Барбара Виктор
Игра на смърт (28)

Двадесет и осма глава

Петер Тоглин имаше бронзовокафяв загар и блестящо бели зъби, а бялата му коса, която някога бе била руса, беше на обезцветени от слънцето по-светли ивици. От него се носеше аромат на прекрасна пудра и скъп одеколон, той излъчваше и непринудеността, която заможните и разглезени хора притежават.

Бригите беше сама с брат си. Лекарят я беше придружил до къщата, но бе останал по-малко от десетина минути, достатъчно дълго, за да се увери, че Петер е там, за да посрещне сестра си, да съобщи вестта и да обясни с медицински термини как една такава катастрофа е могла да се случи. Петер беше потресен, но запази спокойствие.

Брат и сестра седяха в библиотеката — просторна стая с дъбова ламперия и рафтове, пълни с редки книги. На една от страните имаше сбирка от абстрактни и кубистични платна, създадени от художници като Брак, Дали, Матис и Пикасо. На друга от страните, окачени на невидими риболовни влакна на корнизите, които опасваха тавана, висяха няколко картини на Моне, една на Мане, една на Фрагонар, две на Касат и една на Дали.

Наскоро монтираната стена, която заемаше едната страна на стаята, беше от бронирано срещу куршуми стъкло и в нея бяха разположени сензори, свързани към сложна алармена система, инсталирана в цялата вила. Сигнализацията не само подаваше сигнал до местната охранителна служба, но беше и внимателно настроена и нагласена да привлича вниманието на кучетата. Ако в къщата се вмъкнеше крадец или дори само бъдеше направен опит за проникване с взлом, още преди пристигането на охраната, колибката на животните автоматично се отваряше, за да излязат доберманите на воля. Имаше и други картини на пода, подпрени на перваза край стената, всяка една образец на някои от най-изтъкнатите френски импресионисти от деветнадесети век. Имаше и картини, поставени на стативи, разположени на различни места из стаята, а имаше и такива, които произволно бяха сложени върху няколко стола. Голяма маса, инкрустирана с полускъпоценни камъни, бе поставена в центъра на стаята, а върху нея лежаха дебели албуми с графики и сбирка нацистки сувенири.

Бащата на Петер и Бригите, Франсоа Тоглин, бе изпълнявал ролята на личен банкер на Хитлер в Швейцария, а впоследствие и на Гьоринг, Гьобелс и останалите от бандата, като получаваше откраднати предмети на изкуството през годините на Третия райх. Старият Тоглин знаеше, че Гьоринг, титулуваният познавач, смята кубистите и абстракционистите за дегенерати. Системата му беше проста. Тоглин наемаше свой близък приятел, който бе и многоуважаван германски търговец на картини на име Хаберщок, чието единствено задължение беше да намира и конфискува картини на Рембранд и Брьогел, двама от специалните любимци на Гьоринг. В замяна Гьоринг даваше на Хаберщок творби на Дали, Пикасо, Брак и Матис. До смъртта си Франсоа Тоглин бе натрупал значителна колекция и, естествено, я завеща на сина и дъщеря си. В контраст с доста ограничените консервативни вкусове на нацистките лидери, както старият, така и младият Тоглин, а също и Бригите, ценяха модернистите и бяха съхранили творбите им като инвестиция, като изчакваха да се появи глад за тях на пазара, преди да ги продадат.

Бригите се опита отчаяно да се овладее достатъчно дълго, за да опише подробностите за смъртта на Андреас. Когато тя започна да говори, Петер тихо стана и като я остави да седи на кожената кушетка, отиде към бюрото си. Той седна там, наведе глава, вплел пръстите на ръцете си върху плота. Слушаше.

— Хирургическата намеса мина добре — започна опечалената майка. — Необходими бяха само петнадесет минути и байпасът бе поставен. — Тя спря, за да избърше очите си. — Мисля, че му викат „Hickman — катетър“. — Тя навлезе в най-дребни подробности и описа хронологията на трагичните събития, като някак си осъзна, че докато говореше, ситуацията й се струва по-реална. — Докато той още беше в реанимационната, лекарят излезе да ми каже, че всичко е минало добре. Андреас беше още под въздействието на упойката. — Тя се размърда на кушетката. — Аз чаках в неговата стая. — Тя потисна риданието си. — Когато излезе от реанимацията, още беше замаян, но ме видя и ми стисна ръката. — Тя си пое дъх. — Седнах при него. Останах до леглото му, докато секретарката не ми предаде, че доктор Фелс иска да ме види в кабинета си.

