само бе втренчил поглед в празното пространство и се опитваше да застави мислено Стария да престане да го увещава да се върне. Познати му бяха всичките му доводи. И двамата ги знаеха. Бяха работили заедно толкова дълго, че идеално се разбираха, бяха в пълен синхрон. В разговора им настъпи кратка пауза, когато Стария, изглежда, се опитваше да формулира мислите си. След което, неочаквано, сякаш внезапно се бе сетил, той го попита:

— Ти забеляза ли нещо необичайно преди взрива?

Това беше мигът, от който Реми се боеше. Сигурен беше, че ще му бъде зададен такъв въпрос. В края на краищата, двамата се бяха уговорили да се срещнат на обяд точно във „Фуке“. Той беше подготвен с всякакви извинения. Беше излязъл от играта за малко повече от година вече. Разсъдъкът му бе помрачен. Чувството му за време не работеше. Инстинктите му бяха притъпени. Умът му беше другаде и в никакъв случай там — да наблюдава подробностите, на онова място, за което никой не го бе предупредил, че е надвиснала опасност.

— Необичайно — повтори той въпроса, сякаш се опитваше да извика в мислите си някаква евентуална незначителна подробност, която би могъл да си припомни от сцената. — Фактически, не — предпазливо рече той, — струва ми се, че умът ми бе ангажиран с това да се питам защо закъсняваш толкова. — Той погледна към Стария в опит да предвиди реакцията му. Такава нямаше. Почувства облекчение, макар и съвестта му да не беше все още напълно успокоена. Мина му през ума възможността, че красивата непозната също е била участничка в заговора и атентата във „Фуке“. Сега обаче прогони тази мисъл от главата си. Не искаше да повярва в това. То не подхождаше на фантазиите му в момента. Тъй или иначе, вече не участваше в тази война.

Дори да беше разочарован, че протежето му не желае да отговори честно на въпроса, Стария не сподели чувствата си. Той се приведе напред на стола си.

— И най-дребната подробност може да се окаже важна — започна той. — Но ти естествено си бил в шок. — И той остави всичко друго недоизказано.

Реми лъжеше. Той не се измъкваше, нито се преструваше, че неправилно е разбрал въпроса, дори не твърдеше, че е бил изпаднал в такъв шок от експлозията, та не може да си спомни дали е видял нещо или някого. Решението му да отказва сътрудничество беше обмислено, макар че и на него самият не му беше съвсем ясно как може така безочливо да лъже един стар приятел, за да прикрие една съвършено непозната жена.

— Не — отговори Реми, като се престори, че е обмислил нещата. — Не съм забелязал нищо необичайно. — И след това пак излъга, твърде добре съзнавайки, че не е нужно да дава допълнителна информация, която е без всякаква връзка с това, което Стария искаше да чуе. — Забелязах, че на няколко от масите имаше иранци. — Той помълча. — Чух ги, че говорят на фарси. Видях също и няколко кандидати за слава, тръгнали за Кан. Но не, нищо необичайно не съм забелязал.

Стария беше много опитен. На лицето му не можеше да се прочете и намек, че е изненадан или ядосан, че протежето му не отговори съвсем честно.

— Не си видял случайно атентаторката, нали? — продължи Стария със същия спокоен глас.

— Видях само парчетата от нея — пак излъга Реми. — След взрива.

Тонът на Стария остана неутрален.

— След всеки бомбен атентат фактите стават измислици, а измислиците факти. Някой спомена, че атентаторката била слязла от някаква кола. Казват, че носела бебе. — Той леко се усмихна. — Но това може да е било пакет. Нали знаеш тези истории започват да живеят свой живот…

Реми не отклони погледа си от очите на Стария. Силите се бяха изравнили. Той трябваше да предположи, че неговата страна беше по-проницателната. „Някой“ споменал нещо пред Стария, а след това този „някой“ стана „те“. Поне в граматиката имаше предимство над него. За зла участ не му беше повярвал за това колко неточни са фактите, или за обичайните слухове, разпространявани от въображаеми източници. Стария знаеше. Реми беше сигурен в това. Атентаторката бе носела бебе.

Реми сви рамене.

— И какво следва от това?

— Абсолютно нищо — бодро отвърна Стария — А може би нещо важно, което ние сме пропуснали. — Той се усмихна. — Но това не е твой проблем. Може би ще те засегне по-късно.

