Барбара Виктор
Игра на смърт (30)

Тридесета глава

Реми веднага разбра какво се бе случило. Лекси бе права. Трите къщи на „Рю Кодаз“ изглеждаха еднакви, като се изключи обстоятелството, че в двете в съседство на вилата на семейство Симоне не се намираха три трупа, един в двора близо до задната врата, и още два вътре. Когато той пристигна, съседите вече бяха повикали полицията. Той спря колата си зад комбито на следователя. Униформени полицаи бяха оградили района с червени и бели ленти, а други служители в цивилни дрехи разговаряха с две семейни двойки, облечени в халати. Полицаите си водеха бележки.

Реми притежаваше валидни дипломатически документи, но внимателно размисли дали да ги извади за проверка, преди да разбере колко души са били убити. Първата му грижа беше да прибере тялото на Айвън, ако той наистина беше една от жертвите. Изключено беше да го остави там като безименна жертва в чуждестранната морга. Въпреки това швейцарските власти, които разследваха убийствата, щяха да настоят да научат самоличноста му и причината да се намира в къщата. Изобщо не беше в сферата на невъзможното полицията дори да го заподозре като участник в убийствата. Неуспял опит за грабеж. Свада между убийците. Реми погледна часовника си. Беше почти десет часът вечерта. Трябваше да се срещне с Лекси и да пристигне в Париж преди шест сутринта. Нямаше време за губене. Той слезе от колата си, отиде при един от детективите в цивилни дрехи и го дръпна настрана.

— Какво става? — попита той, като беше наясно, че детективът не може да предположи, че той е само един невинен случаен свидетел. На улицата живееха още две семейства и всички те вече бяха дали показания.

Реми беше направил правилен избор. Детективът беше италианец. Позна го по акцента му, когато му отговори на френски. Без съмнение беше пристигнал от италоговорящата част на малката Конфедерация Хелвеция, далеч не така строг, както немскоезичните швейцарци и жителите на Женева.

Детективът изглеждаше леко нетърпелив.

— Кой сте вие?

Реми извади портфейла си и му подаде документите си. Мъжът бе впечатлен.

— Изглежда е тройно убийство. Защо се интересувате?

— Изяснихте ли самоличността на жертвите?

Въпреки официалните дипломатически документи на Реми, детективът беше предпазлив.

— Да не би да имате да ми казвате нещо?

Губеха си времето, не стигаха до нищо, отговаряха на въпросите си с въпроси.

Много спокойно Реми започна да обяснява.

— Сигурен съм, че вече знаете, че две от жертвите са Мари Клод и Анри Симоне. Смятам, че мога да ви предоставя информация за третата жертва и може би да ви помогна при разследването.

Детективът не беше особено висок, но понеже имаше широки плещи, удължена горна част на трупа и голяма глава, изглеждаше по-едър, отколкото беше. Реми бързо прецени, че на възраст е между тридесет и пет и петдесет, трудно беше да се каже по-точно, защото лицето му приличаше на смачкана възглавница. Имаше мила усмивка и се държеше любезно. Реми му подаде ръката си. Здраво ръкостискане, а очите му бяха остри, тъмни и прями.

— Бихте ли ми казали името си, господин детектив? — учтиво попита Реми.

— Луиджи Риалто — отговори мъжът, преди да попита на свой ред: — Защо проявявате интерес към тях?

— Сигурно сте осведомен, че тяхната дъщеря изчезна безследно преди повече от година — отговори Реми.

В този момент му стана ясно, че Риалто бе разбрал, че това не е празен разговор. Той улови Реми под ръка и го поведе към една кола. Мина пред него и отключи вратите, след което му даде знак да влезе вътре. Реми заобиколи откъм страната на пътника и се качи в колата.

През следващите петнадесет минути Реми разкри само толкова от информацията, колкото беше достатъчно, свързана със случая на Риалто. Той обясни, че Доминик Симоне е терористката самоубийца, която се беше самовзривила във „Фуке“. Като избегна въпроса за бебето, той разказа на детектива за връзката й с Андреас Карим и Петер Тоглин и завърши с участието на Тоглин и сестра му в атентата. Към този момент Риалто изгаряше от нетърпение да бъде въвлечен в нещо по-голямо от убийството. Ако успееше да арестува Тоглин и Бригите Карим по обвинение за измама и тероризъм, това със сигурност нямаше да му навреди на кариерата.

