Барбара Виктор
Игра на смърт (21)

Двадесет и първа глава

Андреас беше настанен удобно в голяма стая на най-горния етаж на „Клиник дьо Шармет“ в подножието на Алпите, оттатък градчето Монтрьо. Самата конструкция беше от стъкло и сив камък, със заоблени тераси с изглед към езерото и околните планини. От момента, в който пристигна в клиниката с майка си и бебето, Андреас сякаш най-сетне се бе оставил да се отпусне и отстъпи пред болестта. Нямаше почти никакви сили, нито апетит. Имаше изнемощял и измършавял вид. Походката му бе забавена. Лицето му бе посивяло. Счупената му ръка, обездвижена в бялата пластмасова превръзка, представляваше още едно видимо доказателство за слабостта му.

Беше решено Бригите да остане при него в неговата стая. При подготовката за пристигането им в стаята беше внесено допълнително легло. Тъй като имаше няколко важни процедури за извършване, преди да се пристъпи към трансплантацията, реши се също бебето да остане във вилата на Петер Тоглин в Лозана. Когато Бригите и Андреас пристигнаха, една сестра от педиатрията, наета да се грижи за бебето, чакаше да го вземе от тях. Когато дадоха детето на сестрата, майката и синът проследиха как жената отнесе детето до един мерцедес с шофьор, качи се в колата и отпътува за Лозана. Бебешка храна, дрехи и пеленки вече бяха купени, а също и малка кошарка, маса за преповиване, както и скъп мобилен телефон. На Рашид нямаше да му липсва нищо. Удобствата и грижите за него бяха от първостепенно значение, макар че доста след това жената, която бе наета да се грижи за бебето, коментира пред колежките си, че когато взела бебето от ръцете на Бригите, не забелязала нито за миг някаква нежност или съжаление. Когато властите я разпитваха, тя продължаваше да твърди, че нито Бригите, нито Андреас сякаш не обърнали внимание на бързото й отпътуване, или ако го бяха забелязали, според това, което бе разбрала от разговора им, те не обръщали внимание на нищо, освен да огледат стаята и предлаганите от клиниката удобства, като фризьорски салон и басейн с минерална вода.

Вечерта, когато пристигнаха в клиниката, Андреас и Бригите вечеряха на терасата. Майката и синът не пропуснаха да забележат съвършената красота на Алпите, които обграждаха кристалните води на езерото. Макар че болестта на Андреас и предстоящата трансплантация на костен мозък и химиотерапията представляваха публично оскърбление за убеждението, че на тях са им спестени житейските трагедии, да седят на терасата, откъдето се откриваше гледка към мигащите светлини на Монтрьо, можеше да послужи като ново доказателство за това, че изпитанието, пред което бяха изправени, не бе напълно реално. Дори елегантната обстановка на вечерята, сервирана върху стъклена маса, покрита с колосана бяла ленена покривка, сребърните прибори и финият порцелан изглеждаха неуместно в болничната обстановка. Луксозните мебели и отсъствието на смущаващо медицинско оборудване в стаята и в коридора представляваше ново предизвикателство към това, което, както и двамата знаеха, беше целта на престоя им там. Преди да започнат сложните изследвания, на Андреас дори му бе разрешено да изпие умерено количество вино по време на тази тяхна първа вечеря. Когато приключиха с храната и започнаха да пият кафе, лекарят пристигна, за да се присъедини към тях.

Ханс Фелс беше среден на ръст, с мускулесто тяло. Лицето му бе доста приятно, с остри черти и очила без рамки, които стояха леко надолу върху издадения му напред нос. Той говореше английски с ясно доловим немски акцент, а немски без всякаква следа от напевния швейцарски диалект. Беше облечен в безукорно чиста зелена манта и панталон, на врата си небрежно бе преметнал слушалка и влезе в стаята и оттам дойде на терасата, обут в обувки с гумена подметка. По природа той беше сдържан, макар че се гордееше със способността си да пуска двусмислици на няколко езика. Енергичен, постоянно в движение, Фелс се ръкува с Бригите, преди да стисне рамото на Андреас. Като им даде знак да стоят спокойно, той бързо се върна в стаята, за да вземе още един стол. Когато седна, потърка ръце и се усмихна с широка усмивка.

— Как пътувахте? — попита ги той.

Мрачен и потиснат на външен вид, Андреас не отговори, загледан безучастно към езерото. Бригите бе тази, която поведе разговор с лекаря.

