Барбара Виктор
Игра на смърт (32)

Тридесет и втора глава

Али Карим пристигна на летище „Бурже“ в предградията на Париж на борда на един от частните си фолкони. Неговият охранител и момче за всичко, Халил, беше с него, човек, който вярно му беше служил през последните тридесет години. Една изолирана част от пистата беше запазена за частни машини и коли. Когато Али слезе от самолета, мерцедесът на шурея му го чакаше на пистата. На кормилото беше Енрике. Али носеше куфарче за документи, а Халил два куфара, по един във всяка ръка, които Енрике веднага взе от него, след като целуна ръцете му. Али задържа своето куфарче, а докато седяха на задната седалка по време на пътуването до джамията, то остана в скута му.

След като дълго беше обсъждал въпросите, Али беше взел решение да не се облича в традиционните арабски дрехи за пътуването. Той предпочете да привлича колкото се може по-малко внимание към себе си. Имаше хора дори в приятелска Франция, които щяха да бъдат изключително доволни да решат, че е важно да се обърне внимание на пристигането му и да се направи спектакъл от присъствието му там. Той беше облечен в консервативен двуредов официален костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, носеше черни очила и приличаше на всеки друг възрастен и заможен арабин от някоя страна от Залива, който пристига във Франция за развлечение или на посещение при частен лекар.

Нисък на ръст мъж, който винаги бе имал крехко телосложение, сега, в златната си възраст, той продължаваше да се поддържа стегнат, внимаваше какво яде и спортуваше. Лицето му беше ъгловато, с едър нос, тънки устни и тъмни очи, леко раздалечени под гъстите му вежди. Косата му беше побеляла преди десетина години и той я носеше късо подстригана. Беше почти на осемдесет, но не бе забавил крачка, нито умствената му дейност се беше влошила, нито нравът му се бе укротил. Беше мъж, който бе станал баща на двадесет и три деца от шест жени, и когато ставаше въпрос за религия, за гени и за насилие, той беше истински чревоугодник. Проявяваше нетърпимост към глупостта, неуместната сантименталност или чувства и затова, когато пристигна в джамията и слезе от колата, за да попадне в прегръдките на истеричната си жена, първата му реакция беше да я бутне настрани. Всякаква публична проява на обич или непристойна демонстрация на скръб го отвращаваха. Чувството за дълг, обаче, му подсказваше да й разреши този миг на интимност между двама души, които споделяха невъобразимото преживяване от погребението на своето дете. В действителност споделянето на каквото и да било с Бригите беше станало толкова рядко, също както и миговете им на съучастничество бяха станали несъществуващи. Те почти не се виждаха, а когато разговаряха, то беше само за пари. Макар че Бригите беше двадесет години по-млада от него, тя не се бе състарила по добър начин. За Али, тъй като тя беше станала още по-западна в поведението и вкусовете си, външно красотата й отдавна бе по-увяхнала. У нея, по негова преценка, вече отсъстваше всякакво достойнство. А това, което за него бе още по-отблъскващо, беше отсъствието на верски убеждения. За него тя беше човек, който по-скоро може да бъде съжаляван, отколкото ненавиждан. Душата й се бе превърнала в камък, беше атрофирала и се бе опустошила.

Когато пристигна, той видя, че присъстват малцина, които да отдадат почит на сина му. Шуреят му, когото сърдечно бе прегърнал, Енрике, имамът и двама други свещенослужители, които щяха да помогнат на Али да приготви тялото на сина си за погребението. Гробарите чакаха дискретно на разстояние. Според обичая предния ден беше отправен призив в квартала към около четиридесет мъже мюсюлмани да се представят в джамията, за да помогнат при церемонията.

Ако умре един мюсюлманин и четиридесет мюсюлмани се включат в салатул джаназах, последната молитва за мъртвите, Аллах ще приеме техните молитви за него.

