Барбара Виктор
Игра на смърт (3)

Трета глава

Лекси бе достатъчно благоразумна, за да осъзнае, че това, което бе извършила, граничеше с неблагоразумието. Вървейки бързо в противоположната посока на Триумфалната арка, тя се опитваше да подреди мислите си. Бебето продължаваше да плаче. Тя го залюля внимателно в ръцете си и намери едно кафене. Лекият ветрец носеше зловонна миризма на изгоряла гума и опърлена плът. Хората около нея, седнали, прави или просто минувачи, описваха в мъчителни подробности къде точно се намирали, когато бомбата избухнала.

— Пеленки има в „Монопри“ — обясни й келнерът в отговор на въпроса, който Лекси му зададе, — а бебешка храна във всички аптеки. Има една аптека точно до „Монопри“ — продължи той, като отговори на следващия й въпрос — зад ъгъла. Но внимавайте… пазете се от падащи стъкла.

Лекси бе идвала в Париж достатъчно пъти, за да знае, че „Монопри“ беше скъп магазин от типа на „Файв анд дайм“, където се продаваше всичко — от храна до дамско бельо, грим, спално бельо и дрехи, както и чукове и отвертки. Като наближи магазина, тя се поспря, колкото да изхвърли мокрия си и изцапан шал в кошчето за боклук. Когато стигна до входа на магазина, поспря колебливо за миг между металните детектори, с които ловяха купувачите крадци, убедена, че алармата ще се включи, тъй като тя бе извършила най-голямата възможна кражба от всички. Бебето се размърда и сбърчи мъничкото си носле, сякаш се готвеше пак да се разплаче. Но скоро пак се гушна — нащрек и с широко отворени очи — в рамото на Лекси, като чу ласкавия й глас. Лекси взе количка и започна да избира бебешките дрехи: два цели памучни комплекта с ходила, плетени шапчици и камизолки, одеалца и лигавничета, два биберона и чанта за през рамо за пеленките за еднократна употреба, които, както й обясниха, били на по-долния етаж, където се намирала и бебешката пудра. Тъкмо когато се готвеше да потърси касата, Лекси зърна „индианска“ чанта за носене на бебета и си даде сметка, че има нужда точно от това, за да се прибере в хотела с детето и покупките си. Само като погледна към друга купувачка, се оказа достатъчно тя да дойде и да й помогне. Непознатата не само свали чантата от рафта, но й оказа помощ, като я препаса на тялото й и настани бебето удобно вътре. Лекси благодари на жената и се отправи към касите с безкрайно дългите опашки. За нейна изненада чакащите отстъпиха реда си на майката, цялата натоварена с пакети, която носеше невръстното дете. След като касиерката маркира чантата за носене и свали етикетите, Лекси започна да трупа покупките си на тезгяха. Тя плати и слезе на долния етаж за други принадлежности, които вземаше от рафтовете, след това последва продавачката в тясното помещение с маса за преповиване на пеленачета.

Лекси грижливо остави бебето върху масата и сложи ръка върху коремчето му, докато с другата си ръка ровеше из чантата. Тя свали мокрите пеленки и установи, че повереното й същество е момче. Дали то по някакъв начин беше наясно за изпитанието, което бе преживяло току-що? Дали знаеше, че жената, която сега се грижеше за него не е жената, която го бе донесла? Малкото човече риташе с крака, гризеше юмручето си и наблюдаваше внимателно Лекси, докато тя сменяше мокрите му и измърсени пелени. След като му смени пеленките и го облече, подсушено и почистено, Лекси отново го пъхна в бебешката чанта и се отправи към стълбите. За да се прибере в хотела с всичките си пакети й трябваше количка за багаж. Когато накрая намери една обикновена, брезентова с две колела и я плати, тя я напълни с бебешките дрехи и другите покупки. Лекси нагласи чантата за рамо с пелените и излезе от „Монопри“. Бебето беше препасано към гърдите й и тя тръгна към аптеката, като теглеше количката след себе си. Когато наближи обаче дрогерията със зеления неонов кръст, тя пак се паникьоса. Щеше да поиска бебешка храна — макар че нямаше представа точно каква, — а аптекарят щеше да заподозре нещо.