Реми изглеждаше обезпокоен.

— Всичко стана толкова бързо.

— Разбира се — съчувствено каза Стария. Спокойствието му по-скоро се дължеше на способността му да запазва самообладание, не на примирение със съдбата. Нямаше никакъв смисъл да се задълбочава разговорът. Досегашният му опит му говореше, че в края на краищата, ще разбере. Отказа се да продължи и като се отпусна назад на стола, умело смени посоката. Когато пак заговори, потривайки ръце, гласът му беше изпълнен с енергия и възбуда.

— Предполагам, че Имоджин ти е казала, че мерцедесът, който се взриви пред ресторанта „Фуке“, е бил регистриран на името на компанията „Ориент Трейдинг“, една от конгломерата от фирми на Петер Тоглин. Помниш ли Тоглин?

За малко поуспокоен, но все още нащрек, Реми насочи мислите си към Петер Тоглин. Експедитивен, предпазлив, елегантен и добре образован, Петер Тоглин беше типичният гражданин на Швейцария, който водеше отшелнически живот в луксозната си вила в Лозана. Той беше човек, винаги недостъпен за журналистите, който категорично отказваше всякакви покани за светски събития и рядко го виждаше друг, освен най-близките му сътрудници, които от дълги години бяха на служба при него. Когато пътуваше, което бе доста рядко, той слизаше от колата си с личен шофьор, за да се качи на личния си самолет и оттам да отиде в добре защитена резиденция, охранявана от телохранители и сложна система за сигурност.

Реми се наведе напред и в този миг, за един миг само, някогашната му енергия сякаш се бе върнала.

— Удивително е, че не е бил по-предпазлив за това кой използва колата му.

— Само шепа хора знаят, че Тоглин е свързан с компанията „Ориент Трейдинг“, и всички те работят за мен. — Стария седна по-напред на стола си. — А сигурно можеш да си припомниш, че сестрата на Тоглин, Бригите, се омъжи за Али Карим, милиардера от Саудитска Арабия, и го ощастливи със син. — Гласът му беше пълен със сарказъм.

И двамата знаеха това досие наизуст.

Бригите Тоглин, красивото швейцарско момиче, бе запленило сърцето на Али Карим, милионера от Саудитска Арабия, и бе станала четвъртата му и любима жена. Имаше всякакви слухове, някои верни, други — не. Единственото нещо, което се знаеше със сигурност, беше, че след като техният единствен син се бе родил, Бригите Тоглин Карим безумно бе обикнала момчето, беше го научила да плете дантела, да чете френски автори, да овладее френски език и да удовлетворява вкуса му към добри вина и скъпи парфюми.

— Така беше по времето, преди Али Карим да започне да се укрива — върна се в спомените си Стария. — За него беше направо чудесно, че любимата му жена живее в чужбина. Това му служеше като извинение да пътува до Европа. Редовно идваше да види нея и сина си. Играеше на хазарт в Лондон и пиеше добро вино в Париж.

Андреас бе израснал, като живееше живот, който бе шизофренично изпълнен с материални и плътски наслади. От светските изкушения на европейските градове, където прекарваше приятно сред жените, с костюмите на „Армани“ и с червеното си ферари, до джамиите, където се опиваше от доктрината на исляма и стриктно изпълняваше всички религиозни предписания за жертвоготовност и влизане в бой — навсякъде той оставаше недосегаем заради семейното си богатство и връзките на благочестивото си семейство. Когато посещаваше баща си в разкошната му зимна къща в Таис, в Саудитска Арабия, в планините над Джида^[1], в провинция Хиджаз, близо до Мека и Медина, той обличаше бяло тобе — халат, с наметало — готра, което покриваше главата му. В лятната резиденция на баща си в Сирия, на Голанските възвишения, той захвърляше всички символи на Бога и разговаряше за проливане на кръв и отплата с младежа, който баща му бе наел на служба. Самият той, сладкодумен, занимателен и буен, Андреас изпитваше същото презрение към тийнейджърите–ливанци, които по шорти висяха по цял ден във фоайето на „Шератон“ в Дамаск, каквото изпитваше и към прехвалената военна мощ на западните си врагове.

Стария отпи от уискито, преди да продължи разказа си. Нямаше никакво съмнение, че разказът бе заинтригувал Реми.

