Барбара Виктор
Игра на смърт (20)

Двадесета глава

От началото на операцията Стария бе решил да сведе екипа си до минимум. Логиката му бе проста. Ситуацията бе прекалено сложна, за да се ръководи голяма група, на чиито членове ще трябва да се наложат ограничения за това, което могат и което не могат да знаят. От опит знаеше, че твърде много хора означава всеки да действа в отделен личен вакуум. Това не беше в негов стил. Всеки трябваше да е в синхрон с всички останали. Той винаги твърдеше, че обича да може да преброи членовете на екипа си на пръстите на едната си ръка.

Имоджин беше схватлива, способна да мисли самостоятелно в кризисна ситуация и сега беше още по-ценна заради някогашната й връзка с Реми. Антон, който караше смарта, докато Имоджин бе заснемала пристигането на Андреас, Бригите и бебето на „Шарл дьо Гол“, беше кротък човек, на когото можеше да се разчита. Понастоящем той наблюдаваше апартамента на Бригите Тоглин на авеню „Фош“. Джошуа, холандецът, който бе карал реното и който бе поставил проследяващото устройство в мерцедеса на Андреас на летището, беше бавен, педантичен, всеотдаен, експерт по влизане с взлом, а спътницата му в колата през онзи ден, Серена, беше чувствена тридесетгодишна италианка, която Стария използваше да съблазнява и прелъстява мъжете. Айвън, най-възрастният в екипа, на четиридесет и пет години, беше в отлична физическа форма и бе специалистът по електронно наблюдение. Представяйки се за служител на „Суис Телеком“, телефонната компания, той, въпреки сложностите, работеше по въпроса за монтиране на подслушвателни устройства на телефоните на Тоглин във вилата му в Лозана. Дерик Ландън също беше доста схватлив, външен сътрудник, упорит, макар и не особено привързан към някаква кауза. Когато му се възложеше работа, изпълняваше я. Стария си спомни колко полезен се бе оказал той за разкриването на връзката между някои групи арабски терористи и Ирландската републиканска армия. Той беше човекът, който разкри доставката на оръжие от Сирия в Белфаст. Шестима мъже и жени, на които можеше да се разчита и които изпълняваха заповедите, без да задават въпроси.

А освен това, разбира се, и Реми Кановас, легендата, героят, боецът, мрачният мъж, който буквално бе престанал да живее, когато загуби сина си. Той беше единствената грешка на Стария. Стария се замисли за иронията на съдбата. Беше го извел от заточението, което сам си бе наложил, а се налагаше да го наблюдава как безнадеждно се влюбва в някаква непозната, която бе успяла да усложни операцията.

След като Реми му затвори телефона, Стария остана на място и почувства как го залива вълна от мъка. Това не беше начинът да се приключи един разговор. Той вдигна телефона и пак набра номера на Реми. Когато Реми се обади, той изпробва друга тактика.

— Ние продължаваме заедно в тази работа.

Гласът на Реми бе спокоен.

— Можеше да ме измамиш.

— Нека оставим това — започна Стария. — Исках само да знаеш, че всички други са заели местата си.

Последва мълчание, след което Реми каза:

— Бъди по-конкретен.

— До довечера Имоджин и Антон ще са се настанили в едно сладко хотелче недалече от вилата на Тоглин. Меден месец, нямат много пари, не спират да се гледат в очите, когато се разхождат покрай езерото край вилата или се скитат до клиниката. Наблюдават птиците, предполагам, и затова носят бинокли. Джошуа е вече там и доколкото може да разбере, във вилата са отседнали само двама души, освен Тоглин, сестра му и охраната. Добрата новина е, че бебето е там с една бавачка. — Стария си пое дъх едва ли не очаквайки комплимент. Когато такъв не последва, продължи: — Довечера Серена заминава за Джида. На посещение при неин роднина. Неофициално се опитва да издири една от домашните помощнички на Али Карим. — Той изчака и когато не последва видима реакция, продължи. — Айвън единствен има проблеми. Не може да сложи подслушватели на телефоните. Очевидно Тоглин е монтирал електрически прегради около телефонните стълбове, които обслужват вилата му. Айвън се опитва да деактивира системата, но досега безуспешно.

Гласът на Реми се промени. Беше твърде късно. Стария не трябваше да го тласка натам.

— Забрави един човек.

Той реагира бавно:

— Кого?

— Дерик Ландън, онзи кучи син, който им е казал името на Лекси и къде е отседнала.

— Аз дори не знам кой е той — пак излъга Стария.

Реми потисна яростта си.

— Ти си дал на това копеле записа, като много добре си знаел, че техните хора ще видят обявата и ще се свържат с него.

— Виж какво, ти си оставил въображението си да се развихри. Да забравим това, което е станало. Сега не можем да поправим станалото. Нека работим заедно.

Знаеше. Твърде добре познаваше всички нюанси в гласа на Стария, за да не може да разбере, че лъже.

— Значи, когато го убия, той просто ще бъде още една жертва в твоята шибана война.

— За какво говориш? — ядосано попита Стария. — Имаме си достатъчно работа за вършене и не е нужно ти да действаш необмислено и да започнеш да убиваш хора.

— Искам бебето да е в безопасност, преди всичко друго да започне. Затова ми трябваха две седмици.

— Ти ме попита в началото какво ще стане с жената и бебето и аз ти отговорих, че в един идеален свят, тя ще се върне в Ню Йорк с детето. — Стария помълча. — Казах ти, освен това и че ние живеем в един свят, който съвсем не е идеален. Не мога да давам никакви гаранции. — Той помисли миг-два, преди да добави: — А между другото, не си помисляй и за миг, че много ме интересува какво ще стане с журналиста.