Защо тази изглеждаща в отлично здраве жена не кърмеше детето си? Лекси веднага се сещаше за поне няколко причини — нервно разстройство след раждането, при което млякото й е пресъхнало; лъчева терапия, която не позволява кърменето; необходимост от допълнителни шишета, тъй като работи нощем. Когато влезе в магазина, тя си избра най-подходящия отговор, в случай че аптекарят я попиташе, просто да му каже, че това не е негова работа. Оказа се обаче, че фармацевтът е жена, която изглеждаше изтормозена и преуморена. Щом зърна кутиите със стерилни превързочни материали, спирт и опаковани игли за спринцовка, които двамата униформени работници от Червения кръст хвърляха в големия брезентов чувал, Лекси разбра какво става.

— Минутка само — каза й аптекарката, докато подаваше материалите. Когато свърши, тя погледна Лекси и поклати глава. — Животни — каза тя през стиснати зъби. — Как може някой да направи такова нещо?

Наистина, мълчаливо се запита и Лекси, макар че знаеше, че извинението щеше да остане непроменено: засегнато достойнство, отплата и ненавист към западната цивилизация.

— Трябва ми малко бебешка храна — само каза тя. Пресмятайки бързо по едно шише на всеки четири часа, добави: — За да ми стигнат за четири дни, двадесет и четири шишета.

Жената кимна.

— Те са опаковани по шест, така че ви трябват четири пакета. — Тя се запъти към дъното на магазина, след което се обърна: — Имате ли предпочитана марка? Алергични ли сте?

Лекси остана външно спокойна, макар че умът й трескаво мислеше.

— Засега не — отговори тя безгрижно, съзнавайки, че малкото човече, чието юмруче сега се притискаше към блузата й, бе преживяло терористичното нападение. Алергията към даден вид изкуствено мляко не би могла да крие такава смъртоносна опасност. — Я ми дайте най-популярната марка, защото не знам какъв е френският еквивалент на това, което използвам у дома — спокойно излъга тя.

В количката си тя сложи новите пакети. Тръгна по Шан-з-елизе, отправяйки се към хотела си. Откъм ресторант „Фуке“ продължаваше да се носи пушек, макар че рядко се чуваше сирената на полицейска кола с неприятните й вопли, които навяваха спомени за други лоши часове от историята на Франция. Когато наближи авеню „Жорж V“ разбра, че ще е почти невъзможно да хване такси, което да я закара до хотела й на Левия бряг. Тя продължи по авенюто и стигна „Пон Алма“, където мостът прекосяваше Сена. Спря се. В хотела се беше регистрирала като неомъжена, а сега се връщаше там след първата си следобедна разходка като самотна майка. Дали беше необходимо да дава обяснение на портиера? Дали това го интересуваше? Лекси мълчаливо се смъмри, защото ясно разбираше, че има и по-важни неща, за които да се тревожи, от това какво ще си помисли портиерът, когато се появи на рецепцията и поиска веднага да сложат кошче в стаята й. Някакъв луд току-що бе взривил половината Шан-з-елизе, прахта на съпруга й беше изчезнал завинаги, пръснат от лекия ветрец, който разнасяше частици от други безпомощни покойници, а тя си бе тръгнала от там с нечие чуждо бебе, което сега зависеше от нея за всичко и което, между другото, нямаше име, или поне Лекси не знаеше да има. Това й мина през ума за миг. По цялото авеню „Жорж V“ бяха разположени модни магазини. До „Ван Клееф“ и „Арпелс“, от другата страна на „Шанел“ и „Ескада“ беше „Кристиан Диор“. Лекси продължи към моста и внезапно съзнанието й се проясни. В този миг мина свободно такси и тя вдигна ръка. Таксито спря. Шофьорът слезе, за да й помогне да остави покупките си в багажника. Лекси вече щеше да влиза в таксито с бебето, когато докосна леко с устни челцето на детето в ритуала на символично кръщене и го скрепи с целувка. За него това беше идеалното име. Кристиян. Христиан. Крисчън.