— Геният на Тоглин всъщност се прояви в това, че той успя да убеди Али Карим да финансира и обучи една нова армия от убийци — лишените от всякакви права, децата на бившите съветски номенклатурчици, източногерманските полицаи и офицерите на ЩАЗИ, които, след като падна Стената, бяха изхвърлени от обществото.

— Това можем да го отбележим като един от капаните на демокрацията — обади се Реми. — Фитил, изработен в ада. — Той сви рамене. — Предполагам, че китайците затова се подсмихват.

Стария беше озадачен.

— Защо смяташ така?

— Защото тяхната стена още е цяла — отговори Реми.

Стария кимна, че оценява шегата, след което пак стана сериозен и продължи с инструктажа.

— Али се съгласи не само да плаща сметките за заплатите, оръжието и безопасните квартири — обясни той, — но даде указания на Андреас да наема и обучава тази нова армия от терористи със светъл цвят на кожата — французи, германци, швейцарци, холандци, британци, жени и мъже, които лесно можеха да преминат през охраната на летищата и да се скитат из всички европейски градове, без да привличат внимание. — Стария се облегна на стола. — Но пък освен това нали най-важното е да се подбере правилният момент? Няма никакво съмнение, че разпадането на Съветския съюз съвпадна с възхода на Ал Кайда и рязкото разрастване на неонацистката мрежа из цяла Европа. — Той се поспря. — И тук отново се връщаме към наивността на нашите американски приятели. — Той пак поспря. — Които, както ти се изрази, са лишени от въображение.

За миг-два единственото нещо, което интересуваше Реми, сякаш беше ръбът на чашата му. Той мълчеше, докато прокара пръст по него. Когато накрая заговори, гласът му почти не се чуваше.

— Ще те излъжа, ако кажа, че не ме заинтригува. — Той вдигна очи. — Но ще ти направя огромна лоша услуга, ако се върна. — Той пак съсредоточи вниманието си върху чашата. — Аз не съм същият човек…

Стария изглеждаше потънал в мислите си за няколко секунди, преди да продължи да говори. Някъде в глъбините на ума си той напълно разбираше, че Реми не е същият човек, макар че вярваше, че това е временно. Или поне искаше да вярва.

— Преди две седмици — продължи той — конфискувахме два камиона на швейцарско германската граница. Първоначалният оглед показа, че превозват дамски дрехи и разни дрънкулки. Когато обаче разглобихме камионите, намерихме експлозиви, поставени зад няколко тайни преградки. Задържахме шофьорите. Отведохме ги в нашето посолство в Берн и ги разпитахме, преди да ги прехвърлим обратно в страната им. Задържани са от полицията. — Той почука по куфарчето си, което още лежеше затворено в скута му. — Всичко е тук, вътре. Според информацията, с която разполагаме, това е третата пратка в разстояние на три седмици. Като се връщаме назад, сега знаем, че материалът от тези камиони е бил използван при двата последни бомбени атентата, единия в Брюксел, другия в Тулуза.

Реми усети, че го въвличат в играта.

— Каква е връзката с Тоглин?

Стария внимателно изгледа Реми. Той се премести напред на стола си.

— Преди шест месеца компанията „Ориент Трейдинг“ беше продадена на символична цена на Бригите Тоглин Карим. — Той се спря, сякаш сам доволен от себе си. — В товарителниците на камионите за бутиковите вещи е вписана фирма с название „Модни аксесоари“. — Той се облегна назад и кръстоса ръце на гърдите си. — Едноличен собственик на „Модни аксесоари“ е Бригите Карим. От това, което научихме, дамата осъществява износ на скъпи украшения, бижута, броеници, рокли, декорирани с бродерия, джелаби и тюрбани. Бизнесът й е доходен, тя зарежда скъпи бутици в Женева, Брюксел, Париж и Рим. Всичките много луксозни, трябва да призная, и всичко щеше да е съвсем почтено, ако се изключи обстоятелството, че мадам Карим закри компанията „Ориент Трейдинг“, веднага след като я купи от брат си, за да основе новата фирма. — Той внимателно наблюдаваше Реми. — Проблемът е в това, че някой е забравил да промени регистрацията на камионите.

Реми се готвеше да каже нещо, но Стария му даде знак да мълчи.