Тя започна да плаче тихо и няколко секунди не бе в състояние да продължи.

Петер не помръдна, не вдигна поглед, не произнесе нито дума.

— Изчаках доктор Фелс в кабинета му, докато дойде — най-сетне успя да продължи тя. — Преди да бе ми казал каквото и да е, секретарката се втурна в кабинета и му каза, че е възникнал спешен случай. — Тя преглътна веднъж и сякаш не можеше да диша. — Не ми мина и през ума, че това може да е Андреас. — Тя спря и зарови лице в ръцете си, като се разрида. Трябваха й още няколко минути, преди да може да продължи.

Петер стана и се разходи до далечния край на стаята. Той се взря упорито в стъклената стена, ръцете му бяха кръстосани на гърба. Изчака. Всяка демонстрация на емоции го караше да се чувства неудобно.

— Всичко стана толкова бързо. От всички посоки тичаха хора, носеха някакви прибори с тръбички. Аз бях сама. — Тя пак спря, за да се овладее. — Господи! — Смазана от скръбта, тя се затресе.

Погледна към брат си, който бе застанал с гръб към нея. Успя да се овладее и когато пак заговори, гласът й бе само малко по-висок от шепот. — Изтичах в коридора. Тогава разбрах, че е Андреас. — Тя се разтрепери. — Просто разбрах.

Нямаше причина повече да потиска мъката си. Беше описала смъртта и с това бе приключила. Свлече се на възглавничките на кушетката и тихо заплака, като спираше, само за да си поеме дъх и да избърше очите си, или да подсуши носа си.

До този момент Петер не бе казал нищо. Той, изглежда, искаше да асимилира неоспоримия факт на смъртта, в която по негова преценка нямаше логика. На Андреас му бе писано да умре доста отдавна от продължителната болест, която бе завладяла тялото и кръвта му. Петер и останалите членове на семейството, обаче, не искаха да приемат това и грижливо бяха планирали осигуряването на най-добрата възможност за него да се пребори с рака, който, оставен без грижи, щеше да го съсипе напълно. Не, обаче, и смърт по такъв начин. Не и това несвързано с болестта усложнение, което се случваше статистически при такъв малък брой случаи и при тази рутинна хирургическа намеса. Не беше емболия, която да повали племенника му без предупреждение. Беше нещо прекалено банално. Такива неща не можеха да се случат на него и на неговото семейство. Той се върна при бюрото си и седна. Беше бледен. Погледна към сестра си и изчака плачът й да стихне, преди да заговори.

— Ще се обадя на Али.

— Не знам дали ще мога да живея след всичко това — изплака тя.

Той сякаш мислеше на глас.

— Али ще иска Андреас да бъде пренесен в Джида, за да го погребат там.

На лицето й се изписа ужас.

— Не! — извика тя. — Той ще бъде погребан в Европа. Близо до мен.

Петер остана спокоен.

— Ще го помоля.

Внезапно скръбта й се бе сменила с ярост.

— Не, ще му наредиш — горчиво каза тя с изкривена уста и присвити очи. — Няма да го молиш нищо. Моят син ще бъде погребан, както си е редно, в мюсюлманското гробище в Женева. Разбра ли това?

Петер отново сякаш мислеше на глас това, което казваше.

— За Али ще е по-лесно да дойде в Париж — започна той, преди да погледне към Бригите. — Французите са далеч по-снизходителни от швейцарците. Ще му задават по-малко въпроси. Али има добри взаимоотношения с някои хора от френското правителство. Не забравяй, че трупът трябва да бъде погребан двадесет и четири часа след смъртта, което означава, че Али трябва да пристигне тук до утре сутринта най-късно. Погребението на Андреас в Париж е много по-реалистично от всяка гледна точка. Шансовете Али да се съгласи са много по-големи, ако знае, че няма да му се наложи да срещне проблеми, когато влезе във Франция, което е напълно вероятно, ако се опита да дойде в Швейцария.