* * *

В шест часа сутринта Реми, придружен от двама служители от френската имигрантска служба влезе в апартамента на алжирско семейство, което бе пристигнало в страната без документи. Сградата, която беше в съседство с джамията, беше едно субсидирано от правителството жилище, в което се бяха настанили главно арабски семейства на имигранти. Бяха необходими не повече от десет минути, за да се обезпечи достъпът до малкото апартаментче, да се успокоят истеричната жена и майката на младия човек и да се повикат двете полицейски служителки, които чакаха в полицейската кола, за да ги охраняват, докато погребението свършеше. На мъжа сложиха белезници и го отведоха през приземния етаж и през една странична врата навън, като го качиха в полицейска кола без отличителни знаци.

Десет минути по-късно Реми, облечен с традиционен халат, излезе от сградата и се отправи към джамията. Беше почти шест и половина сутринта. След петнадесет минути други мъже от квартала, също облечени в традиционни мюсюлмански дрехи, пристигнаха, за да помагат при ритуала. Никой не бе осведомен за самоличността на покойника. Точно в осем без петнадесет се появи един от помощниците на имама и изброи първите четиридесет души. Реми беше в първите редици на групата. Под връхния си халат, от дясната му страна беше закачен на ремък автоматичен пистолет 38-ми калибър.

Пъхнат в панталоните му имаше друг, по-малък пистолет 25-ти калибър. Реми предпочиташе точно този вид пистолети, тъй като входната рана беше с големината на дупка, пробита от цигара. Улученият човек почти не потрепваше, реагирайки на куршума.

Четиридесетте мъже бяха отведени в малко преддверие в двора, за да изчакат, докато тялото бъде очистено и донесено за погребението.

* * *

Али, придружен само от Халил, остави групата на оплаквачите в двора и последва имама и двамата му помощника до джамията, където тленните останки на Андреас бяха преместени в отделна стая, използвана само за подготовка на покойници. По пътя забеляза четиридесетте мъже мюсюлмани, които се бяха отзовали доброволно, за да предложат молитвите си на сина му. Трогнат от тези непознати, които щяха да гарантират приемането на Андреас на трапезата на Аллах, той си отбеляза наум да ги възнагради след това.

Али влезе в стаята, където тялото лежеше върху проста маса, покрито с бяло платно. Той не направи никакво движение да вдигне чаршафа, а вместо това се поклони, преди да погледне към съседната маса. Тя беше до болка позната с материалите, необходими за ритуала: вода, сапун, лотосови листа и камфор, използвани само при последното обмиване, което щеше да е или третото, или петото, или седмото, но винаги нечетен брой. Няколко чифта ръкавици и парчета платно също бяха поставени върху масата, заедно с чифт ножици, три непоръбени бели чаршафа и три тънки памучни ленти, които щяха да се използват за връзване на покрова.

Преди очистването да можеше да започне, Али последва имама в малката стаичка за преобличане, където свали дрехите си и надяна традиционната арабска мантия, а на главата си сложи чалма. Когато повторно влезе в стаята, където лежеше синът му, забеляза, че горната част на тялото му беше леко приповдигната, за да гарантира изтичането на водата надолу, вместо да се връща пак върху тялото. Имамът му даде знак да се приближи и Али изпълни заповедта. Приближи се до сина си, наведе се и го целуна нежно по челото. Чу думите на имама, бисмиллах, в името на аллаха, и затаи дъх, когато чаршафът беше отдръпнат. Гениталиите на сина му — „аурата“, от пъпа до колената, бяха деликатно прикрити с парче плат. Халил се приближи до него, ако Али се препънеше. Той обаче остана твърдо на краката си.

* * *

По същото време, когато тялото на Андреас се очистваше и повиваше за погребението, френският отряд за специални операции (ОСО) се разположи по покривите и на други стратегически места около джамията. Беше им наредено да се прикрият до получаване на сигнал от капитана им, който работеше в тандем с американския екип от агенти на ЦРУ.

