Барбара Виктор
Игра на смърт (34)

Тридесет и четвърта глава

Тя чуваше звуците на далечното движение. Той я водеше бързо напред по последния сектор с бетон, докато стигнаха началото на планинския път. Швейцарският войник я огледа и за миг тя действително повярва, че той ще насочи своя автомат „Хеклер унд Кох“ към нея. Ала това беше остатък от една друга история, преди Крисчън да беше избавен и преди светът да беше научил за залавянето на Али Карим и другите в парижката джамия.

Монтрьо и за двамата беше една недовършена история, и за двамата по различни причини. И на двамата им беше необходимо време да са сами заедно, ден или два, не повече, преди да се впуснат в това, което, както и двамата подозираха, щеше да се окаже останалата част от живота им. Сорша се грижеше за Крисчън в парижкия апартамент на Реми. И двамата бяха в безопасност и сред удобства, макар че Реми беше преживял шок, когато влезе и завари преобразения си апартамент от почти необитавано жилище в един пълен хаос. Лекси трябваше да освободи вилата, да върне ключовете и да продължи нататък. Монтрьо изглеждаше най-естественото място, където можеше да отиде.

Докато се разхождаха из планините над Монтрьо, а слънцето се вдигаше по-нависоко над билото на величествените Алпи, Реми целуна леко Лекси по носа. Двамата се поспираха, единствено за да се любуват на пещерите и понорите, вървяха с отмерена крачка, а слънцето биеше в гърбовете им; далечният връх Монблан на разстояние беше захлупен от небето, за което Лекси каза, че никога преди не е било толкова синьо и чисто. Вървяха и разговаряха, от време на време Реми докосваше ръката й, за да й посочи още някое швейцарско чудо на природата, а след това й предложи да отидат в идеалното местенце, където можеха да обядват. Уловени за ръце, те ту подтичваха, ту подскачаха надолу по скалистата пътека, която ги отведе до една просека. Там, сгушен в зелената долина, се намираше прост селски ресторант, целият от дърво. На полянката под него пасяха крави, които се катереха и нагоре до тераската, а звънците им дрънчаха на шиите, докато те проучваха нова непокътната ливада. Когато седнаха, Реми поръча просто швейцарско трапезно вино, а Лекси хвърли бегъл поглед на менюто. Келнерът извади тапата на бутилката, напълни чашите им и Реми вдигна тост.

— Само за днес — тихо рече той, — нека скочим, без да се оглеждаме.

Тя бавно кимна. Докосна чашата си до неговата и добави:

— За следващите двадесет и четири часа, вместо да даваме, нека да вземаме.

Замаяни от облекчението, от очакването и от някаква свобода да говорят за това, което дотогава бе оставало недоизказано, те продължаваха да изпитват усещането, че имаха несвършена работа. Бяха пристигнали тук за това, да поговорят сериозно преди животът да може да продължи. Поръчаха си и когато келнерът им сервира храната и Лекси се наведе над порцията от колбаси с картофи, Реми започна да се смее.

— Откога имаш този апетит?

— От вчера — напълно сериозно отговори тя. — Когато ти се прибра у дома.

Необходимо му беше известно време, няколко фалстарта и напрегнати паузи на мълчание, преди най-сетне да се залови с всичко това. Той й разказа за сина си, както официалната, така и неофициалната версия, за живота си преди това и за бавната си смърт след това. Разказа й за работата си, за ангажиментите си, за разочарованието си от политическите принципи, за които той вярваше, че трябва да се променят, ако страната му трябваше да оцелее. Призна, че се бил оттеглил от живота и че повторно се е върнал, когато за пръв път я видял във „Фуке“.

— Необходимо ми беше да се науча как да скърбя за сина си, за да мога да продължа да живея и да запазя паметта за него жива.

— Не е никак лесно да се скърби. Понякога дори е по-трудно, отколкото да приемеш загубата. Траурът няма край, не е ли така?

— Цяло изкуство е да започнеш от нула, без да се освободиш от някои от спомените.

Тя леко се усмихна.

— Спомените остават вечно — каза тя. — Също както и краят.

— А и началото — добави той и се протегна към ръката й.

За човек, който се бе сблъсквал с толкова много неща в живота си по време на службата си на едно поприще, в което мнозина бяха го смятали за легенда, той внезапно се бе оказал твърде плах да изрази желанията си пред жената, която обичаше. Реми си пое дълбоко дъх, за да събере кураж.

— Има и нещо друго — каза той. — Но се боя, че мога да те уплаша и отблъсна.

Тя го погледна.

— Не си ли разбрал, че аз не се плаша толкова лесно?

Той леко се усмихна.

— Не си толкова корава.

Тя притисна ръката му към устните си.

— Ти също.

На лицето му се появи усмивка на признание.

— Стария ми предложи работа в нашето посолство в Париж — започна бавно той, като я наблюдаваше, за да долови и най-слабото й колебание. — Като културно аташе. — Той помълча. — Какво мислиш?

Лекси леко кимна, а ръката й нервно потръпна.

— Мисля, че е чудесно — отговори тя.

— Прощавай — неискрено развеселен попита Реми, — но какво означава това.

Гласът й прозвуча някак оживено и делово.

— Означава, че ще трябва да си намерим по-голям апартамент и може би да си купим истински мебели — кушетка, маса и столове, нали знаеш, тези неща, които хората обикновено имат, когато…

Но той вече се бе озовал до нея, устните му покриха нейните, а тя така и не успя да довърши списъка си от домашни потреби, които щяха да са им нужни за новия им съвместен живот.

След като Реми плати сметката, те вплетоха ръце и безцелно тръгнаха по ясно очертаната планинска пътека към вилата.

Всичко се случи без никакви разговори, без всякакви задръжки, без суетене. Тя не оказа съпротива, по-скоро реагира с отзивчивост, по начин, който я остави без дъх и объркана. Отвориха вратата, влязоха в къщата и се зацелуваха. С един крак Реми ритна вратата и я затвори. Когато устните им най-сетне се отделиха, двамата останаха прави за миг, втренчено загледани един в друг. Той докосна леко лицето й и се готвеше да каже нещо, но тя покри устните му с пръсти. Той я придърпа по-близо до себе си и притисна глава във врата й, след което я пусна и й подаде ръка. Ако някога бе вярвала, че може да се справи с всичко, сега Лекси се почувства внезапно зле въоръжена да се справи, с каквото и да е. Тя хвана ръката му и го последва в спалнята.

Не бе очаквала да е така. Имаше усещането, че той е един изгладнял мъж, когато я милваше и вкусваше тялото й от устните до пръстите на краката. Той разгърна ръцете и краката й, за да ги увие пак около врата и гърба си и я накара да се почувства като желан подарък за рождения ден на дете. А когато накрая проникна в нея, той се извини за неумението си да сдържи страстта си. Когато обаче започна отново, от началото на тяхната история, за един кратък миг тя изпита усещането, че е изгубена и се дави в забрава, че е мъртва и умира. Това усещане щеше да запомни завинаги и го знаеше още тогава.

По-късно, когато той я взе в обятията си, тя се замисли за нещо, за което не се бе сетила. Беше на тридесет и осем години и все още достатъчно млада, за да вярва, че има възможности за избор, както и достатъчно възрастна, за да е изключила достатъчно много от тях и да е объркана за това, което всъщност иска. Досега. Накрая беше го разбрала. Това представляваше вечността дотук.