— Добре, в Париж — прие тя.

— А ако той не може да дойде? Или ако не успея да се свържа с него?

Тя продължи да упорства:

— Ами няма да дойде.

Дори един човек, така могъщ като Петер Тоглин можеше да разбере кога спорът е напразен. Двамата останаха в мълчание няколко мига, преди той да продължи.

— Може би след погребението трябва да заминеш за лятната резиденция на мъжа ти в Голан за известно време. Сигурно ще се почувстваш по-добре.

Никога от нищо нямаше да се почувства по-добре, това тя със сигурност знаеше толкова добре, колкото и всичко друго в живота си. Но и бездруго последният човек, когото искаше да види, бе Али. Тя го ненавиждаше. Обвиняваше го за всичко лошо, което се бе случило на сина й. Тя мачкаше носната си кърпичка в ръцете си и само сви рамене. Какво значение имаше? Не бе й останало нищо. Синът й беше мъртъв.

Изминаха още няколко мига на мълчание преди Петер да каже:

— Али ще иска да вземе Рашид в Джида, така или иначе.

Реакцията й бе светкавична и много по-свирепа.

— Никога! — изсъска тя през стиснатите си зъби. — Рашид остава при мен. — Тя беше изпълнена с ярост. — Никога няма да го получи. Никога!

Петер се изправи.

— Това не е нещо, което ние можем да решим, Бригите — започна той с помирителен тон. — Ако Рашид беше момиче — бързо добави той, — то тогава може би…

Тя беше убийствено спокойна, когато стана и пристъпи няколко крачки към брат си.

— Да не се готвиш да капитулираш, както винаги?

— Тук има други неща, други интереси. Да не би да искаш да зарежа всичко заради едно бебе?

Стиснала отпуснатите покрай тялото си юмруци, Бригите отговори със сдържан гняв.

— Синът ми е мъртъв — извика тя. — Изобщо не ме интересуват твоите финансови взаимоотношения с Али.

Неговият глас прозвуча рязко и делово.

— Тук има съвсем друг проблем — тихо рече Петер и пристъпи към нея. — Седни — даде й знак да се настани на кушетката той. Тя се поколеба за миг, преди да го послуша. Тоглин също отиде при кушетката и седна до сестра си. Взе ръката й. — Бригите, до няколко дни новината за смъртта на Андреас ще стигне до медиите. — Тя понечи да възрази, но той й даде знак да мълчи. — Това със сигурност ще стане — продължи той, — а когато стане, няма никакво съмнение, че те ще покажат снимката му. — Тя пребледня. — Родителите на Доминик са се срещали с Андреас. Те ще го разпознаят. По-нататък ще научат, че му е родила дете. А когато това стане, те няма да си спестят никакви усилия да намерят бебето и да го вземат. — Той поспря. — Това ли искаш да стане?

— Как ще го направят?

— Не ми задавай глупави въпроси — нетърпеливо я прекъсна той. — Това ще стане публичен въпрос. Те са обявили дъщеря си за изчезнала преди повече от година. В Женева този случай още не е приключил. Когато нейните останки бъдат идентифицирани, властите ще оповестят тази информация. Светът ще узнае, че се е самовзривила във „Фуке“. Не забравяй, че семейство Симоне са влиятелни хора. Отзвукът ще е убийствен. — Той пак замълча. — За всички нас. — Погледна я. — Не забравяй, че съществува този видеозапис, на който тя предава бебето на онази жена.

Тя се измъкна от хватката му.

— Ами тогава, направи така, че да изземеш записа — хладно рече Бригите.

— Когато му дойде времето — отговори Тоглин, — тогава.

Тя беше нащрек.

— Какво предлагаш?

В гласа му суровият тон се смени с нежност.