От самото начало Стария винаги бе действал от втори план. Той изчакваше в колата, паркирана от другата страна на бариерата, която затваряше улицата към джамията, заедно с Антон и получаваше редовно съобщения от хората, които действаха на предната линия в операцията. При бариерата към улицата бяха поставени двама жандармеристи, трети беше заел позиция в малка караулна будка. Постоянната охрана беше освободена и заменена със служители от ОСО, които получиха разпореждания, които съвсем не бяха обичайни.

След дълги и сложни разговори Стария беше стигнал до едно според него удовлетворително споразумение с френските, американските и швейцарските власти.

Първоначално французите щяха да обвинят Тоглин и сестра му в два самоубийствени бомбени атентата на френска територия — единия в Тулуза, на конференцията на християни и евреи, и другия в ресторант „Фуке“. Белгийските власти бяха получили съдебно разпореждане за екстрадиране на двамата за участието им в самоубийствения атентат в синагогата в Брюксел. Що се отнасяше до швейцарците, те бяха последните по ред за предявяване на обвинения към Тоглин и Бригите за различни финансови измами и нередовни банкови действия. За Али Карим се направи изключение. Както се бяха споразумели, американците щяха да го задържат и транспортират със самолет в Съединените щати за процеса, на който щяха да му бъдат предявени серия различни обвинения в тероризъм.

Макар че правителството на Стария нямаше официален интерес към арестите, между Тел Авив и Вашингтон вече бе постигнато споразумение за една хубава компенсация за проследяването на Али Карим. Дотогава, окончателното участие на Стария в операцията се заключаваше в това, да не се допусне виновниците да избегнат залавянето си.

Единственото разногласие той бе имал с Реми, малко преди да влезе в жилищната сграда и да излезе от там като един от четиридесетте оплаквачи мюсюлмани. Разговорът се бе провел в колата.

— Когато всички заемат местата си в двора — бе обяснил Стария, — операцията започва.

— Всички няма да са заели местата си — възрази Реми, — докато Али Карим не се върне с тялото, след като то бъде подготвено за погребение.

— Тогава ще започнем в този момент.

— Гробът е в пределите на джамията, оттатък двора — тихо обясни Реми.

Стария веднага го разбра.

— Какво имаш предвид?

— Да ги оставим да положат тялото в гроба, преди ние да се включим.

Стария нетърпеливо попита с рязък глас:

— Каква е разликата?

— Точно така — отговори Реми, — каква е разликата?

На основа на информацията, получена от съветник, който беше специалист по мюсюлмански погребения, Реми вече беше изчислил, че полагането на тялото в земята, покриването му с пръстта, прочитането на определени молитви ще отнеме не повече от десет минути. Стария неохотно се съгласи. Промениха разпорежданията. Командирът на ОСО щеше да заеме позиция на покрива, откъдето да наблюдава двора и щеше да изчака един от агентите в двора да подаде сигнал. Това щеше да стане, след като тялото бъдеше върнато в двора, повито в традиционния бял покров, и положено в земята.

* * *

Али влезе в стаята за подготовка и спря. Тялото на сина му лежеше върху простата маса, повито в бяло платно.

Според обичая той уви парче плат около ръката си и само с вода започна да обмива тялото от всякакви нечистотии. След няколко минути имамът пристъпи и взе парчето от Али, хвърли го в близкото кошче и му подаде друго. Али пак го уви около ръката си и този път обви покритата зона на аурата, преди пак да подаде плата на имама. След това имамът посочи сапуна за третото обмиване. Според обичая Али започна от главата на Андреас, преди да очисти долната дясна част на тялото, като се придвижи нагоре и оттам продължи към долната лява и накрая към горната лява част. След като повтори действията си, Али взе камфора, смесен с вода, за петото и последно обмиване. Когато свърши, се дръпна назад, за да остави двамата помощника на имама да покрият тялото с бял чаршаф, подготвяйки го за окончателното полагане в покрова.

