Барбара Виктор
Игра на смърт (15)

Петнадесета глава

Сорша Рейн пристигна в „Ле троа марониер“ сред облак от „Арпеж“. Опитвайки се да не изостане от нея, пиколото тикаше месингова количка, в която пренасяше невзрачен черен брезентов куфар. Макар и над петдесетгодишна, тя беше съвършено естествена, олицетворения на жена, която има „лицето, което заслужава след петдесет години“, вместо да се подложи на страданията да придобие „лицето, което може да си позволи“. Тя носеше белезите от годините на брачен тормоз с достойнство и се осланяше на спомените си и на мъдростта си да превърне всичко в поносимо за себе си и по-добро за единствената си дъщеря. Сорша Рейн нямаше друга амбиция, освен тази да живее без болка и с минимална радост. Отдавна беше решила, че думата „вина“ е само евфемизъм за думата „съжаление“.

Беше облечена в семпло моряшко костюмче с панталони и с бяла памучна блуза и носеше в ръка малко пътно куфарче от черна кожа на алигатор. Изпълнена с достойнство и любезна, тя се приближи към портиера и съобщи за пристигането си, като не остави съмнение, че очаква молбата й за настаняване в стая в съседство със стаята на дъщеря й да е изпълнена. Полетът бе продължил дълго, а пътят от летището й се бе видял безкраен. Както винаги, тя прояви загриженост за нестабилното състояние на нервите на Лекси, и преди да бъде отведена до асансьора, помоли портиера да позвъни в стаята на дъщеря й и да я уведоми, че майка й се качва горе в стаята й.

През времето, докато пиколото оставяше багажа в съседната стая, докато прибираше бакшиша и затваряше вратата, Крисчън вече се бе сгушил в ръцете на Сорша. Бебето беше прекрасно, цяло чудо, дар, едно дребно човешко същество, което придаваше нов смисъл на живота на Лекси, както и възможност за Сорша да му отдаде безпрекословната си обич. Бабата по спешност отказа да разглежда всякакви отрицателни последствия или нравствени усложнения, когато ставаше дума за бебето. Тя не беше нито шокирана, нито загрижена, че дъщеря й бе решила да си тръгне с детето на друг човек.

— Нямала си избор — само каза тя. — Така е било писано да стане.

В очите на Лекси имаше сянка от болка, когато каза:

— Клетият Ник. Ако беше жив, щеше да ме накара да го върна. А сега се чувствам виновна, че изпитвам облекчение, че него го няма. Така че, ако изгубя Крисчън, вероятно ще го заслужавам за това, че съм такава калпава съпруга.

Решението да остави настрани темата за Ник и неговата безвременна смърт вече не бе въпрос на избор.

— Ти нямаше време да бъдеш калпава съпруга — каза Сорша, докато люлееше Крисчън в ръцете си. — Ако трябва да си нещо, ти си калпава вдовица.

Настанила се върху възглавничките на канапето, Лекси видимо бе изтощена, почти разплакана и се вкопчваше в нещо, което нито тя, нито майка й можеха да променят — грешките на миналото.

— Какво искаш да кажеш?

— Лекси, твоята брачна церемония бе извършена на смъртен одър — нежно започна Сорша. — Ти вече беше в траур, когато се омъжи за него. За теб вдовството би трябвало да е нещо ненужно.

Лекси тъжно се усмихна. Разбира се, както винаги, Сорша бе права.