— Разбирам те как се чувстваш — започна Петер. — Аз ще поема отговорността за погребението. Ти можеш да се погрижиш да се направи всичко необходимо Андреас да бъде погребан в Париж. Ще говоря с Али и ще го убедя, че така е най-добре. — Той целуна ръката й. — Само бъди търпелива. Докато Андреас не бъде погребан, Рашид ще остане тук с бавачката си и Мари. След погребението ти ще се върнеш тук и ще вземеш бебето. Всичко по реда си. Остави на мен да се оправя с Али.

Тя почти не реагира.

— Засега това е достатъчно. — Той бръкна в джоба си и извади малък блистер с хапчета. — Ханс ги остави за теб. — Той се пресегна за чаша с вода от масата и й подаде две хапчета. — Изпий ги. Ти преживя много и те ще ти помогнат да се освободиш от напрежението, преди да заминем за Париж.

Бригите покорно отвори уста. Той постави хапчетата върху езика й. Тя взе водата и отпи. Той внимателно й помогна да се изправи и я отведе през стаята към вратата.

— Аз ще се погрижа за всичко — увери я Петер. — Няма да те изоставя — добави той, като улови ръката й и я притисна към устните си. — Ние сме една кръв. Андреас е наша кръв и Рашид също е наш. Въпреки деловите ни отношения, Али не е част от нашето семейство.

Когато излязоха в антрето, той я поведе нагоре по стълбите и по широкия коридор към стаята й.

— Опитай се да поспиш — добави Петер, преди да затвори вратата след себе си.

Сън, безрадостно си помисли тя. Единственият сън, който можеше да й донесе утеха и да облекчи мъчителната болка в сърцето й, беше сънят без край. Имаше мигове, когато тя знаеше по-добре от всички кое е най-добро за нея. А точно в този миг знаеше, че няма да може да преживее всичко това. Това беше краят на всичко. Друго не й оставаше.

Веднага след като остави сестра си, Тоглин се върна долу, в библиотеката. Точно тогава Енрике му позвъни по вътрешния телефон. Роси била с търговеца на картини в малката къща. Трябвало да говори с него. Дали ще е възможно? Тоглин прие. Той вдигна слушалката и набра мобилния телефон на Роси. Разговорът им бе кратък — достатъчно дълъг, тя да го накара да определи цена за скулптурата на Бранкузи. Тоглин беше объркан. Последното нещо, което му беше на главата точно сега, беше да купува и продава картини. Ала все пак искаше да придобие картината на Тисо. Когато приключи с инструкциите на Роси, позвъни на Енрике. Той пристигна след няколко минути. Остана прав, докато Тоглин му даваше нареждания. Трябваше да приготви колата. Когато Бригите се събудеше, щеше да ги откара на летището, откъдето щяха да се качат на един от неговите частни самолети за Париж. Когато пристигнеха, щяха да отидат в апартамента на лекаря, не в този на Бригите. Петер бе решил още да не споменава за бебето засега.

Енрике кимна и излезе от стаята.

Тоглин седна на бюрото си с лице към стъклената стена и започна да преглежда книжата си. Когато намери телефона, който му трябваше, позвъни. Даде разпореждания на немски. Двамата му млади служители, които бяха отвлекли бебето от хотелската стая на Сорша, трябваше да заминат за вилата на семейство Симоне. Искаше Симоне да бъдат заставени да замълчат. Не му трябваха нови усложнения, особено с медиите. Двамата младежи го разбраха.

Ако всичко станеше според плана, след погребението на Андреас бебето щеше да е вече качено на частния му самолет на път за Джида. В този момент си даде сметка, че повече не може да отлага неизбежното. Беше изчакал доста дълго, преди да съобщи за случилото се на Али. Той вдигна слушалката.