Ритуалът бе позволил на Али да сдържи чувствата си. Той се беше опитал да осмисли болката. Имаше шестнадесет сина, в това число и Андреас, и седем дъщери. Шест от синовете му работеха при него в различните му фирми. Всички те бяха получили образованието си в английски или американски университети и всички бяха лоялни и заслужаваха доверието му. От тези шестима сина, обаче, само Андреас беше нещо изключително. В очите на Али бликнаха сълзи и той наведе глава и се отпусна на един стол. Той бе обичал момчето безрезервно, радвал му се бе, както се радваше на стар приятел и можеше да разговаря с него с непълни изречения, защото знаеше, че той разбира какво му казва и какво не. А сега него вече го нямаше. Цепенето на платно прекъсна мислите му. Един от помощниците на имама беше отрязал и след това скъсал четири ленти от плата за завързване на кафана — трите големи бели чаршафа, с които щяха да покрият тялото за погребението. Вторият помощник вече беше разстлал кафана върху друга маса, а имамът мокреше с благоуханна вода тези части на Андреас, които му трябваха по време на молитвата — челото, носа, ръцете, коленете и ходилата. Али бавно се изправи и пристъпи към тялото на сина си. Той го хвана под мишниците и помогна на останалите да го повдигнат и прехвърлят върху другата маса, така че да легне по гръб върху кафана. Той пак се наведе и докосна с устни челото на своя син. Али се смяташе за силен мъж, за необикновен човек, на когото бяха чужди всички човешки слабости. За него не беше допустимо да плаче и поне не сега, не и докато ритуалът не свършеше и той не останеше сам със скръбта си. Халил се доближи до него и го докосна по рамото. Али му кимна, за да го увери, че е добре.

Очистването и повиването бяха приключили. Али с Халил до него последва религиозните служители, които носеха сина му на ръце, като излязоха в двора на джамията. Четиридесетте последователи на имама бяха застанали в двора, готови да се включат в салатул джаназах, последната молитва за мъртвите. Али тихо произнасяше на себе си думите на арабски.

Застанал в двора, той се чувстваше спокоен и щеше да остане така, ако внезапно слухът му не бе оскърбен от ридания, последвани от неудържимо хлипане и пронизителни писъци. Вълна на гняв го заля. Липсата на въздържаност у Бригите по време на този свещен момент отново бе в противоречие с мюсюлманския закон. Той вдигна глава и прошепна нещо в ухото на имама. Светият мъж му отвърна и Али, изглежда, прие отговора му. Не се направи нищо, за да успокоят Бригите, която сега само плачеше тихо. Шуреят му се бе приближил до нея, а Енрике бе застанал от другата й страна, като и двамата я подпираха, за да не падне. Когато огледа групата, Али забеляза, че към тях се бяха присъединили още двама мъже. След като ги огледа подозрително за миг, той успя да привлече погледа на шурея си и му даде знак да дойде при него.

На арабски Али го попита:

— Кои са онези мъже?

Тоглин се наведе, за да прошепне на ухото му.

— Единият е лекарят, който пристигна от Монтрьо — обясни той, — а другият мъж го придружава. Или му е шофьор, или колега. Да попитам ли?

Али го отпрати с жест:

— Не е необходимо.

Макар да отдаде дължимото на лекаря за това, че се бе появил тук, той си отбеляза в ума да задържи парите, които му беше обещал, ако излекува Андреас. Намираше се в непозната страна, на чужда земя и без всякаква закрила от приятелски настроено правителство. Никакво друго отмъщение не беше възможно.

Тоглин се върна да заеме мястото си до Бригите.

Ако Али не беше толкова обезумял от скръб, той вероятно щеше да настои шуреят му да се осведоми кой е другият мъж. Ако Тоглин не беше толкова погълнат от задачата си да обуздава Бригите, той сигурно щеше да направи това, дори и без да го бяха помолили. Но нито единият, нито другият дори не помисли да разпитва за човека, който беше влязъл в двора с лекаря и бе застанал до него, водейки непринуден разговор, което от разстояние правеше да изглежда така, сякаш двамата бяха заедно. Непознатият опечален беше всъщност Дерик Ландън, който бе съумял да влезе в двора. В подходящия миг той щеше да извади бяла кърпичка от вътрешния си джоб и да избърше лицето си с нея. Това щеше да бъде сигналът всичко да се превърне внезапно в преизподня.