* * *

Четиринадесет часа след като бяха свързани за цяла вечност — „докато смъртта ни раздели“ — думите, които не се изплъзнаха от устата на никой от тях, Ник бе твърде слаб, за да обърне глава или да се усмихне. Два часа по-късно той загуби ориентация за времето, мястото и хората. Невроложкият термин беше „троен синдром“, което на прост език означаваше пълно и необратимо отсъствие на надежда. Още два часа по-късно, когато изпадна в последна кома, Ник дишаше с честота дванадесет пъти в минута, а сърцето му биеше с предопределен и персонализиран ритъм и с налягане, което точно се свързваше с последния му познат ритъм, преди да влезе в крайната фаза на болестта си. А Лекси дишаше успоредно с него и не пропускаше нито един удар, сякаш по някакъв начин можеше да поеме функциите на машината. Времето бе настъпило Лекси да уважи тяхното споразумение, да намери компенсация за обещанието, което бе станало причина за тяхната внезапна сватба в болницата. Като негова съпруга и изпълняваща ролята на негова помощница, тя беше единственият човек, който правно бе в състояние да вземе окончателното решение. Ала въпреки всичко, което бе научила през седмиците и месеците на разговорите им, — а колко пъти бяха обсъждали подробностите, — ако й се наложеше да използва една дума, с която да опише най-добре как се чувства, това би било думата „палач“. Единственото нещо, което я възпираше да не изгуби разсъдъка си, беше да си спомня как Ник застъпва довода с обичайната си безупречна логика, че тя не трябва да забравя, че е необходимо да бъде силна и за двама им.

Шест часа и четиридесет минути след като Лекси бе дала разрешение да изключат респиратора и захранващите проводи, Ник бе започнал да диша самостоятелно. Но споразумението не бе такова. Не се предполагаше, че Ник ще се бори за живота си с временни отсрочки някъде сред техническите подробности на терминологията в медицинския речник. Наскоро след това тя разреши по-драстични мерки.

Когато иглата бе въведена в абоката, Лекси отвърна глава, четиридесет милиграма морфинов сулфат, колко пъти лекарят й бе обяснявал всичко до последния ужасен детайл? Както се предполагаше, дишането на Ник се забави, чертите на лицето му омекнаха и познатият израз на болка изчезна. След още няколко минути дишането му излезе от ритъм, докато накрая спря.

Никълъс Блейк почина кротко в боядисаната в синьо и бяло болнична стая в Монтрьо, в Швейцария. Сандъчета за цветя, отрупани с гладиоли, бяха наредени в редица по прозорците, които гледаха към старинната, облицована с калдъръм улица. Този пролетен следобед времето бе облачно и лека мъгла скриваше планината Монблан в далечината, а булото на изпаренията висеше над сивите води на Женевското езеро. Ежегодният джазов фестивал се бе открил предишната седмица и звуците на „Дай си лапата“ на Дейв Брубек можеха да се чуят как се носят откъм казиното в центъра на града.

* * *

Гласът на Лекси прозвуча глухо.

— Предполагам, че за теб различно, нали? В края на краищата ти въздигна вдовството почти във вид на изкуство.

Сорша сви рамене.

— Ние всички си имаме своите силни и слаби страни, предполагам. Баща ти би казал, че аз съм била калпава съпруга.

— В момента не ми се налага да живея с халюцинациите на спомените — заяви Лекси.

— Може и да не ти се вярва, Лекси, но и с мен е така — тъжно отговори Сорша.

Не беше необходимо да се изтъкват основните различия между двете, както и силната им страна като добри съпруги или вдовици. Колкото и опитни да смятаха, че са, за да се справят с жестоката реалност на живота, единият от въпросните покойни съпрузи бе също и баща на Лекси, а не бе тайна и че Себастиян бе пращал Сорша по дяволите и обратно в продължение на няколко десетилетия. Какъв смисъл имаше да обременява майка си, като й напомня колко объркан бе животът й, заради липсата на баща, докато растеше? Истината беше, че макар и Сорша да не бе давала възможност на Себастиян да се почувства жив, докато живееше, тя превърна в смисъл на живота си това да го съхрани жив, дълго след като той бе мъртъв.

— Твоят проблем беше, че се държа твърде добре с Ник за сметка на собственото си щастие.

— Мамо, аз не съм дете, нито съм наивна. Избрах Ник с всичките му недостатъци.

— Недостатъци ли? Ти винаги му позволяваше да се върне при теб, когато ти бе изневерявал, позволяваше му да диктува условията на връзката ви — никакви деца, никакъв брак.

