Барбара Виктор
Игра на смърт (31)

Тридесет и първа глава

Реми спази обещанието, което бе дал на детектив Риалто.

Стария потвърди, че Тоглин, Бригите и Енрике вече са тръгнали и са на път за Париж, но не знаеше кого са оставили във вилата. В полунощ Джошуа, специалист по влизане с взлом, се срещна с Риалто и неговите хора там. Риалто, снабден със заповед за обиск, вече се беше уговорил с охранителната фирма да деактивират сложната система за предупреждение на Тоглин. Единствената дилема сега беше как да се получи достъп до къщата. Риалто искаше да позвънят на звънеца, да представят заповедта за обиск и да влязат. Макар че това беше най-ефективният начин за установяване дали къщата е празна, Реми и Стария се бояха, че ако вътре имаше някой, влизането през входната врата щеше да осигури време на съответния човек да унищожи важните документи или да изтрие компютърните дискове. Накрая решиха Джошуа да влезе и да осигури къщата преди влизането на полицията. След като влезеха вътре, Риалто и хората му щяха да действат самостоятелно, като приберат всички документи или всякакви инкриминиращи книжа от архива на Тоглин.

Джошуа се спря за миг на улицата, за да помисли. Нахлуването с взлом през входната врата беше твърде явно. Единствената друга възможност беше да се счупи прозорец на първия етаж. Той извади от джоба си носна кърпичка, уви я около ръката си и се приготви да счупи прозореца. Пое си дълбоко дъх и се покатери по решетката отвън, като проверяваше при всяка стъпка дали дървото ще издържи тежестта му. Когато стигна до прозореца на първия етаж, надникна вътре. Стаята беше тъмна. Като внимаваше да не изгуби равновесие, той удари силно стъклото с юмрук, веднъж, два пъти, три пъти, докато то накрая се строши. По кърпата изби кръв. Той затаи дъх. Зелените светлини на кутията започнаха да премигват в знак на това, че алармената система е деактивирана. Той се повдигна на ръце и се хвана за горния край на рамката на прозореца, като с провисналите си крака изби останалото стъкло, докато се увери, че ще може да мине през отвора. Внимателно залюля крака във въздуха и като продължаваше да се държи за рамката, най-после се промъкна вътре и се приземи в стаята. Застана неподвижно, почти без да смее да диша. Заслуша се, чакайки да чуе стъпки. Нищо. Той се промъкна по коридора, поспря се да чуе някакви звуци, които да дадат да се разбере дали е сам. Нищо. Влезе в друга стая. Никой. Тръгна бавно по коридора и внимателно провери останалите стаи. Пак нямаше нищо. Качи се по стълбите и се намери в антрето, откъдето продължи към библиотеката. Поспря се и се заслуша. С бавни движения се приближи към стъклото на прозореца. Кучетата не се виждаха никъде. След като провери трапезарията, кухнята и всекидневната, той най-сетне се убеди, че къщата е празна. Отправи се към входната врата и я отвори. Риалто влезе с хората си. Бяха повикани подкрепления, които вече бяха започнали да пристигат.

Мъжете работеха бързо, чупеха шкафчета за документи, събираха документите, изнасяха компютрите и претърсваха вилата за всякакви инкриминиращи доказателства. Докато екипът работеше, Джошуа и Риалто отидоха до ливадата към малката къща, която се бе използвала за излагане на предметите на изкуството на Тоглин. Вратата беше открехната. Мъжете я отвориха. Джошуа пипнешком потърси ключа на стената, намери го и го щракна. Прожекторчетата на тавана осветиха стаята. На пода до скулптурата на Бранкузи лежаха телата на две жени, застреляни от упор в главата.

* * *

Единственият път, когато Лекси бе идвала в апартамента на Реми, той й се бе сторил разхвърлян, необитаван, студен, анонимен и непривлекателен. Минималистичен шик, бе решила тя — съдържаше всичко, което му бе необходимо да води война от всекидневната си. Сега, когато влезе, той й заприлича на някакво съчетание от детска стая, будоар и бойно поле. Куфарът на майка й лежеше отворен на пода, дамско бельо и други дрехи бяха немарливо разпилени, обувките й бяха наредени край бюрото на Реми.