* * *

Гробът беше изкопан достатъчно дълбоко, за да покрие тялото на сина му според мюсюлманския закон, перпендикулярно на посоката киблах^[1]. Това беше мигът, който, както Али знаеше, щеше да предизвика още по истерична реакция от жена му. Според мюсюлманската религия на жените не се разрешаваше да присъстват на погребения. Той погледна нагоре и видя, че Тоглин обяснява точно това на Бригите. Тя се подпря на брат си и за миг Али си помисли, че е припаднала. Но също така внезапно тя пак се изправи. Плачът й беше затихнал. Подкрепяна от брат си тя идваше към него на път към вратата, която водеше в джамията. Но когато го наближи, тя спря. Али я изгледа с поглед, който почти изразяваше някакво съжаление. Очите й бяха подути, а лицето й бе почервеняло и подпухнало от плач. Но това, което го хипнотизира, беше устата й, изкривена в израз на омраза и презрение, докато го гледаше втренчено. А след това, без предупреждение тя се изплю в лицето му. Али се обърна настрани. В двора се разнесе всеобщо ахване. Халил скочи напред и я изтика. Тоглин здраво я хвана под ръка и бързо я изведе от двора на безопасно място в джамията. Като избягваше да гледа в очите всички свидетели на оскърблението, Али бръкна под дрехата си за носна кърпичка, с която изтри плюнката. Нямаше какво да каже.

* * *

Реми се премести колкото се може по-надясно, без видимо да се отделя от групата. Четиридесетте мюсюлмански мъже се бяха събрали край гроба и четяха и пееха молитвите. Той сега бе застанал близо до имама, който заедно с Али и Тоглин щеше да спусне тялото в гроба. Халил не се отделяше от Али, готов да му помогне да вдигне тежестта на момчето или да го отведе, ако припаднеше от отчаяние. Али гледаше зейналата дупка в земята. Имамът беше близо до тях и шепнешком даваше указания на арабски.

Али кимна и започна да рецитира молитвата.

Бисмаллахуа ала миллатирасулиллах, в името на аллаха и в името на вярата на пророка на аллаха.

Той се наведе, докосна нежно лицето на сина си и провери дали е обърнато към киблах.

Реми огледа цялата група и накрая се спря на Дерик Ландън. За миг не успя да си спомни кой е. След това се сети. Предположи, че Дерик е човекът, който щеше да даде сигнал за начало на операцията.

Тялото беше спуснато в земята. Върху него поставиха пласт дърва, за да не може пръстта да се опре в останките му, когато засипеха гроба. След като тялото беше напълно засипано със същата тази пръст, изкопана от гроба, Али, Тоглин и Халил пристъпиха напред. Всеки хвърли шепа пръст в гроба и каза на свой ред:

Минхаа халакнаа кум, от пръст те създадохме,

уа феехаа ну’ееду кум, и в пръстта ще те върнем,

уе минхаа нухриюку, тааратан’ухраа, и от пръстта ние пак ще те вземем.

Али бе укорил съпругата си, за това, че бе действала в разрез с мюсюлманската традиция, като е проявила неуместно скръбта си. Ако някой му бе казал, че и той ще се държи по същия неприемлив начин, би го ударил. Но го направи. И то само защото дори Али Карим, един мъж толкова властен и безпощаден, се оказа неподготвен за непоносимата болка, с която се изпълни сърцето му, когато загуби детето си. Приведен, той се разплака и хлипове на отчаяние разлюляха тялото му в скръбта му по този негов син, когото той обичаше повече от самия живот. Халил беше до него, за да го улови. Всички други останаха на почтено разстояние. — Той беше един съсипан човек.