Барбара Виктор
Игра на смърт (18)

Осемнадесета глава

Лекси бе седнала на масата, на която сервираха храната в стаята й, обърната с лице към Сорша, която държеше Крисчън в ръце. Двете жени бавно и с наслада ядяха кроасани и пиеха кафе в този очарователен хотел, влюбени до полуда в здравото и прелестно бебе, като разполагаха и с време, и с пари, да се наслаждават на престоя си в един от най-красивите градове на света.

— Доникъде не сме стигнали. Само губим ценно време — наруши тишината Лекси.

Сорша остави чашката си.

— Трудно ли е да се намери фалшификатор?

Лекси я стрелна с удивен поглед.

— Не знам. Защо не попиташ портиера?

Точно в този момент иззвъня телефонът на хотела. Лекси се присегна към слушалката, за да се обади.

— Да, благодаря ви, че проявявате интерес — каза тя в слушалката. — Майка ми пристигна благополучно. — Последва мълчание, през което тя слушаше. — Сега ли? — попита тя, съзнавайки, че все още може да се измъкне, без да го обиди. Измърмори нещо за петнадесет минути и затвори телефона. — Колко странно — замислено рече тя.

— Кой беше това?

— Той. Долу е — отговори Лекси с озадачен израз на лицето. — Изглежда, че иска да ме види. — Запътвайки се към съседната стая, тя добави: — Беше споменал нещо за разходка, но не съм очаквала, че ще се обади толкова скоро и толкова рано.

* * *

Реми я чакаше във фоайето между въртящата се врата и рецепцията. Тя го измери добре с поглед, още с излизането си от асансьора, докато крачеше по червения килим, за да застане на няколко крачки от него. Той я чакаше там и й се стори по-висок, отколкото го помнеше, с по-широки плещи и с по-слабо лице. Беше облечен с всекидневен панталон в цвят каки, с бежово ленено сако и светлосиня риза, разкопчана на врата, но изглеждаше по-елегантен, отколкото при трите предишни случая, когато тя бе в неговата компания. Докато се приближаваше към него, тя си помисли, че съдбата й дължеше два човешки живота — единият за баща й и другият за Ник, макар и двете загуби да оставаха завинаги у нея. Бе останала изненадана, че Крисчън зае сърцето й, макар че там имаше място и за друг човек. Реми тръгна към нея, без да каже нито дума, и я улови за ръка, за да я насочи към въртящата се врата. От допира сякаш я удари електрически ток. Остави се да я водят, като вярваше, че тялото й се подчинява на собствената си воля. Разкъсваше се между това да остане откъм безопасната страна на огледалото и да се наслаждава на усещането за гузно удоволствие, което изпитваше в негово присъствие, като почти не го поглеждаше.

— Знам едно тихо кафене точно от другата страна на улицата — каза той, след като излязоха от хотела.

Докато прекосяваха отсреща, тя продължи да усеща натиска на ръката му върху своята.

— Снощи търгът мина добре — каза й той, докато чакаха светофара да светне зелено. — Довечера заминавам за Швейцария. — Той се спря и като постави и двете си ръце на раменете й, я обърна с лице към себе си. — Трябваше да ви видя, преди да замина.

Тя го изгледа критично с кехлибарените си очи, в начало с изумление, после й стана забавно.

— Дали да се чувствам поласкана, или да се изплаша?

Той остана ужасно сериозен, когато отговори.

— Не го казах, за да ви лаская — започна той. — И нямам намерение да ви плаша.

Двамата се усмихнаха за миг, но без да се погледнат. Думите му я объркаха, ала тя прояви достатъчно благоразумие да не демонстрира съмнението си.

— Всичко това е много загадъчно — безгрижно рече Лекси, докато пресичаха улицата. Когато се намериха на отсрещната страна, тя се освободи от ръката му и тръгна няколко крачки пред него. Обърна се. — Аз, така или иначе, няма да ви държа сметка за необмислените думи — рече тя.

— Не бяха необмислени. Точно това исках да кажа и в двата случая — отговори той, като ускори ход, за да я настигне.

Лекси бе облечена в черно — панталони, тениска и сандали. Косата й бе прибрана отзад на темето, беше си сложила само червило. Когато Реми се изравни с нея и пак улови ръката й, тя си даде сметка, че дори да имаше високи платформи на обувките, той пак щеше да остане, макар и малко по-висок. Това само по себе си й се случваше за пръв път — да застане фактически до някой мъж, който поне да е на един ръст с нея. Бе й непознато, помисли си тя, да не стърчи над другия човек.