— Беше приятно — каза тя. — Влакът е единственият цивилизован начин за превоз. — Тя погледна неловко към сина си, който изглеждаше потънал в мислите си. — За съжаление, на мен ми се наложи да летя — добави тя, — тъй като имаше няколко важни неща, за които трябваше да се погрижа, преди да тръгна от Париж.

— Добре, добре — каза Фелс и пак се протегна да стисне рамото на Андреас. — А вечерята? Храната може би не е прекалено лоша за една швейцарска болница, а?

Бригите побърза да отговори.

— Отлична беше — каза тя, — и е изключително приятно да се храни човек на терасата. — Тя помълча, пак поглеждайки към сина си. — Имаме голям късмет, че времето е толкова прекрасно, нали?

Андреас се дразнеше, че майка му може да води такъв безсмислен закачлив разговор. Тя трябваше да мисли единствено за това той да оцелее. Ако лекарят не бе при тях, щеше да каже на майка си точно как гледа на липсата на съчувствие към състоянието му. Що се отнася до лекаря, той беше зает заради опита си, не заради чара си.

— Нямах представа, че сме дошли тук заради времето — заяви Андреас с най-псевдопочтителния си тон, като продължаваше да се взира в езерото.

Фелс пак потри ръце.

— Разбира се, че не, ти си съвсем прав, Андреас — съгласи се той. — Ние сме тук, за да те излекуваме, за да можеш да водиш пълноценен и активен живот. — Той се премести напред на стола си, като продължаваше да се усмихва. — Разбирам, че бебето е във вилата на вуйчо ти. — Той помълча и погледна въпросително към Бригите. — Предполагам, че Доминик е останала в Женева, за да посети родителите си, нали? Това не ме изненадва. Предполагам, че за нея това би било тежко. Тя винаги ми е правила впечатление на изключително чувствителна жена.

Преди Бригите да успее да отговори, Андреас се обади. Той се обърна с лице към лекаря и заяви с глух глас:

— Доминик е мъртва. Беше убита при атентата в Париж.

По изключение този път Фелс остана безмълвен. Той тихо ахна и почервеня.

— Андреас — започна той, видимо поразен, — аз нямах никаква представа за това. Вуйчо ти ми каза, че ти си бил ранен. Шокиран съм и дълбоко ти съчувствам. Не знам какво да кажа. — Той безпомощно погледна към Бригите. — Това е толкова ужасно, направо е ужасно!

Опитвайки се да не показва колко е разярена от скандалния бунтовен дух на своя син, тя най-сетне успя да възвърне гласа си.

— Да, това е трагедия, една ужасна трагедия.

Моментът беше напрегнат, макар че за пръв път, откакто бе пристигнал в клиниката, Андреас се чувстваше така, сякаш е възвърнал контрола над някаква част от живота си. Откакто се бе разболял, бе оставен на благоволението на други хора. Ако Доминик беше от жизненоважно значение за неговото лечение и евентуално оздравяване и бе загинала, той би могъл да демонстрира поне малко скръб и тъга, че майката на неговото дете е изгубила живота си в един безсмислен терористичен акт. Ала по неговата логика любезностите бяха излишни и дори представляваха оскърбление на гордостта му. Доминик беше без значение. Тя беше извършила своето. И което бе още по-важно, тя го беше предала и за него това означаваше, че тя дори не заслужава да заеме почетно място в неговата армия от мъченици. Но точно в този момент, по причини, които и сам не разбираше, бе изпитал нужда да накара лекаря да стигне до предела на доброто си възпитание, да подложи на изпитание тактичните му обноски към болните, да провери доколко е верен на пациента си и да постави под съмнение клетвата му да лекува болните, да го накаже, може би, за това, че е здрав, а той, Андреас бе предаден от собственото си тяло. Истината беше, че не изпитваше никакво особено уважение към Ханс Фелс, нито повече, нито по-малко от това, което изпитваше към всеки друг, с изключение, разбира се, на баща си. За Андреас, Фелс не бе нищо повече от един водопроводчик, компютърен техник или някой от слугите на баща му, който имаше задължение да чисти обувките и оръжието му. Той предлагаше услуга. Не беше тайна, че Ханс Фелс се е специализирал в болестите на богатите и ползващите се с лоша слава и Андреас беше напълно наясно, че на лекаря му е платена огромна сума пари, за да спаси живота му, достатъчно голяма, за да може да покрие с нея разходите на клиниката си за следващите седем години.