— Бомбата във „Фуке“ е направена от същия вид материали, като тези, които намерихме в камионите.

Реми можеше да предположи това, макар че сега не беше моментът да направи компромис или да сваля гарда си.

— Няма твърде много начини за направата на една бомба.

— Точно така — тихо рече Стария, — тъй като уплътнителният материал точно за тази бомба са стари вестници. Те, обаче, бяха с дата от седмица, преди да конфискуваме материалите от тези камиони. — Той спря за малко. — Анализът показва, че вестниците бяха броеве на един женевски ежедневник. — Той пак спря. — А детонаторът? — попита той реторично, преди да отговори. — Добър стар надежден швейцарски часовник. Това, което френските власти още не са установили, е как бомбата избухна два часа и тридесет минути по-рано. — Той се облегна на стола си с доволно изражение на лицето. — Или старият надежден швейцарски механизъм е спрял и пак е продължил да работи, или е имало допълнителен дистанционен прекъсвач за контрол на устройството.

Реми нямаше никакво намерение да се издаде, че внезапно е разбрал защо и как атентаторката бе подала бебето на жената, преди да се самовзриви. Това беше атентаторка самоубийца с майчин инстинкт. Атентаторката преждевременно бе активирала прекъсвача, но не и преди да подаде бебето си на първия подходящ човек, когато шофьорът, нейният съучастник, слезе, за да пусне една вода. Реми се чувстваше вкаран в клопка. Сега повече от всякога единственото, което искаше, беше да сложи край на този — по негова преценка — съвършен дебат, целящ неговото завръщане.

— Не е нещо необичайно да се използват два прекъсвача — каза той. Поне беше започнал да се отпуска. Очевидно Стария не го подозираше в нищо и смяташе, че говори честно за спомените си от мястото на атентата. — Какво искаш? — попита накрая Реми.

Стария се наведе напред.

— Започни от там, където бе спрял — помоли го той. — Направи още един опит и ако не успееш, аз никога повече няма да те занимавам с този въпрос.

— Благородството ти ме изумява — отговори Реми, преди да сведе очи към ръцете си. — Но, както и да е, ти беше този, който се занимаваше с Тоглин. Аз нямах представа за тези нови европейци, които той е вербувал. Ти ми беше възложил да работя върху връзките на крайнодесните фракции с терористичните групи от Близкия изток.

— Точно така — каза Стария. — Помисли си само колко време изхаби. — Той се поспря. — Помисли си колко много усилия вложихме в тази операция. Следващата стъпка щеше да е да потърсим начин да се срещнеш с Тоглин.

— Защо не си ми го казал навремето? — възрази Реми.

— Аз подготвях постепенно нещата — тихо каза Стария. — Смятах да го уредя чрез легендата ти в областта на изкуството. Всъщност, точно така ще го направим и сега.

Реми изглеждаше изненадан.

— Какво искаш да кажеш?

— Самоличността ти под прикритие е още напълно валидна — започна Стария, но Реми го прекъсна.

— Аз не съм се появявал никъде повече от година вече.

— Няма значение. В този бизнес хората се появяват и изчезват и това зависи от последната им сделка. Твоето име все още е известно. — Той леко се усмихна. — Или поне твоят псевдоним. В Берлин се ползваш с добра репутация. — Той замълча за малко. — Това имах предвид, когато говорех за времето и усилията, вложени в тази операция. — Той пак замълча. — Утре в Париж се провежда важен търг. Моите източници ми съобщават, че Тоглин планира да наддава за една малка картина на Тисо.

— И?

— Ти ще наддадеш повече от него.

Реми изглеждаше изненадан.

— Това е сериозна задача. Една картина на Тисо може да се продаде за милиони.

— Точно тази не. Малка е и не се смята за една от значителните му творби. Представлява портрет на жена и би трябвало да се продаде за около 250000 долара. Моите източници ми съобщават, че Тоглин иска картината, защото смята, че жената на картината прилича на покойната му майка. — Той леко се усмихна. — Трогателно, нали? Естествено, ако наддаването стигне твърде висока цена, предполагам, че Тоглин ще постъпи по-практично и не така емоционално.