На лицето на Реми се появи усмивка. За съжаление Стария не можеше да я види.

— Откъде знаеш, че е журналист?

Стария явно бе обезпокоен.

— Ти ми каза — опита се да се измъкне той.

— Не, не съм казвал нищо подобно — хладно отговори Реми.

Стария въздъхна.

— Предавам се. Започнал съм да губя форма. Може би съм твърде стар за тази работа — каза той, надявайки се да събуди капка жал. — Да приемем, че сме квит. Ти излъга. Аз излъгах.

Но Реми беше много далече от това да изпитва всякаква жал.

— Искам бебето — повтори той.

— Защо искаш от мен да дам благословията си да не ми се подчиняваш?

— И двамата знаем защо.

— Тогава хич недей да ме молиш. Не искам да излагам на риск операцията.

Реми не каза нищо.

— Какво възнамеряваш да направиш? — попита най-сетне Стария.

— Защо не ме попиташ какво не възнамерявам да направя?

— И кое е то?

— Да те моля за твоята благословия.

* * *

Вратата към съседната стая беше отворена. Лекси и Сорша бяха привършили със събирането на багажа и донесоха куфарите до вратата на стаята на Лекси. Сорша взе кученцето и седна, за да чака. Реми улови Лекси за ръката и, без да каже нищо, я отведе в другата стая.

— Трябва да правиш точно това, което ти казвам — започна той.

— И кое е то?

Нямаше място вече за задръжки, за лъжи, за извъртане.

— Ти и майка ти ще се настаните в друг хотел, тук, в Париж.

— А ти?

— Аз заминавам за Швейцария.

Тя остави на лицето й да се изпише възмущение.

— Ти едва ли си вярваш, че аз ще се съглася с това, нали?

— А ти какво смяташе, че ще стане?

В гласа й нямаше никаква възбуда.

— С теб или без теб, аз заминавам за Швейцария. — Тя сви рамене. — Тъй или иначе, ти имаш нужда от мен, за да се добереш до лекаря. Няма как да проникнеш в клиниката без мен. — Тя почти се усмихваше. — Поне не и през входната врата.

Очевидно го бе обмислила и сега запрати думите си обратно към него. Не че и той не бе обмислял тази възможност. Реми бавно кимна.

— Тогава ще настаним майка ти в друг хотел.

Тя му хвърли поглед, изпълнен с нескрито нежелание да повярва.

— Това майка ми ще го реши.

Той се престори, че не обръща внимание на думите й.

— Виж какво — трескаво каза той. — Бебето е във вилата на Тоглин, разбираш ли? Което означава, че не можеш да действаш самостоятелно.

Тя инстинктивно разбра, че е оттеглил отказа си.

— Откъде знаеш?

— Ще ти обясня по-късно. Но е в безопасност. Това е единственото нещо, което има значение точно сега.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ами ако майка ми откаже да се мести?

— Направи така, че да се съгласи — тихо каза Реми и добави с престорена бодрост: — Кажи й, че може да дойде с нас, само ако остави кученцето.

Лекси го погледна така, сякаш бе полудял.

— Какво общо има това с всичко останало?

Внезапно гласът му прозвуча остро.

— Документите — само каза той. — Не може да се пренесе едно куче през границата, ако човек няма съответните документи, още по-малко може да се пренесе едно бебе.

— Кое те кара да смяташ, че нея я е грижа?

— Мене ме е грижа — рязко отвърна той. — Не мога да се безпокоя и за нея. Ти ми стигаш.

Тридесет минути по-късно Реми остави Лекси и майка й сами и се отправи към асансьора. Пет минути по-късно в стаята влезе пиколото за багажа. Лекси и Сорша, която носеше кученцето, слязоха заедно с количката за багажа във фоайето.

Лекси почти не си даде труд да провери сметката, само подписа разписката за кредитната карта и подаде на администратора бакшиш. Багажът вече бе настанен благополучно в багажника на таксито, което чакаше отвън. Реми стоеше на бордюра. Когато двете жени най-сетне излязоха от фоайето, той им помогна да се настанят на задната седалка, след което се мушна отпред при шофьора. Обърна се и въпросително погледна към Сорша.

В гласа й прозвуча примирение:

— Има ли някакво значение?

Реми даде на шофьора на френски името на хотел „Меридиен“, достатъчно голям, за да остане човек там незабелязан, и достатъчно оживен за Сорша, за да има тя някаква свобода на движение.

Когато пристигнаха в хотела, който се намираше недалече от „Порт Мейо“, в околностите на Ньоисюр-Сен, Реми изчака в таксито. Пиколото дойде и Лекси посочи куфара на Сорша и последва майка си, която още гушкаше кученцето в ръце, в хотела. За случайния наблюдател това беше едно обичайно регистриране в хотела, едно от повечето от петдесет, които ставаха, преди да стане три часът.

Пет минути по-късно Лекси излезе, и без да каже и дума на Реми, който продължаваше да стои на бордюра, се качи в таксито. Реми се настани до нея. Той се наведе напред към шофьора и му даде адреса.

Лекси разтревожено попита:

— Къде отиваме?

— В моя апартамент — важно заяви Реми, гледайки право напред. — Трябва да взема нещо.

Тя понечи да отвори вратата, но неговите рефлекси бяха доста по-бързи. Той я хвана и прошепна в ухото й:

— Не бъди глупава.

Тя всмука бузата си отвътре и се отпусна назад.

— На теб ти трябва бебето, а на мен баща му — продължи да шепне Реми. — Вече ти го казах. Аз съм единственият ти избор. — Той улови брадичката й с показалец и палец и обърна леко лицето й така, че тя бе принудена да го гледа в очите. — А ти си моят.