Темата за Доминик бе изоставена. Бе настъпила неловка тишина. Само Андреас изглеждаше необезпокоен и глух в напрегнатата атмосфера. Ако лекарят беше изненадан от отсъствието на интерес към смъртта на любовницата му от страна на Андреас, той не счете за необходимо да покаже чувствата си. Това беше още една причина Андреас да го осъжда като неискрен човеколюбец, като човек, който следваше емоционалната реакция на онези, на които извършваше услуга. Купен и платен, помисли си с презрение Андреас. Той погледна към Фелс.

— Когато говорихме последния път, вие загатнахте, че ще ми обясните процедурата — каза просто той. — Ще ми бъде полезно, ако се запозная с обичайната медицинска процедура на трансплантирането.

Той изчака Фелс да се дръпне назад на стола си, да кръстоса жилавите си ръце на гърдите и да кимне учтиво на Бригите, преди да се обърне рязко към пациента си. Предвид обстоятелствата той внезапно се бе почувствал потиснат, когато започна да обяснява.

— Най-напред нека да кажа, че всички ние сме настроени крайно оптимистично — каза той. — Не само че кръвта на бебето ви е съвместима, но има и добро съответствие между тъканите, което увеличава шансовете ви за дългосрочно оцеляване на почти осемдесет процента.

Той замълча, сякаш очакваше Андреас да реагира. И когато той не го направи, Фелс навлезе в основните елементи на процедурата.

— През следващите няколко дни ще слушаш много за кръвната си картина, за това дали хемоглобинът ти се е покачил или е намалял, което ще бъде решаващият фактор, когато се пристъпи към кръвопреливането. Същото се отнася и до твоите тромбоцити и белите ти кръвни телца и за това дали те са в нормални граници. Утре следобед ще ти поставим това, което наричаме „Hickman — катетър“, с една процедура, която отнема около пет минутки и се извършва под пълна упойка.

Той пак изчака Андреас да каже нещо, или да попита нещо за първата фаза на лечението си. Но когато той не го направи, лекарят продължи.

— „Hickman — катетърът“ представлява катетър, който се поставя в една вена на шията ти и се спуска чак до гръдния ти кош, а към нея са прикрепени три малки тръбички. Това устройство ни позволява да ти подаваме едновременно и кръв, и антибиотици.

Той пак се премести напред на стола си, видимо доволен, че може да опише една процедура, която изключваше ненужно усложнение.

— Главната причина за използването на „Hickman — катетъра“ е да се спести износването на вените ти. Ако ти се влива всичко през вените, накрая те ще се деформират.

Бригите имаше въпрос.

— Могат ли да възникнат усложнения от този „Hickman — катетър“?

— Понякога тръбичката може да предизвика инфекции — отговори Фелс и бързо добави. — Но тук пак, ако възникне инфекция, тя може да бъде овладяна и излекувана много бързо с антибиотици. При най-лошия вариант „Hickman — катетърът“ трябва да бъде свален, ако инфекцията продължи, и на негово място да се постави нов. Но аз не очаквам това да стане, защото ние ще даваме на Андреас достатъчно профилактични антибиотици, за да предотвратим инфекциите.

Той помълча и за пръв път гласът му и цялостното му поведение станаха сериозни.

— Преди да се извърши трансплантацията, ще получаваш доста големи дози препарати за химиотерапия, което може да причини някои неприятни странични последици. Но и тук също ние разполагаме с лекарствени препарати, за да реагираме на тези симптоми, ако се появят. След около три седмици, когато курсът на лечението приключи, ще бъдеш преместен в стерилна среда, в която няма бацили. По очевидни причини ние поддържаме ниска температура в помещението, което може да ти създаде известни неудобства. Ако почувстваш, че ти е хладно, ще разполагаш с нагревател до леглото си и достатъчно завивки, за да може да се чувстваш колкото се може по-удобно. В продължение на три седмици ще бъдеш напълно изолиран. Няма да имаш посетители. Единственият персонал, на който се позволява да стои в стаята, е само една сестра, която ще се сменя, а и аз естествено ще идвам там. Всичко, което се внася в стаята ти, включително и храната, ще бъде пропускано през специален отвор, където се извършва стерилизация и се унищожават бацилите. — Фелс се усмихна успокояващо към Бригите.