— Ние от дълго време държим Тоглин под око — призна Риалто. — За съжаление, не можехме да го свържем пряко с нищо престъпно. Той действа точно на границата на закона. Що се отнася до сестра му, знаем, че тя е пренасяла големи суми пари в брой между Швейцария и Саудитска Арабия. — Той вдигна ръце в знак на примирение със съдбата. — За съжаление, всеки път, когато получехме сигнал и я спирахме на летището, за да я претърсим, но не намирахме нищо.

— Аз мога да помогна, но имам няколко условия — каза Реми. Риалто кимна.

— Най-напред не искам да говорите за това до утре на обяд. На второ място искам да установя самоличността на третата жертва.

— Това пък защо?

— Подозирам, че е един от нашите хора. Той беше тук, точно, за да се избегне това, което се е случило. За съжаление, това вероятно му е струвало живота. — Имаше и последна молба. — Ако е нашият човек, ще ви бъда благодарен да предадете трупа на нашия консул в Женева.

Риалто кимна.

— Разбира се — каза той. — Ще се погрижа за това. — Той се обърна на седалката, така, че застана с лице към Реми. — Но защо трябва да се пази мълчание до утре на обяд?

— Защото Али Карим ще бъде в Париж утре сутрин заедно с Тоглин и Бригите Карим. — Реми помълча за малко. — Андреас е мъртъв. Те всички ще бъдат в джамията в Париж за неговото погребение.

— Вие ще проведете операция на място, за да ги заловите в джамията, така ли?

— Да.

— Което означава, че Франция и Съединените щати ще бъдат първите, които ще успеят да ги разпитат, преди да стане възможна всякаква екстрадиция в Швейцария.

— Боя се, че е така — честно призна Реми.

За детектива този ден беше продължил доста дълго, а съществуваше и опасността нощта да е още по-дълга. Като се оставеха настрани международните заговори, на него все пак му бе поверено разследването на убийството.

— Ще ни предадете ли всичката информация, свързана с тези убийства? Най-малкото, за да мога аз да приключа случая и да чакам реда си, за да заведа дела срещу тях по други обвинения.

— Непременно — отговори Реми.

— Тези убийства са извършени с изключителна бруталност.

Един мускул в брадичката на Реми запулсира. Той си пое дълбоко дъх.

Риалто смени посоката.

— Започнете от началото. Какво знаете?

— Ако трябва да налучквам, ще кажа, че са били хората на Тоглин. След като Андреас почина, Тоглин се е страхувал, че в медиите ще се появи съобщение за дъщеря им. Щяха да научат за връзката й с Андреас. Въпрос на време е било те да разберат, че дъщеря им е била атентаторката от „Фуке“. Накрая щяха пак да стигнат до Тоглин.

Риалто изглеждаше разтревожен.

— На мен ми беше възложен случаят „Симоне“, още когато момичето изчезна. В началото предположихме, че е била похитена. Семейството е много богато. Чакахме да изпратят писмо за откупа и когато такова не се получи, предположихме всякакви други неща — някакъв култ, призив за обръщане на внимание. Предвид на профила, с който разполагахме, и след като разпитахме нейните приятели, съседи и преподаватели от университета, не смятахме, че тя е от този тип жени, които биха избягали с някой мъж. — Той поклати глава. — Била е скромно момиче, не особено привлекателно и недоразвита за годините си. Най-странното е, че още отначало родителите й бяха убедени, че е избягала с онзи мъж, с когото се е срещала тайно.

— Те срещали ли са се с него?

— Два пъти. Дадоха ни описанието му. Казаха, че карал червено ферари и бил твърде нафукан и твърде красив. — Той леко се усмихна. — Това е Швейцария. — Риалто сви рамене. — А Симоне бяха здраво и консервативно семейство. Такова нещо не можело да се случи. Искам да кажа, че изобщо не е в стила на момиче като Доминик Симоне да се сбърква с някой като Андреас Карим. — Той погледна към Реми. — Разбирате ли какво имам предвид?

Предвид личните му обстоятелства, Реми не беше най-подходящият човек, който да дава мнение за вероятността от едно фатално и неочаквано привличане.

— И какво е станало след това?

