Барбара Виктор
Игра на смърт (33)

Тридесет и трета глава

Реми беше застанал в двора заедно с останалите тридесет и девет мъже в очакване на пристигането на тялото. Ритуалът и благоприличието изискваха от него да остане спокоен. Напрежението растеше и той с всички усилия се опитваше да контролира ръцете си да не се отварят и затварят нервно в юмруци.

След няколко мига Али Карим, Халил, имамът и двама от религиозните му помощници се появиха, понесли повитото тяло на Андреас. Реми беше станал свидетел на цялата сцена и знаеше, че Бригите, съгласно обичая, беше отстранена от двора, където можеше да се върне, едва след като тялото на сина й бъдеше положено в земята. Реми се премести леко по-наблизо до мястото, където стоеше Петер Тоглин, и забеляза как Дерик се придвижи леко зад Енрике. Али Карим плачеше и Халил, поставил ръката си на рамото на саудитския арабин, бе свел глава надолу, за да го успокоява. Точно тогава Бригите пак се върна в двора. Тоглин се насочи към нея, последван от друг човек, който по-късно щеше да бъде разпознат като лекаря Ханс Фелс. Дерик също се придвижи натам. Сега той стоеше достатъчно близо до Али Карим и Халил, за да може да ги докосне.

Всичко стана бързо.

Дерик извади бяла носна кърпичка и избърса челото си. През следващите няколко секунди се разнесоха звуци от трошене, двойната дървена врата към двора беше разбита и отворена, а в двора нахлу отряд жандарми. С насочени автомати и с цяла какофония от шума на обувките им, които скриптяха в чакъла, заглушили писъците и виковете на изумление, отрядът се разгърна и зае позиции из целия двор. Отрядът ОСО от покрива изстреля няколко реда над главите на тълпата. Реми остана абсолютно неподвижен и посегна под горната си дреха да извади 25-калибровия си пистолет. Когато го измъкна, той улови Тоглин през врата и насочи оръжието си към главата му.

— Не мърдай — строго му нареди шепнешком той.

Швейцарският банкер не беше човек с кураж да се съпротивлява. Той беше и твърде стреснат, за да помръдне. При все това Реми го бе притиснал така, че той едва дишаше.

Настана хаос, когато групата мюсюлмани, повикани за молитвата, се опита да избяга навън през разбитата дървена врата. В онзи момент Реми разбра, че те се боят, че могат да ги депортират и нямат никаква представа кой е покойникът и кое е семейството му.

Имамът и двамата му помощника се опитаха бързо да се оттеглят в джамията. Но, заобиколени от войници, които застанаха на пътя им, те накрая бяха отведени в сградата заедно с тридесет и деветимата оплаквача. Неколцина от жандармите, които бяха нахлули в джамията, вече бяха заставили Халил и Енрике да застанат на колене със сплетени зад тила ръце. Други двама бяха задържали Али, а още шестима се бяха приближили, за да го заобиколят в един по-тесен кръг. Реми видя, че Дерик се насочва към Бригите.

Тя стоеше замръзнала на мястото си и, както изглеждаше, беше безсилна да проумее разигралата се сцена. Ханс Фелс също стоеше неподвижно, неспособен да реагира и не изглеждаше нито изплашен, нито изненадан. Беше като вцепенен. За тридесет секунди дворът се преобрази в боен лагер. Трима въоръжени мъже дойдоха при Реми и щракнаха белезниците на Тоглин, като го отведоха в чакащата полицейска кола. Лекарят понечи да изтича след тях, но веднага беше задържан. Реми остана неподвижно миг-два, наблюдавайки как Дерик с пистолет в едната ръка улови Бригите за рамото й и я завъртя да се обърне. Тя внезапно се изтръгна от хватката му.

Всичко стана толкова бързо, че никой не разбра какво се е случило. Реми обаче знаеше. Всичко се бе разиграло пред очите му в забавен каданс. Той видя как тя грабна пистолета на Дерик. И разбра. Необходими й бяха само миг-два, за да налапа дулото на пистолета в уста. Дерик се обърна и понечи да й отнеме оръжието. Бе твърде късно. Прозвуча изстрел. Обзет от пристъп на абсурдно състрадание, Реми усети как очите му се напълниха със сълзи. Жената се смъкна на земята, главата й вече представляваше само една буца от зейнали дупки и плът, кръвта се лееше от раната и цапаше земята. Реми си пое дълбоко дъх. Ръцете му трепереха.

Спомените му за всичко останало бяха бледи. Чу гласове, викове на ужас, сирени завиха в далечината, звукът им се носеше откъм улицата пред джамията. Той съзнаваше, че край него тичаха хора и нови високи гласове издаваха заповеди на онези, които бяха останали в пределите на двора. Чу неколцина души да се възмущават и да протестират, някои на арабски, други на френски, като възразяваха срещу оскверняването на святото място. Органите на реда не обърнаха внимание на протестите и продължиха да придвижват хората на групи през двойната врата, която водеше към улицата, или вътре в сградата. С крайчеца на окото си Реми видя Ханс Фелс да се навежда над безжизненото тяло на Бригите Тоглин Карим. Той се обърна, когато лекарят покри главата на жената и горната част на тялото й със сакото си. Бавно тръгна към вратата и извади цигара. Ръцете му трепереха така, че с труд запали клечката кибрит. Когато излезе навън се облегна се на стената на джамията и видя как всички престъпници бяха натоварени в полицейска кола без отличителни знаци. Не можеше да се помръдне. Отнякъде чу глас да го вика. Обърна се. Дерик Ландън му подхвърли малко пакетче.

— Ето — каза той, — дайте го на Лекси с поздрави от мен.

Това изненада Реми. Той замалко не улови пакетчето.

— Кажете й, че това е единствен екземпляр — добави Дерик полуухилен. — Но тя ми остава длъжница.

Реми внимателно изгледа мъжа. Ако тя му бе длъжница, той знаеше какво иска. Но трябваше да го накара да го изрази с думи.

— Какво искате?

— Да ми се отплати със същото.

— Ще й предам.

Дерик се усмихна.

— Ще се видим ли пак?

Реми сви рамене.

Докато вървеше към чакащата го кола, мислите му бяха изцяло насочени към Бригите. Той й отдаваше дължимото. Ако имаше някой, който да разбира отчаянието й, това бе той. Качи се в колата и едва-едва поздрави Стария и Антон, преди те да потеглят бързо от джамията. Не мислеше за нищо друго, освен за нея, докато гледаше през стъклото преминаващите гледки. Дори ситуацията да беше различна, тя бе направила това, което всеки изгубил детето си е могъл да направи, ако имаше смелост. Той бе преминал през болката да иска да сложи край на живота си след смъртта на сина си. Бригите Тоглин бе действала в отчаянието си. Той се отпусна назад на седалката и си пое дъх. Толкова много пъти бе близо до това и вероятно все още би живял в такова безжизнено състояние на нерешителност, ако не се бе появило едно ново усещане за надежда. Докато красивите архитектурни чудеса преминаваха покрай него, когато колата пътуваше от „Пон Ньоф“ до Левия бряг, той знаеше, че най-сетне бе излязъл от тази фаза на траура си. Нямаше никога да го забрави, но сега имаше нещо друго, за което да живее и за да остане паметта на сина му жива завинаги. Лекси.