Двамата влязоха в кафенето, без да разговарят за нещо конкретно, сериозно, като двама души, които запълваха едно и също пространство — между радостта и надеждата. Когато и двамата изчерпаха запасите си от светски разговор, Реми се наведе напред и улови ръката й в двете си ръце, като отделяше пръстите й един по един, сякаш развързваше панделката на скъп подарък.

— Лекси — започна бавно той. — Има нещо, което трябва да ти кажа.

Тя внезапно долови как в нея се надига ужас. Успокой се, опита се да си наложи тя. Той държеше ръката й, гласът му бе благ, не биваше да очаква най-лошото. Ала все пак всичко това бе прекалено добро, за да е истина. Кошмарните варианти на тази пиеса бяха безкрай, но въпреки това, някъде дълбоко в себе си тя перверзно се възбуждаше от загадката. Обърна се към него и видя, че изучава ръката й, сякаш там бе отговорът на всичко. Кой си ти, отчаяно се питаше тя. Какво искаш от мен?

Той искаше просто да й каже, че от мига, в който я видя, бе започнал да изпитва към нея, тези необясними и неразумни чувства, които обагряха разсъдъка му. Искаше да улови ръката й, тази, която държеше, и да я изведе от кафенето, да я заведе някъде далече, където можеха да са сами. Той искаше да забрави кой е и какво прави там и да остави другите да се безпокоят за това как да свършат работата.

— Важно е да ме слушаш внимателно — каза той с лиричния си акцент, който бе толкова трудно определим. Не съвсем британски, не съвсем френски и не съвсем какъвто и да било друг. Минаха няколко секунди. Той бе спрял да говори. При все това тя усети, че той не се мъчи да подбира думите си, а само се подготвя за яростно настъпление. Тя понечи да каже нещо, да се засмее или да побегне, не бе съвсем сигурна какво да направи, но неговият хват се затегна.

— Само след няколко минути ще разбереш всичко. — Той помълча. — Повярвай ми.

Този път тя възвърна гласа си, макар че не го разпозна като свой.

— Да ви повярвам ли? — повтори думите му тя, като се питаше какво общо имаше доверието с тяхната кратка случайна среща. Опита се да изглежда развеселена, макар че в никакъв случай не се чувстваше така. — Посочете ми една разумна причина за това — каза тя насмешливо, като се опита да изцеди последната капчица оптимизъм.

Той изглеждаше натъжен от нейното отношение.

— Защото нямаш избор — каза просто той.

Ако само можеше да обясни, че от момента, в който я зърна за пръв път, бе изпитал някакъв вътрешен катаклизъм, какъвто не бе познавал дотогава. Искаше да закрие устните й със своите, да се люби с нея, да я защити, да я опази — и нея, и бебето. Искаше това, за което никога не бе посмял да се надява, преди да я срещне — да получи втори шанс в живота.

Реми вече бе решил да приеме, че тя е невинна.

— Това не се предполагаше, че ще стане по този начин — продължи той. — Не се предполагаше, че ти ще си там. Ние не го бяхме планирали по този начин.

— Ние ли? — прекъсна го тя, а гневът внезапно се надигна в нея и тя издърпа ръката си. — Кой си ти? Кои са тези ние и защо ви е било грижа къде се е предполагало да бъда? — Тя си пое дълбоко дъх. — Защо не кажеш нещо по същество? — Усети, че не й достига въздух.

Гласът му остана спокоен.

— Преди да обясня, ще ти кажа няколко неща за самата теб — продължи той, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

И започна да й говори за самата нея, от детските й травми и изпитанията й като възрастна, от отделни случки, които й бяха причинили невъобразими страдания, до други, от които изпитваше огромна гордост, радост и увереност във възможностите си за оцеляване. Позоваваше се на колегите й, на агентката й и на неколцина нейни приятели. Цитираше имена на хора, дати, места, епизоди от миналото й, дори често повтаряни откъси от разговорите, които бе водила през последните няколко дни с майка си или по телефона с Дерик, описа вилата в Монтрьо, лекаря, който се грижеше за Ник, болничната стая, в която Ник бе починал, както и заглавията на няколко книги в службата й, у дома, в Ню Йорк.