Образът на жената, която държеше бебето, бе останал жив в ума на Реми, макар че моментът не беше подходящ да се разсейва. Той се застави да се съсредоточи върху това, което Стария говореше. Накрая той рече:

— Толкова висока, че Тоглин да повярва, че ти си неблагоразумен. Но и не толкова висока, че да съсипеш бюджета ми. — Той се усмихна и се наведе напред. — Когато Тоглин научи, че ти си купил картината, тоест, ако той се откаже от наддаването, бас държа, че ще накара някого да се свърже с теб и ще се опита да ти предложи сделка. Ти ще демонстрираш склонност, но без да изгаряш от желание. Той ще бъде този, който ще те преследва. Точно сега е без значение колко пари ще загубим за картината.

Реми се засмя.

— Някой някога казвал ли ти е, че половината от успехите ти се дължат на късмета ти?

— На късмета, на Бога, знам ли? — Стария сви рамене. — Просто се опитвам да си върша работата. Да си оправдая заплатата, за да мога да се пенсионирам и да се отдам изцяло на зеленчуковата си градинка. — Той се протегна напред и стисна рамото на Реми. — Мога ли да продължа?

Реми кимна, на лицето му беше изписано, че му е забавно.

Стария се отпусна назад на стола си и се впусна в нови технически подробности. Нямаше намерение да осигури възможност на Реми да му откаже.

— Френски екип от антитерористи–съдебни експерти вече работи над възстановяването на мерцедеса, а също и на останките от бомбата — започна Стария. — В екипа са включени специалисти, които използват сложно оборудване за щателно претърсване на улиците около ресторант „Фуке“. Като, естествено, отделят специално внимание на развалините, в които се е превърнал писоарът.

Вниманието на Реми се отклони към един пункт в далечината. Вън от съмнение беше, че гори от желание да научи всичко за Али Карим и за швейцарския клон на алчната му фамилия, но въпреки това, как можеше да започне отново, тръгвайки от една лъжа?

— Досега не са намерили никакви човешки останки, което означава, че те приемат, че шофьорът си е тръгнал — продължи Стария. — Несъмнено, според тях, макар и да е възможно той да е бил мишената на съучастника си, влиятелните сили твърдят, че е избягал, за да спасява живота си. — Той внимателно се взря в Реми. — В един миг Андреас Карим изчезва от екрана на френските радари. Ако са разбрали, че той е пристигнал във Франция, в което се съмнявам, тъй като той си сменя паспортите толкова често, колкото един средностатистически гражданин си сменя бельото, те не са намерили връзката между него и атентаторката. — Той замълча. — С други думи, не са установили, че той е взел колата на летището и я е карал до момента, в който тя се взриви.

— Французите сигурно са започнали ДНК анализи на останките, намерени на мястото — рече Реми.

Стария леко се усмихна.

— Намерени са различни парчета от атентаторката, които са транспортирани до парижката морга за анализ на ДНК и на пръстовите отпечатъци. Извикали са съдебен зъболекар, за да извади челюстта на атентаторката, тъй като още били останали два непокътнати зъба. Освен това друг екип от френски експерти са свалили отпечатъци от пръсти по кормилото. — Гласът на Стария внезапно се изпълни със съжаление. — Боя се, обаче, че французите ще имат големи проблеми с идентифицирането на атентаторката, както и с проверката на идентичността на шофьора. — Той се наведе напред. — Разбираш ли, някакъв тъпанар в лабораторията случайно заразил мострите от ДНК и изгубил всички късчета от челюстта, с които разполагали, а освен това и всичко останало, намерено на местопрестъплението, включително и отпечатъците от пръсти от вътрешността на колата.

Минаха няколко секунди, преди той да докосне Реми по рамото.

— Ние имахме късмет — тихо продължи той. — Тя има досие. Швейцарка е. От добро семейство от Женева. Както изглежда, и Андреас като баща си има предпочитания към швейцарките. Какъвто бащата, такъв и синът, крушата не пада по-далеч от дървото, не е ли така? — Той се дръпна назад. — А за отпечатъците от пръсти по кормилото — те напълно съвпадат с тези на Карим.

Стария отвори куфарчето си.

— Атентаторката беше изчезнала преди малко повече от година — продължи той, докато тършуваше из книжата си. — Нямаше никаква следа от нея никъде и това е причината ние най-случайно да разполагаме с нейните отпечатъци от пръсти и с картона на зъболекаря й. Родителите й направиха всичко възможно да я открият. — Той подаде на Реми няколко папки и кафяв плик, в който имаше снимки. — И тук имахме късмет.