Имоджин отвори вратата. Тя се представи и подаде ръка. Лекси се ръкува и се готвеше да попита за майка си и бебето, когато Сорша излезе от спалнята с Крисчън.

— Току-що го подмених — каза тя и подаде бебето на Лекси.

Тя го гушна в ръце и му заговори тихо, като леко потри носа си в неговия. Детето загука доволно и зарита в ответ с крачета.

— Не мога да повярвам — каза Лекси с гърлен глас, прегракнал от дните и нощите на плач, на разговори, на спорове и на пълна умора. — Просто не мога да повярвам, че той е пак при нас.

— Нямаш си представа колко се успокоих, като те видях — възкликна Сорша и нежно притисна дъщеря си в прегръдката си. — Седни, макар че този човек май няма подходяща кушетка.

Лекси придърпа един дървен стол, седна и забеляза, че Имоджин я преценява с поглед.

— Благодаря ви за всичко — каза тя, като леко прикриваше неудобството си. — Предполагам, че Реми ви е разказал всичко.

— Само това, което трябва да знам — отговори Имоджин и внезапно ирландският й акцент стана по-ясно доловим.

— Клетото момиче се налага да спи в спален чувал на пода — обясни Сорша. — Този човек има само едно легло. Слава Богу, успяхме да намерим някой, който да донесе кошарка за бебето. Но не знам ти къде ще спиш.

Лекси само поклати глава, като още стискаше Крисчън.

— Не се притеснявай за мен. Аз съм толкова щастлива, че съм тук при малкото ми бебенце. — Тя потърка с носа си вратлето му, преди да погледне към майка си. — Имаш изтощен вид.

— Добре съм — отговори Сорша. — Или поне се чувствам така, откакто доведоха бебето тук. А сега дойде и ти. Просто съм много благодарна. — Тя погледна към Имоджин. — Макар че още не съм сигурна на кого да бъда благодарна. Вие знаете ли?

Имоджин сви рамене.

— Благодарете просто на Бога — каза тя. — Това винаги е най-сигурно.

Лекси прекара ръка през буйната си разчорлена коса и приглади смачканата си блуза, като внезапно осъзна как изглежда.

— Доста напрегнато е било, нали? — Тя обърна погледа си към Имоджин. — Знаете ли какво се е случило?

— Ще отида да направя чай — в отговор каза Имоджин. Тя се изправи и добави: — Можем по-късно да поговорим за всичко. Мисля, че майка ви има нужда да подремне. Тя почти цялата нощ не спа.

— Имам нужда само да изляза от тук за няколко часа — каза Сорша. — Тя се обърна директно към Имоджин. — Сега, след като Лекси е вече тук, можете ли да ми разрешите да се поразходя из квартала? Искам да взема малко въздух.

Имоджин се запъти към кухнята и извика през рамо:

— На вас никога не ви е било нужно да искате разрешение. Вие сама не искахте да си тръгнете, защото се бояхте, че аз ще си тръгна с бебето.

Лекси се наведе напред, като продължаваше да държи Крисчън. Гласът й беше загрижен.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Моето чувство за добро физическо състояние значително се разшири. Когато бях сама в „Меридиен“, чувствах се ужасно. Когато този Реми ли, или както там се казва, се обади и ми съобщи, че бебето е в безопасност, изпитах облекчение, макар че не бях напълно убедена, че това е така. След като пристигнах тук и взех Крисчън в ръцете си, се успокоих. Но дали се чувствам добре? — Тя поклати глава. Не, не се чувствах добре, докато ти не влезе през вратата — чистосърдечно си призна тя.

— Съжалявам — започна Лекси, но Сорша я прекъсна.

— За какво? Сега поне всички сме заедно.