Тя вече бе престанала да мисли, да изпитва или да вижда каквото и да било. Шок и страх едва не бяха я парализирали и тя остана съвсем неподвижна, като почти не дишаше, докато го наблюдаваше как се преобразява пред самите й очи от мъжа, който си представяше да прониква в тялото й, в мъжа, който изнасилваше самата й душа. Тя го гледаше така, сякаш той бе луд. Не казвай повече нито дума, предупреди го тя в мислите си, недей да приемаш за даден дори един от пръстите ми, отекваха думите в главата й, защото аз съм стигнала до своя предел и нямам какво да губя. Искаше да изпищи. Сви юмруците си и напълни дробовете си с въздух, но хаосът я задуши и тя просто седеше там, бледа и разтреперана. Също така внезапно гърлото й се отпуши и вместо това се появи глух глас, който тя трудно разпозна като свой.

— Крисчън — само успя да каже тя.

— Крисчън — повтори той спокойно, — само че кръщелното му име при раждането е Рашид Али Карим и е роден в Бейрут. — Той помълча, ненавиждаше се за това, което предстоеше да й каже. — Но ти вероятно вече знаеш това. — Той я наблюдаваше внимателно.

— Чакай малко — започна тя и се надигна да стане. Но той здраво бе уловил ръката й в своята и я придърпа да седне. — Откъде, по дяволите, мога да знам това?

— Веднъж вече излъга. Защо да не го направиш сега пак? — сериозно попита той.

Лекси унило призна, че това бе така.

— От кога съм длъжна да ти казвам истината? — защити се тя, но беше пребледняла.

— Нека да продължа — доста любезно предложи Реми. — Бащата на детето е един психопат, син на един изрод от най-голям калибър, а майката е едно швейцарско момиче, студентка, прелъстена от този убиец, който бе планирал да я убие, но тя обърка плана му, когато се самовзриви във „Фуке“, вместо да му достави удоволствието той да я взриви пред американското посолство.

Лекси стоеше там, слушаше го, ала същевременно беше някъде другаде, високо над масата. Залата се въртеше. Имаше нещо познато в неговия разказ, едно име, което бе чула някъде през последните няколко дни. В посолството, разбира се, точно така, когато онзи напет и дребничък посланик бе споменал името Али Карим. Тя потръпна, когато произнесе думите, донякъде на себе си, донякъде на глас.

— Това е той, нали? — попита тя. — Али Карим.

Той помълча.

— Той е само част от всичко.

Тя се взираше някъде покрай него, в някакъв въображаем спасител в другия край на залата. Внезапно тя се разсмя високо.

— И след всичко, което, изглежда, знаеш за мен, ти наистина вярваш, че съм била съучастница на тези хора? — Лекси издърпа ръката си и за миг се изкуши дали да не избяга. — Ти си луд. Ти си напълно полудял!

— В тази история има твърде много съвпадения, които ме спират да ти повярвам.

— Като например?

— Когато му дойде времето, ще ти кажа — отвърна той, очаквайки тя да избухне.

Колкото и да бе странно, Лекси почти не реагира. Тя така и не разбра откъде я завладя това ледено спокойствие, но когато заговори, осъзна, че думите й почти не са свързани с това, което изпитваше. Главата й се въртеше.

— Ти закъсня — кротко каза тя.

Реми я изгледа втренчено.

— Какво искаш да кажеш?

Тя неволно потрепера.

— Обади ми се Дерик, онзи журналист, с когото бяхме на обяд. Той гледал видеозаписа. Знае, че атентаторката ми е дала бебето.

Той кимна бавно в знак на потвърждение. Разбира се. Трябваше да се досети.

— Какво каза?

— Само това. След което аз го излъгах за Крисчън.

— Добре ли се познаваш с Дерик?

— Неотдавна се запознахме — отговори Лекси. — Защо?

— Той от дълго време ли работи за Ай Ти Ен?

— Не — отвърна тя. — Мисля, че е постъпил на работа само преди няколко месеца.

— А преди това?

— Чувала съм, че отразявал конфликта в Северна Ирландия. Някой казваше, че работел на свободна практика, но не знам със сигурност.

— Ясно — каза Реми, докато в ума му се въртяха всякакви възможни мисли.

Долавяйки някакъв елемент на сдържаност у него, тя премина в атака.

— Недей да криеш нищо — студено рече Лекси, като насочи втренчения си поглед към него. — Ти стигна доста далече, Стефан Еди-кой си. Хайде, разказвай.

— Когато съм готов — отвърна той, все още потресен от новината.

Той изпадна в мълчание, което я накара да се почувства в безизходица. Кой знае защо тя се бе пристрастила към гласа му, а сега бе зейнала празнота. Тази ситуация бе пълна лудост. Той беше луд.

— Твоят приятел си играе в много опасни води — рече той най-накрая.

— Той не ми е приятел. — Тя го изгледа внимателно. — Така или иначе, той е видял всичко — заяви тя, придържайки се към фактите. — А ти защо играеш игри?