— Изборът си беше мой. Той никога не ме е заставял да правя нищо.

Сорша вдигна ръка.

— Зная, зная, той не е виновен. Но ти изтърпя всичко заради него и когато той накрая реши да се ожени за теб, това беше, нека си признаем, един егоистичен жест от негова страна.

Лекси вдигна поглед.

— Много странно е да твърдиш това. — Тя поклати глава. — Аз сложих край на живота му. Нима си забравила?

— Приключвам с пледоарията си пред съда — остро отговори Сорша. — Виж, аз не отричам факта, че ти си поела риск, когато си си тръгнала с това бебе. — Сорша смени темата с по-практични въпроси. — Твърдя само, че при тези обстоятелства интуицията ти е била правилна.

— Правилна или неправилна — отвърна Лекси, — нашите проблеми съвсем не са свършили. Всъщност, те са още в началото си. Сега идва тежкият момент, как да го изведа от Франция, без да имам правни проблеми.

— Очевидно ние не можем да останем тук за неопределено време, както и не можем да се установим за постоянно в Монтрьо, макар че да се влезе в Швейцария с кола е много по-лесно, отколкото да се опитва човек да мине през едно американско летище без съответните документи. Човек дори едно куче не може да прекара там. — Тя погледна към Крисчън и за миг логиката изчезна и се смени с въпроса, който разкри степента на страданието й. — Няма ли някой, който да може да ни помогне?

Лекси придоби замислен вид.

— Има нещо, което трябва да знаеш — каза накрая тя. — Има един човек — продължи тя и се поколеба. — Той седеше до мен във „Фуке“, когато бомбата се взриви. В началото бях сигурна, че е видял как атентаторката ми подава бебето…

Тя продължи, като разказа за онзи момент, когато Реми я беше намерил непосредствено след взрива и я бе попитал дали е познавала атентаторката, а после, когато се бе сблъскал с нея на обяд, дори не бе намекнал за това, за което тя смяташе, че е видял. Същият следобед двамата се разходили край хотела, но той пак не повдигнал въпроса. Като отметна няколко кичура коса от челото си, тя погледна към Сорша, която изглеждаше изненадана.

— Не знам как да го разбирам.

— Кой е той?

Лекси въздъхна.

— Бил търговец на редки книги и произведения на изкуството, купува и продава също така и редки партитури, така каза. Имал апартамент в Париж. — Тя кръстоса крака и се изправи на стола си, като погледна към Сорша. — Има и друго.

Сорша беше нащрек.

— Какво?

Загубила ориентация, изпълнена със съмнения и леко объркана, Лекси потисна желанието си да се разсмее на висок глас. Винаги бе смятала, че самообладанието е най-ценното й качество. За свое удивление тя внезапно осъзна, че беше в основата си едно момиче от средната класа, което се бе озовало на непознат емоционален терен. През целия си живот никога не беше стигала толкова далече. Чувствата й към онзи непознат надделяваха над чувството й за ред и благоприличие.

Тя започна бавно.

— Никога не съм изпитвала такова чисто физическо привличане към никого — призна тя. — Стана внезапно и ме плаши до смърт, а съм и шокирана и не знам какво да правя, защото изпитвам чувството, че целият ми живот се заплита и излиза от контрол.

Челото на Сорша се набръчка. Нормално дъщеря й криеше чувствата си в себе си, което само утежняваше проблема. Тя не беше човек, с когото можеше да се обсъжда любовта от пръв поглед или мигновеното сексуално привличане, така, както ги бе преживяла с покойния си съпруг, но все пак се пазеше да прави обобщения. Обикновено бе ексцентрична и непочтителна, но внезапно стана неоригинална, когато попита:

— Дали този мъж изпитва същото?

— Това е доста необичайна реакция от теб — заяви Лекси, твърдо решена да застави Сорша да премине в отбрана, сякаш тя бе виновната. — Не те ли изненадва дори само това, че го споделям с теб? Не си ли смаяна, че мога да изпитвам такива чувства към това, което става, и след всичко, което съм направила досега? Какво ти става?

