Барбара Виктор
Игра на смърт (5)

Пета глава

След като успешно беше преодоляла още едно препятствие, когато уреди да й донесат детско креватче, като бе удостоена само с любопитен поглед от портиера, Лекси си даде сметка, че това, което й предстоеше, нямаше да бъде никак лесно. Приютена в хотелската си стая в безопасност, тя премисли всичко, което беше направила. Когато жената остави бебето в ръцете й, тя не бе имала никакво намерение да го задържи. Едва когато стана катастрофата, бе се почувствала завладяна от инстинкта да предпази бебето, така естествено, сякаш ставаше дума за топло одеало. Това е извинение, помисли си тя и леко целуна бебето по главичката. Тук не ставаше дума за открадване на бебе, което е на друга жена, аргументира се тя, тук ставаше дума за спасяването на едно човешко същество, на което му е било вероятно писано да умре заедно със същия онзи човек, който го бе дарил с любов.

Защитата, ваше благородие, твърди, че майката на детето е дала да се разбере какви са нейните желания, когато е пъхнала бебето си в ръцете на една непозната. Това, ваше благородие, е едно сбъднато чудо, въпрос на съдба, изумително съвпадение на обща потребност.

Обвинението, ваше благородие, твърди, че това бебе е човешко същество, което принадлежи на другите, което има минало, настояще и бъдеще, което генетично е свързано с поколения хора, които имат права над това дете. Що се отнася до майката, ваше благородие, тя в най-лошия случай е злощастна жертва на собствените си погрешни убеждения. Внезапно всякакви съмнения изчезнаха от ума на Лекси. Това бебе беше една неопетнена „чиста дъска“, на него му предстоеше ново начало, на това малко същество му се предлагаше втора възможност за живот от една жена, която със сигурност знаеше, че нейният собствен върви към своя край. Съзнателно или подсъзнателно жената, която й беше подала бебето, бе предусетила, че Лекси ще го поиска от мига, в който го бе поела в ръцете си.

Сега обаче бе изправена пред фактическото положение. Започна да си съставя списък на това, което трябваше да свърши. Документи, помисли си и си отбеляза в бележника. Как би могла да се върне в Съединените щати без паспорт за бебето, или поне ако името му не фигурира в нейните документи, така както в документите на приятелите й фигурираха имената на малките им деца? Спомни си за Ник и леко се усмихна. На него винаги му се струваше много забавно как за французите няма друго, което да обичат повече от това да слагат печати в официалните документи — колкото повече бюрократични документи и канцеларщина, толкова по-добре. Но какво щеше да стане, ако Ник бе при нея, когато й подадоха в ръцете бебето? Със сърцето си Лекси знаеше, че на него никога не би му минало през ума да задържи Крисчън. Тя седеше тук с непознатото дете, за което щеше да се грижи, и още беше разтърсена от бомбената експлозия, а мислите й я върнаха към покойния й съпруг.

* * *

Бяха се запознали, когато тя започна работа като репортер в същата телевизионна мрежа, в която Ник вече бе станал звезда. Най-напред беше назначена в редакцията за Близкия изток, а след това я местеха във всички други чуждестранни редакции, където ставаха масови убийства, където избухваха въстания и се водеха кръвопролитни войни, докато накрая привлече вниманието на Ник. Беше хубавичка помощник репортерка в редакцията, която само си запълваше времето, като чакаше да й възложат да представя новините в ефир.

Всичко, което Лекси знаеше за личния живот на Ник, беше го научила от колеги, които не обичаха нищо друго толкова, колкото да развенчават мита за мъжа, чието лице се появяваше всяка вечер точно в седем часа във всеки дом в страната. За Лекси не беше кой знае колко изненадващо да научи, че макар професионалният живот на Ник да протичаше сред държавници, президенти и крале, в частния си живот той прекарваше времето си в компанията на тълпи от случайни жени, които запазваха менюта и пепелници като сувенири от предкоиталните вечери в някои от най-луксозните ресторанти по цял свят.

Първият път те всъщност имаха разговор. Ник бе поканил Лекси в кабинета си под претекста, че иска да обсъдят бъдещето й. Тя му оказа нужното уважение, любезно отговори на въпросите му, изброи университетските си препоръки, обсъди целите в живота си и остана леко изненадана от себе си, когато се чу да приема поканата за вечеря още същата вечер, след вечерния информационен бюлетин.