Без да обръща внимание на въпроса й, Реми рече:

— Да, аз те видях как взе Крисчън. — Той умишлено използва името, което Лекси бе дала на детето, сякаш го бе приел за негово кръщелно име, сега, когато то принадлежеше на жената, която седеше срещу него. — Ако приемем, че ти не си взела никакво участие в цялата работа и не си знаела какво ще стане, след като си тръгна с бебето, фактът е, че имаме проблем, проблем още по-голям, отколкото предполагах. Особено сега, когато този журналист е гледал видеозаписа.

Ето пак, пак говореше от името на някакви зловещи „ние“. Тя бе загубила самообладание и сега рухваше, изплъзваше се и се проваляше, без всякаква надежда някога да се съвземе.

— Така че, както виждаш, ние се нуждаем един от друг — продължи той. — Защото дори ние да не се бяхме сблъскали с теб и при най-добро стечение на обстоятелствата, ако ти не се бе появила случайно и, извинявам се, че трябва да го кажа, не бе застанала на пътя ни, ние не бихме водили този разговор днес. Щяхме да свършим това, което е необходимо.

Повдигна й се.

— Това, което е необходимо за какво? — повтори думите му тя, а очите й зейнаха широко разтворени от страх.

Той пак не обърна внимание на въпроса й, а вместо това я изгледа право в очите. Лекси отговори по същия начин на погледа му. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади документа и й го подаде. Тя не помръдна.

— Хайде — рече той, — вземи го.

Без да откъсва очи от лицето му, тя взе документа. Наведе очи и го прочете едва след няколко секунди.

— Но как? — понечи да каже тя и зачака.

— Няма значение как — нехайно отговори Реми. — Има значение само, че това е швейцарско свидетелство за раждане, безукорно до последната подробност, с фамилното име на Крисчън и с дата и място на раждане. Предположих, че си имала намерение детето да носи името на покойния ти съпруг.

Преди рефлексите й да задействат достатъчно бързо, той взе документа от нея и го прибра обратно в джоба си.

Тя пое дълбоко дъх и продължи да се взира в него, сякаш само той можеше да й подскаже как да реагира. Намери нещо в себе си, все още останало, за това коя е и коя е била, преди да се озове в този кошмар, и най-накрая попита:

— Откъде знаеше за това?

— Предположих, че посещението ти в американското посолство не е било само с цел да си побъбриш с посланика.

— Ти си ме следил — тихо рече тя, възмущението й можеше да се прочете само в очите й.

Той не я поправи, макар че думите й извикаха нови въпроси в ума му. Помисли си, че ако не я бе проследил, а той не го бе направил, тогава Стария бе наредил на някого да го направи.

— Браво, браво — продължи тя с престорена ненужна храброст, — не бих казала, че много те бива да водиш светски разговори.

Очите й задържаха втренчения му поглед и й се стори, че долавя някаква усмивчица, която се появи и изчезна върху устните му. Тя обаче се бе съвзела достатъчно от шока, за да не я интересува как той реагира на остроумията й или на всичко друго всъщност. Гласът й прозвуча рязко.

— Хайде да оставим това ние и вие, ако нямаш нищо против, и да ограничим разговора само до нас двамата.

— Съгласен — каза той рязко и се обърна да поиска сметката.

— Това ли е всичко? — попита тя с нотка на паника в гласа. — Няма ли да ми кажеш какво трябва да направя, за да те махна от живота си, за да мога да се махна оттук?

Той остави банкнота от десет евро на масата и се изправи.

— Мисля, че ще можем да завършим разговора си в онази малка градинка зад ъгъла. Помниш ли колко приятно беше миналия път, когато бяхме там? Нали нямаш нищо против да се поразходим?

Той е луд, помисли си тя, един напълно побъркан човек, който очевидно нанася своя удар под яркото утрешно слънце, като използва най-опасното оръжие — безупречно фалшифицирано свидетелство за раждане, за да всели у нея страх от Бога.

— А ако имам? — попита тя, като движеше устата си с овладян гняв.

— Тогава ще те пренеса до там — каза той с красива усмивка.

Тя се изправи и го изгледа за миг с невярващи очи, след което отклони поглед. Имаше пълна готовност да изстреля един милион оскърбления, но реши да ги задържи в бойна готовност и да го изслуша. В един миг на безразсъдство си представи как се опитва да разкъса джоба му, грабва документа и веднага побягва.