— Следващата и последна стъпка ще включи твоя малък син. От дясното бедро на бебето ще бъде взет костен мозък. Процедурата е сравнително безболезнена, макар че той вероятно ще изпитва известни затруднения отдясно по-късно. След като ти трансплантираме костния мозък, ще изчакаме той да се присади, така че може да изпиташ незначителни неудобства, като леки възпаления на кожата. Най-лошият вариант е отхвърляне на костния мозък, което наричаме „болест на присадката срещу приемателя“, макар че, както казах, аз съм много оптимистично настроен, че няма да има отхвърляне. Уверен съм, че най-сериозната реакция, която можеш да получиш, ще бъде алергия. Ще ти се дават големи дози от определени медикаменти специално за тази процедура и ще ти се наложи да пиеш два до три литра вода всеки ден, което затруднява повечето пациенти, но е важно за успешното извършване на трансплантацията.

Лекарят се усмихна на Андреас, като пак очакваше той да каже нещо. Андреас продължи да мълчи.

— Веднага щом установим, че няма инфекция или отхвърляне — продължи лекарят, — ще бъдеш изпратен вкъщи, за да продължиш да си водиш нормален живот. Ясно е и, че ще трябва да идваш при нас през няколко месеца на преглед.

Андреас се застави да не реагира по начин, който би могъл да се изтълкува като неблагодарност в отговор на увереността или необикновените умения на великия лечител да спасява човешки живот. Той беше войник. Лекарят беше само мостът между лечението и собственото му завръщане към доброто здраве и жизнеността. Вече беше взел важно решение. Ако това последно лечение не успееше, той нямаше да умре в едно стерилно болнично легло, а с наслада щеше да окачи експлозиви по тялото си и да избере най-ефектната мишена на лицето на земята. Нямаше да пропилява смъртта си, а вместо това щеше да избие други хора като последен жест на отговорността си пред каузата. Това щеше да е една последна победа. Вече беше обсъдил тази възможност с баща си и вуйчо си и двамата се бяха съгласили, че той притежава вродено чувство на мъжество.

Бригите седеше на крайчеца на стола си. Когато разбра, че синът й не се готви да изрази някаква похвала, тя се обади.

— Вие си нямате представа колко сме ви благодарни. — Гласът й потрепери. — Имам един въпрос. Има ли риск от някакви усложнения през този триседмичен период на изчакване?

Фелс поклати глава.

— Винаги има рискове — каза той. — Но, както казах, не очаквам нищо необичайно да се случи. Единственото усложнение би могло да бъде самата изолация. — Той погледна право към Андреас. — Колкото и да е странно, много от моите пациенти заявяват, че за тях изолацията е била натрупване на положителен опит. Да бъде човек оставен насаме с мислите си, това му дава възможност да размисля върху неща, за които обикновено не се сеща. Често самотата ни позволява да вникнем в живота. Някои от моите пациенти ми казват, че са се връщали в мислите си към събития от своето детство, към неща, върху които не са размишлявали или не са си позволявали да размишляват. Ровичкането в миналото дава възможност на човек да разбере смисъла на живота, както и своите възможности за избор и приоритетите си. Мнозина от моите пациенти пожелаха да се свържат с приятели или роднини, с които не се бяха виждали от години. Задаваха въпроси за миналото, които ги въоръжаваха с умения по-добре да се съхранят в бъдещето си. Общо взето, за повечето хора преминаването през всичко това се оказва много полезно и плодотворно преживяване.

Андреас слушаше думите му и се питаше колко ли пъти Ханс Фелс бе държал същото слово пред други пациенти, цялата тази ловка смесица от философия и авангардна медицина, съчетана с доморасла подкрепа за впускане в едно божествено търсене на вътрешното аз. По-нататък Андреас се запита точно колко от тези пациенти действително бяха повярвали на лекаря, бяха приели думите му като откровение свише, единствено за да се превърнат в по-добри хора, дори ако медицината не сполучеше и за тях всичко приключеше с това да се възползват от другата вещина на лекаря — осигуряване на достойна смърт. На него такива не му минаваха. Имаше само един начин да намериш достойна смърт и той беше да умреш в името на една кауза — каузата на неговия баща. Той слушаше с презрение съветите на любезния лекар. Даваше си сметка, обаче, и че милата му майка далеч по-добре разбираше крехкото аз на лекаря.

— Ние сме толкова щастливи, че вие ще се погрижите за Андреас — каза Бригите и протегна ръка, за да улови ръката на сина си. Андреас не оказа съпротива.

Фелс се почувства поласкан.

— За мен е удоволствие — отвърна той любезно — Имате ли някакви въпроси за бебето, някакви тревоги, които мога да успокоя?

