Барбара Виктор
Игра на смърт (4)

Четвърта глава

Реми се разхождаше по брега на Сена. Той бе тръгнал към апартамента си, но мислите му още бяха заети с жената и бебето. Помнеше лицето й, всяка черта от него, всяка мимика, всяка сълза. Спомняше си ужасения поглед в очите й така ясно, както когато се бе опитал да я убеди да изчака на тротоара и да не се връща при масата си. Тогава не беше проумял паниката й. Сега я разбираше. Урната съдържаше прах, прахта на човек без съмнение. Но чия? Самоличността на човека, чиято прах се намираше в урната, очевидно бе по-маловажна от това да се разбере защо жената-бомба й бе дала бебето. Ако двете не се познаваха, беше наистина цяло чудо, че детето бе пощадено. А ако са се познавали, дали бяха действали по план? Трудно му беше да се концентрира върху фактите. Проклинаше се, че й се бе доверил, че ще го чака на тротоара. Несъмнено способността му да разсъждава бе отслабнала. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че независимо от това коя бе красивата непозната и независимо от съпричастността й към терористичния акт, тя бе като лъч светлина в мъглата. Въздействието й върху него се бе проявило мигновено. За пръв път от години някой го бе развълнувал и го бе накарал да се почувства жив.

Като отмина „Пон Ньоф“, Реми бързо се запъти към улица „Рю Мазарен“, където живееше, отвъд площад „Оноре“ и засадената с цветя площ около детската площадка. Каквито й резерви да имаше за Париж, — а той имаше много такива, — въпреки всичко той го считаше за най-красивия град на света. Макар и да бе роден тук и да бе живял с прекъсвания дълги години, оставаше си чужденец, изгнаник, далече от собствената си родина. Правото му да пребивава в Париж обаче по никакъв начин не обуздаваше вълнението, което изпитваше, когато се разхождаше по широките булеварди, когато прекосяваше грижливо поддържаните градинки със симетрично засадени лалета и причудливо подкастрените храсти, или когато се заглеждаше в островърхите кулички от осемнадесети век или църквите от шестнадесети, когато се скиташе по павираните улици и минаваше през оживените пазари на открито. За разлика от други големи европейски градове, чиито сгради носеха белезите от опустошителните бойни действия на войната, или чиито паметници на лишени от ореола си герои или свалени от власт потисници стояха като каменни изображения от срамни времена, Париж си оставаше непокътнат. Доколкото Реми можеше да се върне назад в спомените си, Париж беше символът на взаимоотношението любов–омраза, което той изпитваше към французите. От една страна, обожаваше тяхната чувствителност към всякакви плътски неща. От друга страна, той ненавиждаше това как те непрестанно сменят позицията си заради самото изкуство. За Реми Париж беше любовна среща за една нощ с красива жена. Ласкаеше се, че се радва на нейната компания, беше стимулиращо, че е понесен във вихъра на нейното вълшебство, беше приятно да се знае, че връзката няма да бъде дълготрайна.

Когато стигна до своята сграда, той набра кода, като чукаше върху бутоните на малката кутийка, закрепена в камъка отдясно на входа. Тежката метална врата се отвори с щракване и той прекоси павирания вътрешен двор, премина през няколкото двойни стъклени врати и се изкачи по два реда стълби, застлани с килим. Отключи вратата на своя апартамент и влезе.

Апартаментът бе малък, състоеше се само от две големи стаи, които той бе предпочел заради високите тавани и работещите камини. Реми беше успял да съхрани впечатлението за простор и свободно място, като разположи там само най-необходимото оскъдно обзавеждане. Единствената мебел във всекидневната беше голямо и грубо френско бюро, на което работеше и върху което бяха поставени компютърът му, принтерът и телефонът. От двете страни на бюрото имаше два дървени стола с облечени в кожа облегалки. Освен тях имаше и два доста поизносени английски фотьойла, както и малка масичка на един крак. Прозорците, високи от пода до тавана, със сложни месингови дръжки, по цялата стена от едната страна гледаха към малкия вътрешен двор, където решетъчна конструкция скриваше фасадата на съседната сграда. В кухнята, която той рядко използваше, имаше машина за еспресо, износена дървена дъска за рязане; две медни тенджери и един тиган висяха на коркова дъска на стената, имаше също няколко различни чинии и прибори за хранене, наредени на спретнати купчини върху плота от черен мрамор. В спалнята, по средата на стаята, беше поставено старинно легло в стил ампир, ценна находка от битпазара. До леглото, на пода, имаше месингов лампион, както и голяма инкрустирана маса, върху която бе струпана купчина книги. Прислужницата филипинка, която идваше всяка сутрин за час, беше получила указания да сменя кърпите и чаршафите всеки ден, това му беше навик, останал от дълги години пребиваване по хотели. В апартамента му липсваше любимото му пиано и тази липса бе още един симптом на унинието му. Беше го оставил в Берлин, като накрая бе казал на съседите си, че няма нищо против те да го вземат.

Реми беше среден на ръст, с добро телосложение и тъмна коса, която едва напоследък се беше прошарила; на младини беше прекрасен спортист и все още бе запазил добра физическа форма дори като за човек по-млад от него. Чертите на лицето му бяха изразителни и никак не се бяха смекчили с годините. Поразителен беше само цветът на очите му, бистро сини и леко наклонени към изпъкналите му скули, те изразяваха широк спектър емоции, които Реми би предпочел да скрива в себе си.