Двамата тръгнаха към градинката. Той я държеше здраво за ръка и за случайния наблюдател двамата изглеждаха като всички останали привлекателни двойки, които се разхождаха в ясната и слънчева парижка утрин, като единственото, което ги интересува, е колко са влюбени и колко им е приятно да бъдат в най-красивия град на света, докато страстта им не ги завладееше и те не изтичваха обратно в хотела си, за да се любят лудо, преди да отидат да се насладят на вечеря в петзвезден ресторант с бутилка прекрасно вино.

Когато влязоха през портата, която водеше към малката градинка недалече от нейния хотел, той ускори крачка и тя някак си осъзна, че я води към същото място, където бяха седели миналия път, когато бяха заедно там. Крисчън сега не беше пристегнат към гърдите й, но ето че те се намериха на същата пейка. Ръката й още беше здраво стисната от неговата.

Гласът му внезапно се промени — от обвиняващ в съзаклятнически.

— Лекси — тихо каза той, — аз не съм твой враг. Всъщност, аз съм единственият човек, който може да ти помогне да получиш това, което искаш, без да рискуваш живота си. — Той помълча и я погледна, отмятайки кичура коса от челото й. — Или живота на Крисчън.

Тя не помръдна. Това беше мач бол, точката, с която се печелеше мача, а тя още не беше прехвърлила топката през мрежата.

— Трябва единствено да ме слушаш и да правиш всичко, което ти казвам.

Вълна от негодувание се надигна в нея и веднага прерасна в гняв.

— Ти напълно си се побъркал — рече тя през стиснатите си зъби. — Ами ако започна да пищя, ако избягам или ако отида в полицията или в посолството?

— И какво ще им кажеш, че си откраднала едно бебе по време на атентата от самата атентаторка, а сега някакъв непознат не те оставя на мира и ти предлага фалшифицирано свидетелство за раждане? — Той поклати глава. — О, и защо по дяволите, би направила това?

Тя замълча потресена и усети как сълзите й се ронят.

— Защо не изслушаш това, което трябва да ти кажа, и тогава — продължи Реми, — ако продължаваш да мислиш, че съм се побъркал или че се опитвам да ти навредя… — Той сви рамене. — Прави какаото искаш. Няма да те спра. — Той помълча. — Щеше ли да има значение за теб, ако ти бях казал, че вярвам, че си невинна?

Лекси обаче не се хвана на тази уловка.

— Кой, по дяволите, си ти да казваш кой е невинен и кой е виновен? — настойчиво попита тя.

— Да не би да искаш да е точно обратното? — Тя нямаше представа колко безпощаден можеше да бъде той. За него това бе детска игра. — Престани да спориш с мен, Лекси, и ме изслушай.

Мълчанието й означаваше готовност да отстъпи. Нямаше избор. Беше достатъчно умна, за да разбере това.

Що се отнася до него, той разбра, че може изцяло да разчита на пълното й внимание. След като обеща на Стария, че ще приеме всичките му искания, стига тя и бебето да бъдат в безопасност, той отдели много часове да изготви този план. При обичайни обстоятелства, ако проклетата бомба не беше избухнала във „Фуке“, цялата тази история можеше да свърши по-различно. Обстоятелствата обаче не бяха обичайни и той бе взел решение да се върне към работата си, преди тази жена да бе оградила незаличимо местенце в сърцето му. Що се отнася до плана, Стария бе приел да му даде две седмици време и нито ден повече, за да свърши цялата работа. Това беше хазарт и Реми го знаеше. Ако не успееше да изпълни задачата, Лекси, Крисчън, а сега вече и Сорша, щяха да станат пасив, когато Стария вдигнеше диригентската палка и поемеше оркестъра. Едно нещо бе ясно. За разлика от Реми той нямаше да постави тяхното благополучие в началото на своя списък по важност. А сега се бе появила и още една променлива величина в уравнението. Дерик Ландън.

Гласът му прозвуча като глас на командир, който за миг е бил обзет от съжаление и емоционална привързаност към армията си.

— Най-напред, ти си съвсем права, Лекси — започна Реми. — Аз те излъгах, но засега нека оставим нещата както са, защото по този начин всичко става по-просто и за двама ни.

Тя изля нелогичния си гняв върху самата себе си, за пръв път откакто бе слязла от асансьора в хотела и бе попаднала в тази невъобразима клопка. В този миг беше готова да упражни и насилие.

— По-просто е за теб — каза тя, запазвайки, доколкото можеше, достойнството си. — Така че защо не се придържаш към това да обясниш как се готвиш да ми помогнеш да се махна от теб и от твоите прекрасни приятелчета. — Тя си пое дъх. — Тези ние, за които постоянно повтаряш. А между другото — добави тя, набирайки сила, — откъде мога да знам дали ти не си съучастник на Дерик?