— Не съвсем — каза Лекси.

Сорша се намръщи.

— Къде е той?

— На работа — отговори тя и леко се усмихна. Сякаш той беше в някоя служба, където трябваше да стои осем или десет часа на ден, преди да се прибере спокойно вкъщи за вечеря.

Лекси се изправи. Бебето тихо гукаше, пъхнало два пръста в устата си, а по брадичката му бяха потекли лиги. Сорша също се изправи.

— Защо не излезеш за малко — предложи Лекси, като направи мълчаливо жест към кухнята.

Сорша я разбра. Тя се скри за кратко в спалнята, а когато се върна, носеше чантичката си. Извика на Имоджин, че ще се върне след два часа, и се обърна към вратата, за да я отвори.

— Имоджин ми даде назаем този мобилен телефон — каза тя. — Мисля, че е време да си взема свой, какво ще кажеш?

— Добре дошла в двадесет и първи век!

Лекси предпазливо влезе в кухнята и забеляза как някога абсолютно чистият плот беше затрупан с бебешки шишенца, кутии с мляко на прах и няколко изцапани с червило чаши за кафе. Като отвори хладилника, й стана смешно, когато видя, че специалното кафе на Реми, хайверът и шампанското му са заменени от истинска храна за хора, които редовно се хранеха у дома. Имоджин беше направила чай. Тя взе подноса с чашите, лимона, млякото и чайника и направи знак на Лекси да я последва във всекидневната. Там остави подноса върху бюрото и вдигна поглед.

— Как го пиете?

— Само с малко лимон — отговори Лекси и пак седна с Крисчън в скута си. Тя изчака Имоджин да сервира чая и остави чашата на масата до стола си.

— Какво ви каза Реми?

— Само да оставя бебето тук, при майка ви, и да остана, докато вие пристигнете.

Лекси помисли малко, преди да реагира:

— Само това ли знаете?

Имоджин кимна.

— Да.

Лекси се премести напред на стола си. Въпреки остатъка от противоречиви чувства и известното недоверие, които оставаха помежду им, тя се чувстваше принудена да разговаря с жената. Все пак долавяше, че някъде под розовия цвят на лицето й, червената като морков коса, блудкавите й кестеняви очи и усещането за пасторален покой, тя бе живяла целия си живот сред жертвите по света. Трябваше да научи нещо за това.

— Вие с него ли работите?

— Ще трябва да попитате него.

Лекси кимна.

— Разбирам — каза тя, подготвена да не се рови повече в нещо, което явно не бе на лице.

— Защо не ме попитате това, за което мога да ви дам отговор?

— Например?

— Какво изпитва той към вас?

— Не ми е минавало през ума — отговори Лекси, като се запита накъде вървеше този разговор.

— Той е влюбен във вас — заяви Имоджин без предупреждение.

Дори да се бе изненадала, Лекси го скри.

— Защо ми казвате това?

— Защото той е бил вече в ада и аз не искам пак да ходи там.

Думите й трудно си проправяха път. Лекси не знаеше какво точно да каже. Като се уповаваше на малкото, което знаеше, попита:

— Развода му ли?

Имоджин леко се усмихна.

— Това е най-малкото — отговори тя и замълча.

Лекси премери думите си.

— Защо не кажете това, което искате да кажете?

— Вие влюбена ли сте в него?

Макар че въпросът я сепна, Лекси реши да отговори честно.

— Да — само каза тя, — мисля, че съм влюбена.

Имоджин си пое дълбоко дъх.

— Ние с него имахме връзка — започна тя. — Не, не беше нещо важно, мисля. Той… — Тя потърси верните думи, преди да продължи. — Беше такова време в неговия живот, когато той не бе в състояние да изпитва нищо, а аз случайно бях на разположение. — Тя поклати глава. — Интересно е, че дори и преди трагедията той, изглежда, не изпитваше нищо особено към жените, с които спеше. Човек може да каже, че аз се възползвах от него. Знаех, че той всъщност не е с мен, дори когато бяхме заедно, но по онова време той беше полужив.