За онези, които познаваха Лекси, беше очевидно, че тя ще успее в избраното от нея поприще и без Ник Блейк. Тя притежаваше дарбата да изслушва хората, да проявява неподправен интерес към това, което те искаха да споделят. С всеки човек, с когото разговаряше, тя по различен начин навеждаше главата си, стискаше по различен начин ръката му, различно беше изражението на очите й, които винаги бяха изпълнени с внимание. А когато говореше, правеше дълги паузи между отделните думи, с което още по-силно спечелваше събеседника си и го хипнотизираше. Обстоятелството, че тя също така се бе оказала и красива, по никакъв начин не накърняваше привлекателността й. Беше наследила от майка си фината й ирландска хубост, а от баща си — неговото чисто американско, дългуресто телосложение. Тя притежаваше усет за една естествена изисканост, което й позволяваше да носи дрехи, подчертаващи специфичния й стил на елегантност на една мъжкарана — панталони и тениски, дънки и обикновени ризи, фланелки и сака, които или бяха провиснали, или плътно стягаха тъничката й талия и тесните й гърди. Тя можеше еднакво лесно да изглежда елегантна и женствена, когато се появяваше и на делови срещи, и на официални вечери, и на други приеми. При тези случаи тя винаги се обличаше в скромна черна тясна рокля, която правеше силуета й отзад да изглежда строен и тесен и по-слаб от този, на която и да е манекенка от подиума. Когато влезеше в някое помещение, имаше навика да полюшква тялото си в серия полукръгове при вървежа. Когато се привеждаше напред и назад при това, заради ръста си, движенията й наподобяваха сякаш танц.

Година по-късно тя не само подготвяше голям дял от текстовете на Ник, но и заместваше в уикендите някои от репортерите на живо при предаване на местните новини.

В началото на тяхната връзка Лекси се смяташе за късметлийка, че се е влюбила в мъж, който гледаше сериозно на работата си и притежаваше изискан вкус. Допълнително възнаграждение беше и това, че и той обичаше холивудските филмови епопеи, телевизионните комедии на ситуациите и ча-ча. Ник я разсмиваше. Ник я разплакваше. Той беше първият мъж в живота й, който смяташе, че прелъстяването се изразява повече в изслушване, не в приказване. Лекси обичаше да казва, че през десетте години, когато бяха заедно, той й бе наставник, приятел и любовник. За голямо нейно нещастие единствената роля, която той не приемаше да изпълни, беше да стане баща на нейно дете. По ирония на съдбата точно по време на последното им пътешествие до Париж, в същия хотел, в който сега се намираше с Крисчън, въпросът дали да си имат бебе предизвика разрив помежду им, а той фактически така и не можа да бъде преодолян.

Лекси бе повдигнала въпроса по време на вечеря.

— Искам да имам бебе — бе се усмихнала тя. — И по-специално да имам бебе от теб.

— Двама са малко, трима са много — троснато бе отвърнал той.

— Никога не съм те молила за нищо — бе започнала да спори тя. — Приех това, че ти не искаш да се жениш, но дори и сега не те моля за нищо. Само споделям с теб какво изпитвам и какво би ме направило щастлива, като признавам, че не е нещо кой знае колко оригинално, но аз вече съм на тридесет и три и искам да родя бебе, преди да е станало твърде късно.

Той бе въздъхнал.

— Не ни ли е добре така, както сме сега?

— В интерес на истината не ни е чак толкова добре така, както сме.

През следващите няколко часа двамата бяха продължили да спорят за смисъла на нещата, да се позовават на философски съждения и умело да избягват всички подробности, по-големи и по-малки, от които и двамата се бяха възмущавали във връзката си.

До края на престоя им в Париж между тях бе останало напрежение. Бяха ходили на покупки, по музеи, бяха се хранили в някои от най-изисканите ресторанти, бяха се любили, но нищо помежду им не бе останало същото. През последната им вечер в Париж, докато седяха в поредното бистро, Ник бе напълнил чашата си с шампанско.

— За теб, Лекси — бе казал той и се бе навел напред. — За нас двамата.

Разговорът обаче бе стигнал твърде далече, за да се вдига тост в израз на любов от негова страна. Двамата бяха влезли в спор по тема, която още от самото начало бе смущавала отношенията им. Тя бе вдигнала чашата си.

— За мен — бе казала тя.

Ник сякаш се бе сепнал.

— Какво значи това?

В очите й имаше сълзи.

— Не мога, Ник. Минаха почти десет години, но аз повече не мога да издържам. — Бе си поела дълбоко дъх. — Всичко свърши.

Беше напълно безсмислено. Две седмици след като се върнаха в Ню Йорк, при медицинския преглед, на който Ник бе длъжен да се явява заради застраховката си, се установи сериозни смущения в кръвната му картина. Първият човек, на когото той се бе обадил, бе Лекси. Срещнаха се на чашка след работа.

Лекси бе останала до него през всички етапи на болестта му, а Ник точно и сякаш по график изстрадваше всички учебникарски симптоми на заболяването. Точно тогава той бе започнал да говори за това как си представя живота без него, за морските приливи и отливи, за изгряващото и залязващото слънце, за календара, който следваше своя ред на дните, месеците и годините, телевизионните програми, излъчващи своя договориран сезон и, естествено, Лекси, която продължаваше да изпълнява своите досадни ежедневни задачи в живота си, за който той знаеше, че ще продължи и без него.