Поразително, помисли си Реми. Откъде можеше да знае? А тъй като той не беше съучастник на журналиста, тогава кой му бе съучастник? В момента обаче имаше други неща, които искаше да обсъди с нея. Гласът на Реми звучеше бавно и обмислено, когато започна да разнищва историята на Андреас, болестта му, атентаторката и бебето, както и всички други подробности за това как животът й е в опасност, а Крисчън изложен на риск да бъде отвлечен и използван за спасяване на живота на биологическия си баща. Той стигна до там, че обясни как тя, Александра Рейн, играе централна роля за евентуалното залавяне на саудитския арабин. Накрая й разказа и за клиниката в Монтрьо и как и Андреас, и покойният й съпруг са били лекувани от един и същ прочут лекар.

— Сега виждаш ли какво имах предвид, когато говорих за многобройните съвпадения — заключи той.

Очите й се разтвориха широко от страх.

— Не съм знаела това — каза тя и гласът й секна. Ала сега вече не я интересуваше дали той й вярва или не. Изпитваше ужас, бе изтощена, а мислите й препускаха в милион различни посоки. Когато най-сетне заговори, в гласа й се усещаше примирение със съдбата, а тялото й бе напълно неподвижно. — Ти изобщо не си имал намерение да ни оставиш да се върнем в Ню Йорк, нали? — попита тихо тя.

Реми вдигна с усилие поглед към нея.

— Не, нямах — призна той. — Не, засега.

Тя внезапно бе изгубила представа за сигурност, за утеха, за това, че си е намерила импровизиран спасител. Този човек беше крадец от световна класа. Той беше откраднал и последната капчица надежда, която тя се бе заставила да съхрани. Макар и да разбираше, вероятно по-зле, отколкото би й се искало, тя все пак бе започнала и да осъзнава точно каква игра играеше той и защо. Това, което я смущаваше точно сега, беше, че на някакво дълбоко и недостъпно ниво продължаваше да му вярва и, което бе по-лошо, го желаеше повече, отколкото бе желала, когото и да било другиго. Тя обаче се възпираше, блуждаейки ту насам, ту натам за няколко безкрайни секунди, като внимаваше за начина си на изразяване и за мимиките си и упражняваше контрол над думите си, преди да ги изрече, за да не допусне никакво моментно невнимание. Запазвайки цялото си останало достойнство, тя го попита:

— Как можеш да се гледаш в огледалото?

Той не отклони очи от втренчения й поглед, но и не каза нищо. Тя имаше чувството, че все едно говори на някой сфинкс.

— Аз мога да разбера, че ме използваш, мен, една крадла и лъжкиня, една жена, която е смятала, че безнаказано ще се измъкне и просто ще може да изчезне с бебето — продължи тирадата си тя. — Аз разбирам как можеш да обясниш това, че ме излагаш на опасност, но кажи ми как се чувстваш, когато излагаш на риск и един невинен детски живот?

Това беше рискован ход, но Реми го предприе и пак й повтори мисълта си.

— Аз съм твоят най-добър залог — повтори той, като погледна към ръцете си и след това погледът му изгори очите й. — Без мен, ти и Крисчън, нямате никакви изгледи за успех. Помисли си само. На кого би се доверила по-скоро — осмели се да попита той, — на Дерик или на мен?

Когато той я погледна, тя я усети. Не можеше да се сгреши тази негова възпирана сексуалност, която най-сетне разруши непроницаемата му фасада. Значи тя все пак не грешеше. Не каза нищо, ала въпреки това почувства, че той наистина бе единственият човек на земята, който знаеше отговорите и притежаваше опита и нужната подготовка, за да й предложи сигурен и осъществим начин да излезе от тази ужасна ситуация. И все пак някаква частица съмнение или може би упорство надделяха, когато тя най-сетне заговори.

— Честно казано, на никого от вас двамата — отвърна тя. — А какво ще стане, ако аз просто упражня възможността, която така галантно ми предложихте, когато започнахме този разговор? — продължи тя, в гласа й прозвуча нескрит сарказъм. — Какво ще стане, ако просто стана и си тръгна? Да си пробвам късмета? Какво ще стане, ако ти заявя, че не се боя? Какво ще стане, ако ти кажа, че изобщо не ми пука от онези другите изверги? — Тя едва си поемаше дъх. — Какво ще стане, ако ти кажа, че смятам, че ти лъжеш? Какво ще стане, ако ти заявя, че и ти си такъв изрод, който иска пари или… — Тя помълча, колебаейки се дали да каже това, в което фактически бе вярвала през цялото време, или най-малкото, в което се бе самоубедила да повярва, преди да научи истинските му мотиви. — Ти може би просто искаш да преспиш с мен — каза тя, демонстрирайки грубоватост, която не можеше да разпознае като своя. Но беше набрала инерция, бе се устремила напред и не можеше да се спре. — Какво би станало, ако кажа да? И после? Щеше ли да ми дадеш това свидетелство за раждане и да станем квит?