Разговорът между Тоглин и Али Карим беше кратък и удивително спокоен. Бащата на Андреас не изрази кой знае каква скръб, само помълча за миг-два. Както Тоглин подозираше, Али беше решил, че тялото на Андреас ще бъде върнато в Джида за погребението. Едва когато му обясни, че Бригите настоява синът й да бъде погребан в Париж, Карим демонстрира емоции. Той бързо заговори на арабски. Да се качат тленните останки на сина му на самолета, нареди той на шурея си, независимо дали Бригите ще разбере, или няма да разбере. Това беше мигът, от който Тоглин се опасяваше. В отговор той обясни проблема с бебето. Сестра му на всяка цена била решила да задържи детето при себе си. Али го изслуша. Ако разберяла, че ще пренасят Андреас в Джида за погребението, съществувал риск тя да избяга с бебето. Била съсипана от скръб. Не можело да бъде обуздана. Али го прекъсна. Убий я, нареди той на Тоглин. Сега тя вече била безполезна за тях. Тоглин се вцепени. Дори за човек студен и пресметлив като него мисълта да убие собствената си сестра не беше възможна. Тук сме в Швейцария, гневно отговори той, а не в някоя страна без закони, управлявана от шепа извратени шейхове. Невъзможно. Али замълча, а Тоглин предложи алтернатива. Не беше ли по-добре да се даде на Бригите нещо, за да се смекчи болката й и да се гарантира лоялността й? Да бъде оставена да погребе сина си в парижката джамия. Вече била дала съгласието си бебето да остане там, във вилата в Уши. Докато тя се намира в Париж за погребението, той ще се погрижи бебето да бъде качено на самолета за Джида. След няколкоминутно обсъждане старият саудитски арабин прие. Щял да пристигне в Париж на следващата сутрин. Двамата мъже си размениха тайни изрази, за да се уточнят къде Али ще отседне в Париж. Накрая решиха, че това ще е частната резиденция на имама на парижката джамия, за да се избегнат излишни премествания.

След като затвори слушалката, Тоглин остана няколко мига седнал, потънал в мисли. От своята удобна позиция можеше да види как Енрике вече е приготвил няколко куфара и ги носи към мерцедеса, паркиран при входа на вилата откъм езерото. Няколко минути по-късно той наблюдаваше как бавачката с Рашид на ръце излезе от къщата. Той предположи, че отиват на разходка из градината. Денят беше прекрасен. Точно тогава забеляза Роси, придружавана от някакъв мъж, за когото предположи, че е търговецът на картини, да излизат от малката галерия. Докато те вървяха към входната врата, бавачката сякаш също се бе отправила в тази посока. В този момент Тоглин стана, за да си вземе куфарчето за документи, което стоеше на пода до кушетката. И точно тогава чу пронизителните викове, които се разнесоха от градината. Докато погледне, и всичко беше вече свършило. Роси лежеше на земята, а бавачката тичаше към къщата. Тоглин се втурна навън от библиотеката, тъкмо когато Енрике изтича иззад къщата, откъм входа при езерото. Той стискаше пистолет в ръката си и се втурна към портата. Тоглин го следваше на няколко крачки. Той също държеше пистолета си готов за стрелба. Когато излязоха на улицата, двамата успяха да видят как колата изчезва в далечината. Беше твърде късно. Бебето го нямаше, изтръгнато от ръцете на бавачката от мъжа, който се бе представил за търговец на картини.

Тоглин с ругатни се върна през портата, тъкмо когато Роси идваше в съзнание. Кучетата объркано подскачаха насам-натам. Тоглин се надвеси над нея с почервеняло от ярост лице.

— Ти провери ли го? — изкрещя той на жената. — Даде ли си труд да поразпиташ за него, или просто прие на доверие думите му, кажи, глупачке?

Тя бе седнала. Трепереше, пребледняла и уплашена за живота си, и едва можеше да говори.

— Аз-аз чух да се говори за него в Берлин — успя да отговори тя.

Той я плясна два пъти и я изгледа с погнуса.

— Чула си да се говори за него в Берлин — изимитира я той. — И това беше достатъчно да го поканиш в галерията, а? — Той се бе надвесил над нея. — Би трябвало да те убия за това — хладно рече той и насочи пистолета към нея.

— Недейте, моля ви — започна да го моли Роси, опитвайки се да се отдръпне. Тя запълзя на ръце и колене като животно в клопка и чу куршума да изсвирва покрай лявото й ухо. Застина на място. Той се нахвърли върху нея. Наведе се, сграбчи я за косата и я издърпа да седне, след което я блъсна настрана като парцалена кукла. Застанала на колене, с гръб към Тоглин, тя скри лицето си с ръце и зарида.