Лекси я гледаше съсредоточено.

— Ако беше някой друг човек, или ако не го знаех как страда, не бих изтърпяла равнодушието му, защото, повярвайте ми, той беше равнодушен към мен. Но аз го приех, защото изпитвах чувства към него и знаех през какво трябваше да премине.

Това твърдение си изпроси въпроса.

— А през какво трябваше да премине?

Имоджин се поколеба само за миг, преди да отговори.

— Той изгуби единственото си дете, сина си. Момчето беше едва на седемнадесет години, когато го блъсна кола на германския аутобан. Реми го бе оставил на системи в продължение на две седмици и след това взе решението да изключи системите. Момчето имаше увредени мозъчни функции.

Лекси в шок я изчака да продължи.

— Не само че беше изгубил детето си, но и започна да се самообвинява. Момчето бе карало колата на Реми, когато гумата се спукала. Когато излязло от колата да смени гумата, точно тогава другата кола го блъснала. — Тя помълча. — Това е поне официалната версия.

— Какво искате да кажете?

Имоджин си пое дъх.

— Защо ли ви разказвам всичко това? — реторично запита тя и след това си даде отговор на въпроса. — Защото всички ние живеем живот, който се основава на лъжи. Защото Реми беше излязъл от играта, докато не те срещна и не му се наложи пак да се върне. — Тя поклати глава. — Това не е за него вече. Той вече не изпитва същото. Може би е време да научи истината. — Тя жално изгледа Лекси.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че Стария най-после ще му каже.

Лекси пребледня.

— Кой е Стария?

— Шефът. През цялото време досега той не го сподели с Реми, защото продължаваше да се надява, че Реми ще се върне при нас цял и невредим. Боеше се, че истината ще го превърне в чудовище, което търси само отмъщение. Стария искаше да запази тази добре настроена машина така, че да продължава да функционира с малко състрадание.

Лекси стисна бебето още по-близо до себе си и попита:

— Какво всъщност е станало?

Имоджин я изгледа за миг, може би, за да провери дали е готова да я изслуша. Историята не беше никак красива.

— На Стария му се обадиха по телефона. Когато Реми разбра, момчето вече беше отведено в болницата. Ние пристигнахме там почти по същото време като него. — Тя погледна към Лекси. — Някой беше оставил експлозив в колата на Реми. Бомбата е била програмирана да избухне при скорост от 130 километра в час. — Тя сви рамене. — Момчето е ускорило до 130 и тогава е станало.

Гласът й звучеше напрегнато.

— Той не видя ли колата? Не поиска ли да види полицейския доклад?

— Ние му дадохме фалшивия доклад за спуканата гума и за избягалия нарушител. Не, не поиска да види колата. Итън беше мъртъв и Реми не искаше да вижда нищо. Беше съсипан.

До този момент Лекси всъщност изобщо не се бе замислила за миналото на Реми, може би, защото настоящето му изглеждаше така неясно, а бъдещето така безрадостно. Кой е той, запита се Лекси, като остави въображението си да се прехвърли към още една недовършена история.

— Не знам какво да кажа.

За пръв път всякаква насмешливост в гласа на Имоджин бе изчезнала.

— Само ми дайте уверение, че няма да го нараните.

— Няма — тихо каза Лекси, — няма да го нараня. Обещавам ви.

— Нека той ви разкаже за своя син.

— А ако не го направи?

— Ще го направи.

В очите на Лекси имаше сълзи, когато тя се присегна да докосне ръката на Имоджин.

— Какво ще стане с вас?

— Аз заминавам за известно време в домашен отпуск — безгрижно каза тя. — Връщам се в Дъблин.

— Аз ви дължа толкова много — каза Лекси неуверено. — Най-малкото ви благодаря за това, че сте спасили живота му.

Имоджин сви рамене.

— Може би — замислено каза тя. — Но вие му предлагате една нова възможност. Това е по-важно.