Това, което ставаше със Сорша, бе нещо, което тя от десетки години съзнаваше и още по-силно в този момент, когато бе установила, че не е в състояние да успокои дъщеря си, че я разбира. Трагедията не бе нейна, а по-скоро на Лекси и на нея й бе крайно неприятно, че не може да промени историята. Когато Лекси бе на осемнадесет години, баща й бе умрял, а двадесет години по-късно, тя бе изключила апаратите, с което бе сложила край на живота на Ник. Това беше сложно и опасно. Сложно беше да се опита да обясни на дъщеря си, че съществува огромна бездна между това, че превърна Ник в самонаказание за себе си за това, че не била в състояние да спаси баща си от алкохола, както и да се поздрави с това, че си е позволила най-сетне да изпита страст към един непознат. Беше колкото опасно, толкова и дръзко да я укорява, че е позволила на Ник да я лиши от майчинство, а след това да я похвали, че си е тръгнала с бебето на друга жена.

Малко наранена от острите думи на дъщеря си, тя въпреки всичко си наложи да заговори с бодър глас.

— Защо трябва да съм изненадана? Едното няма връзка с другото — заяви тя. — Ти не си първата жена, която е установила, че изпитва сексуално привличане към някой непознат. — Тя леко се усмихна. — Не ме разбирай погрешно. Твоите чувства за живота ти, който се заплита и излиза от контрол, нямат нищо общо с този човек. Не разбираш ли през колко много неща си преминала през последните дни, седмици, месеци и дори години? — Тя изчака и след като Лекси не отговори, продължи: — Най-малкото ти си жива! — Тя внимателно следеше с очи дъщеря си. — А що се отнася до това дали той те е видял да вземаш бебето, моето усещане е, че в цялата тази бъркотия и в шока си ти си си въобразила, че е видял нещо, а то не е така. Твоето собствено чувство за вина те кара да смяташ това.

Лекси скръсти ръце в скута си.

— Права си. Ако Крисчън не беше замесен, може би нямаше да се чувствам толкова уязвима. Истината е, че не мога да се доверя на своята преценка.

Сорша разбираше накъде води това и беше подготвена.

— Преценка за какво?

— Смятах да го помоля за помощ.

В гласа на Сорша прозвуча тревога.

— Кое те кара да смяташ, че това е разумно?

Думите излязоха поединично, несвързани, от устата й:

— Кой… друг… може… да помогне?

— Ами Дерик Ландън, онзи мъж, който те е завел да се срещнеш с американския посланик?

Тя настръхна.

— Да, разбира се, същият, който иска да ме показва по телевизията на цял свят. Ако някой му предложи да направи специално интервю, като в замяна на това поиска от него да изяде собствената си майка, незабавната му реакция ще е да поиска вилица и нож.

Сорша не бе убедена в това.

— Ами тогава посланика?

— Това е смешно!

Сорша погали Крисчън по бузата.

— Разбирам какво имаш предвид за посланика, но защо така и за колегата си? Защо изпитваш такива чувства към него?

— Аз дори не го познавам — възрази Лекси. — Ние се срещнахме за пръв път вчера.

— Да, но е нормално, че те е поканил да дадеш интервю. Това му е работата. Знаеш го. Ти също си журналистка. Струва ми се, че си прекалено рязка.

— Не знам — бавно каза Лекси.

— В този момент сме седнали тук и нямаме никакви идеи и никакви варианти. В края на краищата, нали той те е завел на среща с посланика.

— Който ми обясни, че трябва да имам препис от свидетелството за раждане на Крисчън.

— Той няма вина за това — възрази Сорша.

— Може би — съгласи се Лекси.

— Виж, преди да направим нещо прибързано, нека днес и тази нощ само да обмисляме нещата. Да преценим всички възможности. И да не изключваме никого.

Лекси се съгласи неохотно, макар че й се струваше, че през последната изминала година или повече бе преминала през всички фази на живота, без да си позволява нито лукса, нито времето да премисля каквото и да било.