Детективът съвсем честно разказа на Реми как с нужното внимание и формално усърдие, дължимо на всяко влиятелно швейцарско семейство, полицията съвсем повърхностно започнала издирването, проучването на полезни сведения и демонстриране на нужния интерес, докато разследването не било прекратено.

— Трябваше да направим нещо повече — почти с оправдание завърши Риалто. — Но, както казах, това е Швейцария. Младите швейцарски момичета не стават атентаторки самоубийци. А може би не е така?

Реми не се опита да отговори на въпроса. Мълчанието му беше най-красноречивият отговор.

Риалто се обърна да отвори вратата.

— Следователят ще иска да се преместят телата в моргата. Няма да е зле и ние да приключим и уредим всичко.

* * *

Беше започнало да захладнява. Лекси седеше в колата си пред „Трап д’Ор“. Барът беше затворен. Тя облегна глава назад и затвори очи. Разбра, че е била задрямала, едва когато я стресна лекото почукване по стъклото. Завладяна от пристъп на абсурдна благодарност, тя отвори вратата, слезе от колата и се хвърли в обятията на Реми. Изглеждаше така, сякаш го бе чакала да пристигне, за да може най-сетне да даде воля на чувствата си.

— Ти трепериш — каза той, като зарови устни в косата й.

Тя леко го отблъсна и го изгледа втренчено в продължение на няколко секунди. Той имаше ужасен вид и Лекси предположи, че и самата тя не изглежда много по-добре.

— Какво стана?

Той видимо говореше с болка, каквато тя самата никога не бе познавала, и от една гледна точка, която още й предстоеше да опознае. Видя в него нещо, което не беше забелязвала досега, някаква древна мъдрост, каквато той несъмнено бе натрупал твърде рано в живота.

— Всички са мъртви — тихо каза той. — Семейство Симоне и един от моите хора.

Тя го погледна и почувства, че я завладява съкрушително чувство на жал.

— Съжалявам — тихо каза Лекси, а от очите й избликнаха сълзи. — Кой беше той?

— Добър човек. Едва на четиридесет и пет, женен, с три деца.

Тя се готвеше да каже нещо, да попита за името, което да й позволи по-пълно да сподели скръбта на Реми. Но не успя да каже нищо. Той улови лицето й в ръцете си и я целуна, преди да я вземе в прегръдките си и силно да я притисне. Но не от това се нуждаеше сега — да усети гърдите и ръцете й, които го обгърнаха, когато тя го придърпа към себе си. Той пак се върна към устните й, защото му бе нужно многократно да усети вкуса й, за да се убеди, че тя е истинска и че той съществува. Накрая се отдръпна.

Двамата се качиха в колата и потеглиха за Париж. Беше почти полунощ. Пътуването продължи малко по-малко от четири часа. Когато пристигнаха на lе peripherique, околовръстното шосе, което заобикаляше града, и двамата си признаха, че не им се спи и се чувстват замаяни от това, че не бяха спали почти двадесет и четири часа.

— Ще те оставя в моя апартамент — каза Реми и се пресегна през седалката, за да улови ръката й. — Майка ти е там с Крисчън.

— А ти?

— Аз трябва да се срещна с някого — тайнствено каза той, когато зави и излезе на крайбрежната улица на Сена.

Лекси реагира много опитно. Външно тя не демонстрира нищо друго, освен неопределено безпокойство, с което отговори на нескритото отсъствие на чувствителност към неговите чувства. Тя запази мълчание.

Той разбра, че е направил грешка. Проблемът беше негов, не неин. Бяха стигнали твърде далече, за да увъртат. Той избра истината.

— Трябва да се срещна с моя шеф — обясни той. — Ще бъда в нашето посолство. — Той погледна към нея.

— А после? — В гласа й прозвуча само леко любопитство, нищо повече.

— А после — повтори думите й той, — днес сутринта е погребението на Андреас в централната джамия.

Тя помълча. Знаеше почти толкова за него, за да е наясно, че с това да апелира към чувствата му или да даде израз на безпокойството си, когато той демонстрираше професионално поведение, нямаше да постигне нищо.

— Значи, не е свършило — с безразличие каза тя.

Той я погледна.

— Работим, за да свършим. Сега не мога да спра.

— Знам — тихо каза тя.