Почувства се неловко. Усети, че се изчервява. Знаеше, без да го поглежда, че не му е никак забавно, макар че съзнаваше и че той разбира отчаянието й да се предлага по такъв начин на един напълно непознат човек. С едната си ръка той леко обърна лицето й, за да я застави да го погледне в очите. Тя усети как по страните й се търколиха сълзи.

— Не е толкова лесно, Лекси — рече той сдържано и избърса с един пръст капчиците сълзи. — Нека ти обясня и останалото.

През целия си живот тя не се бе чувствала толкова съсипана и толкова уязвима.

— Имам ли някакъв избор? — Гласът й секна.

Той безстрастно я запозна с всички най-големи подробности. Щяха да вземат Сорша и Крисчън и да заминат с кола за Монтрьо. След като се настанят там, тя, майка й и бебето ще бъдат поставени под охраната на двама от неговите хора, които щяха да се погрижат те да разполагат с всичко необходимо, за да си спестят колкото се може повече травми и неудобства при тези обстоятелства. В очите на околните двамата служители щяха да изглеждат като прислуга, която се грижи за приятното им прекарване там, докато станеше време да напуснат къщата и да се приберат в Щатите.

Тя започна да трепери — не само ръцете й, но и цялото й тяло.

— И ти ще се погрижиш за това Али Карим и неговото малко семейство да разберат коя съм аз и това, че съм там, така ли? — Всичко беше ясно. — Ще ме използваш като примамка, ще ме използваш, за да се добереш до тези копелета, дори това да означава те да ни избият всичките, а Крисчън да бъде използван като пушечно месо за медицински цели.

Реми я остави да говори екзалтирано. Той нямаше никакво намерение да й обяснява, че рискът става много по-малък, ако той, а не Стария или журналистът я използваха като примамка.

— Ти си копеле — направо изплю думите тя. — Нямаш ли съвест?

Той се застави да запази самообладание.

— Нямам, когато става дума за Али Карим и неговата банда главорези.

Нейната реакция бе нелепа, но тя разбираше, че ако се концентрира върху цялата чудовищност на ситуацията, щеше да осъзнае, че никога не би могла да я преживее.

— Аз нямам снимки за паспорт и дори не съм си насрочила среща в посолството — рече тя.

Той отговори съвсем делово, сякаш грижите й бяха оправдани и уместни.

— Когато си тръгнем от тук, ще отидем в едно фотоателие недалече от посолството. Там ще ти направят снимките за двадесет минути. А що се отнася до срещата, тя вече е насрочена от твое име. Ще отидеш там по обяд. — Реми погледна часовника си. — След малко по-малко от един час. — Той видя, че тя е изтощена, че почти никаква борбеност не й е останала и че само мрачно осъзнава, че е изгубила играта.

— Ти не си търговец на картини. Това всичко е било лъжа, както и останалите лъжи — заяви тя, изричайки думите с нескрито презрение.

Когато той отговори, тя за пръв път долови в гласа му нотка на самоотбрана.

— Това какъв съм в този момент е без значение.

— Ти си шпионин. — Тя изрече думите почти шепнешком.

— Дали това, че се опитвам да залавям хората, които взривяват невинни жени и деца и които отвличат и обезглавяват невинни хора в Ирак, би могло да ме оправдае, че няколко пъти незначително се отклоних от истината, как мислиш?

Но тя не бе свършила с него.

— За кого работиш, Стефан — изрече с погнуса името му тя. — Кой ти плаща, за да се изявяваш като най-великия спасител на човечеството?

— Това няма значение, Лекси — тихо отговори той. — Аз върша това, което вярвам, че е правилно.

— И това ли е правилно? — Тя се засмя. — Да заставиш майка ми и бебето ми… — Тя прекъсна изречението си, объркана за миг. — Да ни заставяш да се укриваме? Да ме караш да замина за Швейцария с теб? Да ни използваш, за да заловиш онези хора?

— Престани, Лекси — каза той и за пръв път тя долови в гласа му нотка на раздразнение. — Губиш ценно време.