Дали той ще изпита болка или страдания? Дали няма да понесе някакви медицински или емоционални последици? Има ли риск да бъде инфектиран? Дали вземането на костен мозък от едно такова мъничко същество няма да доведе до опасна за живота му анемия или до други болести по-късно? Макар че си задаваше тези уместни въпроси наум, Андреас нямаше никакво намерение, нито виждаше полза да ги произнесе гласно. Бригите, от друга страна, не притежаваше нужния инстинкт към внука си, за да се престори, че изпитва уместна тревога. Всичките й страхове и опасения бяха съсредоточени върху сина й.

— Какво количество костен мозък ще вземете от бебето? — попита тя.

— Ще ни е необходим около литър — отговори Фелс. — Ала като се вземат предвид възрастта му и теглото му, ще го вземаме на малки дози.

— А при последващите трансплантации? Дали Рашид ще има достатъчно количество да даде при нужда? — интересуваше се Бригите.

— Това няма да е проблем — отговори Фелс. — Ще е изтекло достатъчно време и той ще е произвел нови количества. — За няколко секунди настъпи неловка тишина, след което Фелс се прокашля. — Планирали сме поставянето на „Hickman — катетъра“ за след два дни. — Той помълча и пак погледна право към Андреас. — До началото на процедурата от тази нощ няма да приемаш нищо през устата. Ако се чувстваш неспокоен и ти е необходимо нещо, за да заспиш, сестрата ще ти даде хапче.

Той пак спря и когато продължи, се обърна към Андреас по име, за да го попита дали има нещо друго, което би искал да разбере и което той е пропуснал да обсъди.

— Мисля, че не — отговори Андреас, като за пръв път от началото на разговора им погледна лекаря право в очите. — Дали вуйчо ми е запознат с всички гадни подробности за моето така наречено лечение?

Бригите погледна безпомощно лекаря. Фелс, от своя страна, прие сарказма на пациента си като нормален при дадените обстоятелства.

— Разбира се, обсъдил съм всичко с Петер — каза той, употребявайки малкото име на Тоглин в усилието си да демонстрира близостта им.

На Андреас му беше забавно.

— Предполагам, че знаете колко много вуйчо ми разчита на вас да спасите живота на племенника му.

Използвайки трето лице единствено число, Андреас имаше намерение да създаде известна дистанция помежду им, да постави лекаря на мястото му и да премахне всякакви впечатления за близост, които лекарят може би си бе изградил.

Фелс стана напълно сериозен.

— Напълно разбирам чувствата на вуйчо ти, Андреас — каза тихо той, изправяйки се. — Освен това съм напълно наясно и с моята отговорност по въпроса. Ти си попаднал в отлични ръце — добави лекарят. — Останалото зависи от Бога. — Той сякаш не можеше да намери думи да продължи. — Не знам какво да кажа — започна неуверено доктор Фелс. — Моля ви да приемете най-дълбоки съболезнования за загубата, която сте претърпели.

Но когато нито Андреас, нито Бригите реагираха, лекарят погледна часовника си.

— Боя се, че отнех доста много от вашето време. — Той се приведе леко и целуна ръката на Бригите, преди да се обърне към Андреас и да се ръкува с него.

Когато лекарят си тръгна, Бригите отправи поглед към сина си.

— Това необходимо ли беше? — попита тя.

Андреас се престори на изненадан.

— Имаш предвид споменаването на Бога ли?

Майка му без съмнение беше подразнена.

— Би могъл да се държиш малко по-мило — каза тя. — В края на краищата, той е един дълбоко уважаван лекар.

— Който системно нарушава закона.

Сега дойде ред на Бригите да се изненада.

— Какво искаш да кажеш?

— Евтаназията формално не е легална в Швейцария. — Той леко се усмихна. — Говоря за другия му специалитет, поставянето на край на мъките на хората.

— Моят баща и доктор Фелс бяха приятели. Дядо ти познаваше Ханс Фелс още като дете. Когато той стана лекар, дядо ти много му се възхищаваше.

На Андреас му беше досадно.

— Естествено, мамо — каза той. — Но какви чувства би изпитвал той към него, ако доктор Фелс не успее да излекува любимия му внук?

Тя се развълнува.

— Андреас, спри. Чу какво каза лекарят. Ти си попаднал в отлични ръце. Останалото зависи от Бога.

Той се усмихна с ленива усмивка и обърна взор към езерото.

— Много е интересно, че ти казваш това, мамо.

— Какво имаш предвид?

— Нашите врагове говорят, че всичко лошо на този свят се случва под прикритието на Бога.