Барбара Виктор
Игра на смърт (7)

Седма глава

Слънцето бе намерило малък процеп между спуснатите щори. Ивици светлина се отразяваха върху покрития с дебел килим под. Андреас Карим не беше заспал. Под въздействието на успокоителното, той разбираше, че лежи върху операционната маса в кабинета на лекаря, макар че споменът за това как се е озовал там бе още смътен. Той ясно възстановяваше в съзнанието си събитията до момента, в който слезе от колата само няколко минути преди взрива. Спомняше си, че бяха закусвали с Доминик и майка му в апартамента на авеню „Фош“. Спомняше си, че бе провел телефонен разговор с вуйчо си Петер, който беше в Лозана. Виждаше в спомена си как двамата с Доминик излизат от апартамента с бебето и се качват в колата. Доминик изглеждаше спокойна. Бебето бе заспало в скута й. Когато минаваха по Шан-з-елизе към площад „Конкорд“, той усети, че му се налага да спре за малко. Спря на тротоара пред „Фуке“ и реши да влезе бързо в писоара на ъгъла, това щеше да отнеме по-малко време, отколкото да влиза в ресторанта, помисли си той, защото там щеше да се наложи да обяснява, да пита къде е тоалетната, да мине през подобната на пещера зала за хранене, да се справи със стълбите към тоалетната и да му се наложи да повтори всичко това, преди да излезе на улицата. Никога нямаше да може да си обясни кое го накара да се обърне да погледне назад, когато търсеше дребни в джоба си, за да ги пъхне в ключалката на вратата на писоара. Но се бе обърнал и видя, че Доминик стои на тротоара. Помисли си, че тя иска да подиша чист въздух или че бебето не иска да стои на едно място. Когато обаче излезе от писоара и се готвеше да се върне в колата, видя, че Доминик разговаря с някаква жена. Тя внезапно подаде бебето на жената, преди да се качи обратно в колата. Взривът избухна, когато той се бе отправил към нея. Последното нещо, което си спомняше, беше болката, така силна, че не можеше да я понася. Докато лежеше на тротоара, опита се да свърже в едно това, което се бе случило преди малко — Доминик, бебето, бомбата. Трябваше да се махне от там. Ами бебето? Жената, която бегло бе видял да разговаря с Доминик, беше изчезнала. Той успя с труд да слезе по стълбите и изчезна в метрото. Инстинктът го ръководеше. Единственото нещо от значение в този момент беше да се добере до кабинета на лекаря си. Беше извадил късмет. Хората смятаха — напълно правилно, — че е станал жертва на бомбената експлозия. Разчорлен и ранен, Андреас Карим беше човек като тях, невинен случаен свидетел, който бе станал статистическа бройка в поредния варварски акт на насилие. Докато пътуваше с метрото, мислите му бяха съсредоточени единствено върху това да стигне до лекаря си и да получи помощ за мъчителната болка. В ретроспекция той се укоряваше, че е направил тази фатална грешка. Когато пристигна при лекаря, говореше само и единствено за бебето. И въпреки утешителните думи на лекаря и уверенията му, че болката го е направила неспособен да мисли логично, а шокът го е зашеметил и не е могъл да прецени какъв да бъде приоритетът му, страданието не намаля.

Когато се унасяше в сън под въздействието на лекарствата, той едва виждаше лекаря, който се бе навел над него и му говореше тихо.

— Андреас, чуваш ли ме?

Пациентът кимна, останал без сили.

— Поставих ти лека упойка, за да наместя ръката ти. Счупена е, има фрактури на две места. Лекарството, което сега ще ти дам, ще облекчи болката. Ще заспиш.

Андреас не оказа съпротива. Вместо това, в миговете, когато мисълта му се активира, вместо да отслабне, да извика в паметта си незначителните подробности за жената, която бе изчезнала с детето. Напрягаше мисловните си възможности, за да задържи жив образа й в съзнанието си. Русокоса и стройна, европейка, предположи той, но почти веднага отхвърли тази мисъл.

Беше твърде висока и облечена твърде обикновено, което бе характерно за американките, реши той, и при тази възможност го побиха тръпки.

* * *

Бригите Тоглин Карим стана от стола, където дремеше, откакто бе пристигнала в кабинета на лекаря преди почти дванадесет часа вече. Тя пристъпи към неподвижната фигура на сина си върху операционната маса и леко докосна с ръка лицето му, преди да допре устни до челото му. Беше облечена в костюмче на „Шанел“ и практични леки обувки, русата й коса, вече прошарена, беше отметната настрани от лицето й. Макар и още да бе елегантна и модно облечена, тя вече не беше онази красавица, каквато бе на младини. Времето беше загрубило чертите й, тялото й се бе наляло и сега мъката и страхът бяха задълбочили бръчките на лицето й и потъмнили кръговете под очите й. Лекарят, слаб и кокалест, с орлов нос и малки очи каза тихо:

— Той ще остане тук няколко дни. Тук е по-безопасно. Ще видим как ще се развият нещата, преди да вземем решение да го преместим.

Жената кимна в знак на съгласие и сълзи напълниха очите й, когато лекарят мушна иглата в ръката на пациента.

Андреас бе изгубил всякакъв интерес към грижите за него и разменяните шепнешком реплики. Втренченият му поглед се спря върху часовника с декоративни позлатени листа, поставен върху бялата мраморна полица над камината. Той присви очи в опит да фокусира погледа си и се опита да види колко е часът.

— Почти стана обяд — каза лекарят. — Ти си тук от вчера следобед.

Лекарството не му позволи да протестира. Андреас погледна встрани и видя, че ръката му лежи неподвижно в бяла пластмасова подложка. Опита се да вдигне глава и да каже нещо, но това беше безполезно. Опита се отчаяно да осмисли реакциите си. Как би могъл да се върне на мястото на експлозията, за да потърси детето? В хаоса, който бе последвал атентата, той не бе разбрал изобщо къде бе отнесла бебето непознатата. Това беше катастрофа. Той пак се унесе в съня си, а у майка му пламна искра на гневен изблик.

— Кълна ти се — утеши тя сина си, — че ще намерим бебето. Ще си го върнем. Обещавам ти. Вуйчо ти ще оправи всичко.

Откъм другата страна на неподвижното тяло на Андреас лекарят хвърли на жената многозначителен поглед. Това беше обещание, което щеше да коства живота на доста хора. Той само се надяваше пациентът му да не попадне в бройката на жертвите.