За подчинените му той беше човек, който си имаше свои принципи, често предизвикващи гнева на онези, които нямаха такива. За приятелите му той беше сложна личност, донкихотовски тип, резервиран дори в дружеска среда. За колегите му честността, лоялността и всеотдайността му бяха легендарни, макар и да го смятаха за труден и неотстъпчив характер, често нетърпелив и неохотно отстъпващ на друг своите задължения. Нямаше човек обаче, който да бе работил с него, или да го познаваше отблизо, който да не го уважава за това, че върши всичко по свой начин с цената на значителни лични лишения. През редките мигове, когато се самоанализираше, Реми знаеше, че може да бъде всякакъв за всички, но също и не по-малко лесно да се оттегли в своята собствена елитарна среда. При всякакви обстоятелства той беше мъж, който рядко хабеше много думи, за да изразява чувствата си, един тих човек, както казваха някои, склонен към нежелани пристъпи на безмълвие. Истината беше, че той се наслаждаваше на времето, когато прекарваше сам в пълна тишина, погълнат от компютъра си или вглъбен в някоя книга, или пък просто загледан в сложните детайли на тавана, опитвайки се да си припомни живота си преди катастрофата, която го бе променила завинаги.

Реми смъкна дрехите си и влезе под душа, като се остави водата да отмива прахта и нечистотията от бомбата. Когато затвори крановете, чу телефона. Зави се с кърпа под кръста и с леки стъпки влезе във всекидневната, за да се обади. Закрепи слушалката с брадичката си към рамото и запали цигара.

— Замалко да стане!

Веднага позна гласа. Имоджин.

Отговори й предпазливо, с любопитство.

— Какво искаш да кажеш?

— Не трябваше ли да се срещнеш със Стария там на обяд?

Първата му реакция беше да отрече. Но вместо това заобиколи въпроса.

— За съжаление, за много хора съвсем не се оказа замалко — отговори той може би леко по-остро, отколкото бе искал. Видя във въображението си руменината, която нахлуваше от шията към бузите й, всеки път, когато тя се почувстваше несигурна. Ненавиждаше се, че дори не си даде труд да се престори, че го е грижа за нея. Ненавиждаше и нея още по-силно за това, че го търпи.

— Искаш ли компания? — попита тя.

— Няма смисъл — рязко отвърна той със затворени очи. — Добре съм така.

Чу я, че въздъхва и знаеше, че това щеше да е единствената проява на неудоволствието й. Преди двамата дори да бяха започнали това, което не би могло да се нарече любовна история, той ясно даде да се разбере, че нито очаква, нито дори се готви да дава обяснение за времето, когато отсъства. Всяка среща, колкото и внимателно да бе уредена, не приличаше на нищо друго, освен на случайна среща. Той беше доволен от тази спогодба до момента, в който усети, че тя иска нещо повече. В отговор все по-често беше зает. Остави мълчанието да продължи, защото знаеше, че тя ще го запълни.

— Искаш ли да научиш ние какво имаме? — попита тя, сменяйки темата на разговора с по-неотложни въпроси.

— Защо не? — отговори Реми, давайки си вид, че му е досадно.

— Имам всичко записано на филмова лента, от момента, в който той кацна на „Шарл дьо Гол“, до взрива. После го изгубихме. Проблемът е, че мобилният му телефон вероятно е бил унищожен от взривната вълна, защото загубихме и сигнала. — Тя помълча. — Искаш ли да научиш с какво друго разполагаме?

Той чак не смееше да диша. Ако Имоджин бе видяла или заснела размяната между атентаторката и неговата непозната — защото, така или иначе, тя беше станала негова, той трябваше да каже на Стария.

— Давай.

— Колата беше мерцедес, произведен през 1997 година, доставен в Цюрих, където бил продаден на компанията „Ориент Трейдинг“. Не знам много повече, освен че номерът беше швейцарски, VD 76954, регистриран в кантона Во.

С част от себе си изпита облекчение, макар и да остана нащрек. Надценявай, напомни си той, и никога не подценявай. Нека тя да разкрие истината, когато му дойде времето, дори ако го направи в графата „лъжи“. Той щеше да научи. Концентрирай се, заповяда си той. Трябваше да се концентрира върху събитията, такива, каквито ги знаеше. В този момент единствено го интересуваше това как онези копелета бяха приготвили такава смъртоносна изненада. Остави я да говори и докато тя продължаваше, той все повече се убеждаваше, че не знае нищо повече. Очевидно цялото й внимание бе съсредоточено само върху това, че бе изпуснала мишената си. И нищо друго. Точно така винаги действаше Стария — с добре определени и класифицирани биологични видове.

— Питам се дали френските власти ще разкрият точно тази информация пред журналистите.

— Не се знае дали им е известна.

— И друго нищо? — провокира я той. — Винаги съм си мислел, че вие, ирландките, сте по-усърдни.

— Не започвай пак с твоите саркастични забележки — закачи се с него тя.

— Напротив — отвърна той, игричката им му беше вече омръзнала. — Аз съм изпълнен с гордост. — Той дълбоко всмукна от цигарата си. От друга страна, беше възможно тя да скрива информация. Все пак, помисли си той, тя не е моя собственост. Беше собственост на Стария, който я беше купил и бе платил цената й.

— До утре вечер не съм на работа — започна тя. — Ти сигурен ли си, че не искаш да имаш компания?

Всяка дума, която тя произнесе, го задушаваше.

— Вечерта почти свърши — отвърна той, все така втренчен в тавана. — Всъщност, чакам Стария да дойде.

— Кога ще те видя?

Искаше да отговори — никога, но искаше и да се зарови вътре в нея, за да спре болката, която го бе връхлетяла без предупреждение.

— Трудно ми е да ти кажа.

— Тревожа се за теб.

Какъв смисъл имаше всичко това? Тя не беше нито първата, нито щеше да е последната, макар и той да бе убеден, че повече няма да има друга.

— Иди да поспиш — рече той и добави: — Ще ти бъде от полза.