— Моля ви, недейте — умоляваше го тя. — Аз не знаех. Кълна се, че не знаех…

Енрике беше дошъл и застана зад Тоглин. Той кимна с брадичка към бавачката, която трепереше от страх на тревата между портата и вилата.

— Погрижи се за нея — хладно рече Тоглин. — И махни тази твар от моравата ми. Тя не заслужава дори куршум. Вземи мерки двете да останат горе, в стаите за слугите. Не искам Бригите да се приближава до тях, нали ме чуваш какво казвам?

Той закрачи към вилата. Вземайки по две стъпала, се качи на втория етаж и тихо мина по коридора, докато стигна стаята на Бригите. Отвори вратата безшумно и надникна вътре. Тя беше здраво заспала. Той затвори вратата след себе си, слезе долу и отиде в библиотеката. Когато влезе вътре, грабна една ваза и я разби в стената. Кой? Как? Не можеше да повярва, че хората му са толкова глупави.

Върна се при бюрото си и през следващите тридесет минути проведе телефонни разговори с неколцина от своите хора в Женева и Париж. Когато се увери, че двамата младежи вече бяха заминали за вилата на семейство Симоне, преди да затвори телефона, той взе мерки друг човек да тръгне към бюрото на Ай Ти Ен в Париж. Минутите течаха и Тоглин все повече се убеждаваше, че трябва да вземе под внимание, че фалшивият търговец на картини в действителност не можеше да работи за семейство Симоне. Той се обади по вътрешния телефон и повика Енрике. Пазачът пристигна силно пребледнял.

Тоглин го изгледа хладно от мястото си на бюрото. Заговори без всякаква следа от емоция.

— Променяме плановете — започна той. — Аз тръгвам за Париж сега. Ти ще останеш тук и ще вземеш мерки жените да не излизат от къщата. Не могат да ходят никъде. Ако ти създават проблеми, убий ги. Когато сестра ми се събуди, кажи й, че по причини, свързани със сигурността, съм тръгнал по-рано с бебето. — В този момент в гласа му имаше повече отвращение, отколкото гняв. — Кажи й, че си получил инструкции да останеш тук, в къщата, и да я придружиш до Париж. Двамата ще вземете последния влак от Монтрьо и ще се прехвърлите в Женева на скоростния Те Же Ве за Париж.

Енрике все още стоеше с наведени очи и отговори на немски:

— Ами жените?

— Обади се на Хайнрих. Кажи му веднага да дойде. Той ще има грижата жените да останат тук, докато не свърши погребението и Али не излети обратно за Джида.

— А ще искате ли да ви откарам до летището?

Тоглин избухна.

— Ти глупак ли си? Какво ти казах току-що? Ще останеш тук и ще пазиш двете жени. Ще вземеш мерки Хайнрих веднага да пристигне тук. Ще се погрижиш, когато сестра ми стане и се приготви за път, да тръгнеш с нея с Те Же Ве в девет часа от Женева. Тоглин се изправи. — Аз ще откарам пежото на летището и ще го оставя там. Обади се преди това и кажи на пилота да има готовност за излитане по-рано от планираното. — Той погледна часовника си. — Кажи му, че излитаме след час.

Енрике кимна.

— Когато пристигнеш в Париж, ще отидеш право в апартамента на лекаря. Ще останете там с Бригите. Няма да я пускаш никъде. Той сякаш мислеше на глас това, което добави:

— Не мога да бъда сигурен, че това копеле е било изпратено от семейство Симоне. Възможно е да има връзка с жената, която си тръгна с бебето след атентата. — Той погледна към Енрике, сякаш едва сега бе забелязал, че той още е там. Махна с ръка и изкрещя: — Хайде, изчезвай оттук.

След като Енрике излезе, Тоглин остана седнал няколко минути. Ако бе нужно, щеше да има време да разкаже на Али какво се е случило с бебето след погребението. Междувременно разполагаше с поне дванадесет часа да намери Рашид. Търсенето вече бе започнало.