Реми пое всичко и отиде до бюрото. Седна там, разстла документите и снимките пред себе си и започна да чете. Когато свърши, разгледа снимките. Минаха няколко минути, преди той да вдигне очи.

— Какъв е приоритетът ти? — попита Реми, а един мускул потрепваше на челюстта му.

— Ние несъмнено искаме да запазим живота на Тоглин, сестра му Бригите и малкото й момченце, Андреас. Ако нещо се обърка с Тоглин, ти ще решиш какво да правиш с него. В зависимост от настроението ти, разбира се… Ако французите решат егоистично да не се ангажират, вън от съмнение е, че швейцарците, с наша помощ, ще предявят обвинение за пране на пари и неплатени данъци. Ще прекара остатъка от живота си в затвора. Що се отнася до сестра му, Бригите, в даден момент ние ще предоставим нашите улики на швейцарците и французите за дребния й експортен бизнес. В момента ме интересува единствено Андреас и по тази причина ни е необходим Тоглин. А, ако успеем да заловим саудитския арабин, Али Карим… — Той с усмивка се облегна назад. — Е, така животът ми ще придобие нов смисъл.

За известно време Реми упорито продължаваше да смята, че не е добра идея пак да започне всичко, но след това отстъпи, като призна, че има интересна предпоставка. В края на краищата, Стария беше изтъкнал сериозен мотив. И не беше ли по-добре за него да бъде взривен в някоя чужда страна под претекста, че така е по-логично, вместо да умре на сантиметри от собствената си къща? Много по-късно той щеше да признае, че се бе съгласил заради вината, която изпитваше. Ако не бе излъгал за жената, можеше да откаже на молбите на Стария да се завърне.

Стария отново започна да тършува из куфарчето си. Той подаде на Реми няколко документа, като обясняваше:

— Паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти. Продължаваш да се наричаш Стефан Уоткинс, същото име, което използваше в Берлин. Ти са наполовина британец, наполовина французин и имаш апартаменти в Лондон, Париж и Ню Йорк.

Реми неохотно протегна ръка и взе документите.

— Откъде знаеше, че ще се съглася?

— Не знаех. — Стария се усмихна. — Продължавам да бъда предпазлив оптимист. Засега само ще отидеш на търга. — Той замълча внезапно и постави ръцете си върху раменете на Реми. — Ще ми се да мисля, че взаимните ни чувства през всичките тези години значат нещо. — Той пак замълча. С други думи, вярвам, че ти ми имаш доверие, когато ти казвам, че това е най-доброто за теб. Надявам се, че ми вярваш.

Двамата останаха неловко така няколко мига.

— Няма да отрека, че мотивите ми като цяло не са алтруистични — тихо продължи Стария. — Но ти знаеш, че аз държа много на теб и вярвам и че ти също държиш на мен. — Той спря. — Вярвам ти — повтори той и вдигна ръцете си от раменете на Реми. — Сега, ще ме извиниш, но имам нужда да взема един душ. Резервирах си стая в едно хотелче зад ъгъла. — Той се усмихна. — Във всеки случай, можем да обсъдим останалото по време на обяда. Какво ще кажеш, да мина ли да те взема към един часа? Наоколо има десетина малки бистра, които са по-добри от „Фуке“ и не са по вкуса на владетелите от Третия свят и на треторазредните богаташи.

— Между другото — попита Реми, сякаш едва сега се бе сетил, — ти как предлагаш да вляза в една приятелска страна като Швейцария и да извърша публична екзекуция на един от най-видните граждани на страната?

Двамата мъже се вгледаха един в друг. Това беше мигът, в който и двамата разбраха, че оттеглянето от работа, което Реми си бе самоналожил, официално бе свършило.

— Кой е казал нещо за публична екзекуция?

— Ами какво?

— Аз си мислех по-скоро за нещо от рода на публично погребение.

* * *

Веднага след като излезе от сградата на Реми и тръгна към близката пресечка Стария извади мобилния си телефон. Той не изпитваше никакви скрупули за това, което се готвеше да направи. Все пак, независимо от това колко държеше на Реми, неговото протеже беше излъгало. Нямаше никакво значение дали го беше направил нагло, или защото причината беше преживеният шок от атентата. Разполагаше с време по-късно да изслуша извиненията му.