Бяха на крайбрежната улица „Сен Мишел“. Движението беше слабо. „Нотр Дам“ се намираше вляво от тях. Той продължи, докато стигна началото на булевард „Сен Мишел“ и зави наляво. Спря зад паркирания камион, който снабдяваше с ресторантски продукти малкото кафене и изгаси двигателя. Обърна се към нея и спокойно й заобяснява.

— Онзи ден в моя апартамент — започна той, — когато сключихме пакта за честни взаимоотношения. — Той пак улови ръката й с едната си ръка и внимателно сгъна пръстите й с другата. — Всичко, което ти казах, беше истина — продължи той. — Само че не ти казах всичко.

— Да не мислиш, че не зная това?

Тя го остави да държи ръката й и втренчено се загледа в него, доколкото имаше смелост, без да казва нищо. Взираше се в очите му и устните му, за да открие и най-слаб трепет на съжаление. Такова нямаше.

— Нещата се случиха толкова бързо — продължи той, като погледът му се рееше някъде в далечината. — Когато получих бележката ти и след като Крисчън беше в безопасност, исках да изляза от играта. Просто да си тръгна и да забравя за всичко друго, освен теб и бебето. — Той я погледна. — Но не можех. — Той леко се отпусна назад на седалката. — Бях си тръгвал вече веднъж и си мислех, че никога повече няма да се върна. — Той понечи да каже нещо, но, изглежда, размисли. Когато пак заговори, думите му бяха по-добре обмислени. — Когато се случи това във „Фуке“, аз се озовах по средата на същото това нещо, с което бях живял през целия си живот. Тероризъм, войни, внезапна смърт, болка, страх, предателства, лъжи, измама, всички съставки, които се съдържат в един среден ден в Близкия Изток. — Той притисна ръката й към устните си. — Но за пръв път, дори насред цялата тази разруха, се почувствах жив. — В очите му имаше сълзи. — Заради теб.

Неговата неувереност, чувствата, които не скриваше, й създаваха едно усещане на увереност в неговото държане, което никога преди не бе изпитвала.

— Е, и каква е присъдата? — попита тя с тих глас.

Реми я взе в прегръдките си.

— Трябва да поговорим за всичко — тихо отвърна той. — Когато всичко свърши, трябва да отделим двадесет и четири часа, само за да си говорим. — Пусна я, за да може да се вгледа в очите й. — Има толкова много неща, които искам да ти кажа.

— Когато всичко свърши — повтори тя. — И кога ще стане това?

Хладнокръвието му отново бе неуязвимо.

— Ако всичко мине добре, по обяд.

Лекси го слушаше внимателно. Не друго, а само собственото й чувство за оцеляване я караше да бъде настоятелна. Забеляза, че той пак се бе обърнал да я погледне и този път не отклони очи от неговия втренчен поглед, съзнавайки много добре, че той може да разгадае страха в нейните очи.

— А, ако не — попита тя, — тогава какво? Да не би да се предполага аз да забравя? Просто да се престоря, че нищо не се е случило, че тебе те е нямало?

— Това е рискът, който трябва да приемем — отговори той с възможно най-безучастния си глас.

— Ти каза, че ме обичаш — продължи настъпателно Лекси. — Ако ме обичаш, няма да го направиш. Веднъж си бил напуснал. Направи го пак.

Реми запали колата.

— Не мога — каза той и сви бързо по улицата.

Когато пристигнаха в неговия апартамент десет минути по-късно, той спря на няколко метра от входната врата. Тя за миг си помисли, че е променил решението си, че ще се качи горе с нея и двамата заедно с Крисчън ще се махнат оттук.

Той пак я взе в прегръдките си.

— Ще се върна за теб по обяд. Ако закъснея, няма да е много, в най-лошия случай ще ти се обадя. — Той постави ръцете си на раменете й и я застави да го погледне. — Обещавам.

Тя бавно кимна и улови главата му с ръце, като няколко секунди го оглежда внимателно. Мигът обаче отмина и тя видя, че той не иска да я допусне до себе си. Едновременно ядосана и предизвикана, тя го пусна и леко кимна в знак на съгласие. Отвори вратата на колата и слезе. Тръгна бавно по улицата към входа на неговата сграда, без да се обръща да го погледне. А когато се обърна, него вече го нямаше.