Когато Ник почти се бе покорил на съдбата си, неговият лекар му се бе обадил, да му разкаже за едно експериментално лечение, провеждано в Швейцария, където се прилагали някои лекарства и токсични коктейли на химиотерапия, което не било още одобрено от Федералната служба по лекарствата. А ако и те не подействаха, последният му шанс бе трансплантация на костен мозък. Доктор Ханс Фелс, един от най-изтъкнатите европейски онколози, имаше възможност да вмъква пациентите си във всички списъци на евентуални съвместими донори. По ирония на съдбата, Фелс също бе и привърженик на „рационалната евтаназия“, или по-мъглявата й братовчедка „смърт с достойнство“. Не по-малко привлекателно беше и обстоятелството, че частната клиника на доктора в Монтрьо, равноотдалечена от гробището и казиното, предлагаше нещо, което Ник никога не би могъл да получи в Ню Йорк. Анонимност. Той беше прекалено прочут, лицето му беше прекалено добре познато от ежедневните му вечерни предавания и не можеше да се радва на какъвто и да било личен живот, особено след като вестниците бяха вече отпечатали статиите за болестта му, а телевизионната компания беше излъчила съобщение по повод отсъствието му от страната. И той, и Лекси изтръпваха при мисълта, че всичко можеше да свърши с това, той да застане във фокуса на предавана по телевизията съдебна битка, или тема на безброй уводни статии, които обсъждат дадени основни човешки права.

Лекси беше останала потресена, когато по време на първия му трансатлантически телефонен разговор със специалиста, Ник бе заявил на доктор Фелс с изненадващо лишен от злост глас:

— Така или иначе, дали ще ме излекувате с лекарства, или ще умра, вие ще сте последният ми кадър.

Лекси бе до него, докато всичко това продължаваше. Двамата решиха да заминат за Швейцария.

Месец след началото на лечението прогнозата не бе добра. Той не бе реагирал така, както лекарите бяха очаквали.

Дни и седмици наред след смъртта на Ник, Лекси живееше с усещането за такава крайна празнота, че й беше трудно да повярва, че един ден може отново да се почувства изпълнена с живот. Беше се погледнала в огледалото и се бе ужасила от образа си в него. Несресана, немита, изпаднала във физическо безредие, тя бе прекарвала дните си, тъпчейки земята край вилата, принудена да мие подовете, да изтръсква чекмеджета, да изпразва кашони, да трупа вързопи дрехи, които да мести от една влажна стая в друга, да ги събира на купчини, които да запази или изхвърли, преди да рухне от пълно изтощение на пода и да се разплаче. Изпитваше нужда да не спира да се движи, да бъде в постоянно движение. Всеки път, когато телефонът иззвънеше, тя оставаше в прикритието на телефонния секретар и слушаше думите на съчувствие, изричани от приятели и познати, без изобщо да им отговаря. Често, преди да изгрее слънцето, тя се измъкваше от къщата да се скита от брега на езерото до предпланините на Алпите, безцелно, без всякакъв интерес към заобикалящата я местност. Докато вървеше бавно, възстановяваше в ума си всяка подробност от последните две години — от появата на първите симптоми, до мига, в който Ник бе издъхнал.

Бе изминал един месец и урната с прахта на Ник стоеше върху полицата над камината в стаята, която някога им беше спалня. Тя имаше дълг към него — да го погребе по начина, по който той бе пожелал, но не можеше да събере смелост да замине за Париж и да пръсне прахта му по Шан-з-елизе. Една вечер, когато най-сетне й се бе приспало, телефонът иззвъня. Тя машинално вдигна слушалката. Беше Сорша.

— Кога ще си идваш у дома — бе я попитала майка й с тревога в гласа. — Не можеш да стоиш вечно там.

На Лекси не й беше минавало през ума, че може да направи точно това.

— Защо?

За миг Сорша се поколеба.

— Ами, най-напред, защото ми е мъчно за теб, а на второ място, като стоиш там сама с това, нищо няма да промениш.

Лекси не знаеше как да отговори на това. Имаше толкова много спомени, някои от тях болезнени, други горчиви, всичките прикриващи неясния гняв, който тя веднъж се бе опитала да определи. Истината беше, че Лекси нямаше никакво желание да се връща у дома, макар че съзнаваше, че като отлага пътуването от Монтрьо за Париж, тя фактически отлага неизбежното — да се завърне в Ню Йорк и да продължи живота си.

— Работя по въпроса — отговори сънливо Лекси. — Вече почти имам готовност да си тръгна оттук.

— О, Лекси — каза Сорша. — Не си причинявай такива неща. Изпълни желанията му и се прибери у дома.

Естествено, че щеше да изпълни желанията на съпруга си. Нима не го бе правила винаги досега?