Тя бе изтощена, толкова силно изморена, че почти не можеше да говори. Само преди три дни, всъщност, си бе мислила, че се е измъкнала, че двете със Сорша заедно ще разрешат проблема, че няма нищо друго, освен една бюрократична подробност, която й пречеше да напусне Париж и да заживее щастливо оттам насетне с бебето, което обичаше по-силно и от живота. Само преди седемдесет и два часа тя наистина вярваше, че е изстрадала достатъчно страхове и мъки с Ник, за да й стигне за цяла вечност. Несъмнено беше глупачка. Сега се питаше как Сорша ще приеме новината. Това беше единственият светъл миг в иначе мрачната сутрин. Можеше само да си представи сцената в хотела.

— Ще ми позволиш ли да разкажа на майка ми какво става?

Реми пое дълбоко въздух.

— Боя се, че не — тихо каза той. — Ще отидем заедно в хотела.

Тя изгуби. За миг образите на майка й и Крисчън замъглиха съзнанието й. Мисълта за тях едва не я парализира, лиши я от способността да мисли, да диша, да говори. Тя с мъка сдържаше сълзите си — с храброст, за която бе сигурна, че той успя да забележи. Как можеше той да направи това? Що за чудовище бе, да не изпитва угризения? Тя бързо скочи на крака, а той бе редом с нея. Тя пристъпи крачка напред и вдигна ръка да го удари, но той я беше изпреварил. Улови ръката й и я свали надолу отстрани на тялото й, след което се присегна да улови и другата й ръка. Тя не можеше да помръдне, но отвърна лице от него и заплака.

— Как можа? — извика тя и заповтаря думите, докато хълцаше, а накрая не й остана нищо, което да направи.

Било неволно, или защото просто капитулира, тя рухна върху него и продължи да плаче. Без да мисли и без да се колебае, Реми я улови и започна да гали косата й, докато тя се успокои. Остави го без съпротива да й помогне да седне пак на пейката. Той се настани до нея.

— Те ще са в безопасност — тихо каза той. — Ти ще получиш закрила.

Тя избърса очите си с обратната страна на дланта и го загледа съсредоточено. Не искаше нищо повече от това да му повярва.

— Искам да говоря с майка ми, преди да отидем в посолството.

— Съжалявам, Лекси — каза той. — Аз лично ще говоря с нея, когато се върнем в хотела. Но не и преди това. Не искам да рискувам тя да си тръгне с бебето. — Той стигна и по-далече: — Така или иначе, телефоните се подслушват.

— Извинявай — горестно рече тя. — Забравих.

— Време е да си направиш снимките и да отидеш на срещата в посолството — добави той и търпеливо изчака възраженията й. Но когато тя не го направи, се изправи и й подаде ръката си.

Косата й се бе измъкнала от шнолата, с която я бе стегнала на тила и бе паднала несресана върху набразденото й от сълзите лице. Губеше сила да стиска ръката му, сякаш някой я бе настъпил по пръстите. А може би се отказа, защото се почувства твърде слаба да се държи за него. Тя пое покорно ръката му и се отпусна върху него, докато вървяха към портата на градинката.

— Няма нужда от светски разговори — каза тя.

— Няма нужда от светски разговори — съгласи се със сериозен вид той.

Тя си пое дълбоко дъх. Щеше й се да не бе ходила да обядва във „Фуке“. Щеше й се Ник да бе поискал да пръсне прахта му на друго място. В някой друг град, в друга страна, на друга планета. Дълбоко в себе си, обаче, тя знаеше, че това не е така. Ако не бе отишла във „Фуке“, никога не би намерила Крисчън. Бъди честна, строго си нареди тя, докато вървеше с мъка през градинката. Ако имаше право да си пожелае нещо на този свят, знаеше какво щеше да е то. Всичко да бъде и така, и иначе. И Крисчън, и този човек, за когото не знаеше нищо. Желаеше този Стефан Уоткинс, или както другояче беше името му, наистина да е търговец на редки издания, а не убиец или шпионин. Късметът винаги й изневеряваше, когато ставаше въпрос за мъже.

Реми бе потънал в собствените си мисли. Искаше му се тя да му е любовница, а не затворничка. Искаше му се любимият ресторант в Париж на мъжа й да беше не „Фуке“, а „Максим“. Искаше му се там да се бяха уговорили за среща на обяд със Стария. Искаше му се да не се бе съгласил да се върне пак на работа. Но то бе все едно да му се иска на земята да възцари вечен мир. И понеже тези пожелания се въртяха в главата му, можеше да добави и най-пламенното си желание от всички синът му да е още жив.