Барбара Виктор
Игра на смърт (14)

Четиринадесета глава

Стария още беше в посолството. Той погледна часовника си. Беше станало почти десет часът сутринта. Агентът още беше при него. След като съобщи информацията за болестта на Андреас, мъжът насочи вниманието си към Александра Рейн.

— Всичко е възможно, но се съмнявам дали тя работи за тях — само каза той. След като направи справка с бележките, които извади от джоба си, мъжът продължи: — Александра Рейн неотдавна е станала на тридесет и осем години и наскоро е овдовяла. Съпругът й беше Ник Блейк. Чували сте за него. Работеше в Ай Ти Ен като кореспондент в Бейрут и след това в Рим, преди да стане звезда в Ню Йорк и водещ на предаване. Тя също беше журналистка. И също работеше в Ай Ти Ен, където се запозна с Блейк. Беше лудо влюбена в него, въпреки че той е близо двадесет и пет години по-стар. Несъмнено двамата изживяха десет хубави години заедно, преди тя да разбере, че той няма никакво намерение да се жени за нея. А тя искаше да има бебе. Биологическият часовник и така нататък. Прекъсна отношенията си с него. Скоро след това на Блейк му бе поставена диагноза за заболяване на кръвта с фатален изход. Тя заряза всичко, за да се грижи за него. — Той пак поспря, като внимателно наблюдаваше Стария. — През последните единадесет месеца са живяли в една вила в Монтрьо, в Швейцария. Блейк е бил подложен на някакъв нов вид лечение там.

— В Монтрьо ли? — Стария изглеждаше още по-объркан.

Мъжът изглеждаше доволен от себе си.

— Това е единственото нещо, което няма логическо обяснение, освен ако не става дума за едно адско съвпадение. — Той помълча. — В същата клиника. При същия лекар.

— Двама мъже. Един лекар. Същата клиника. Експериментално лечение. Могло е да се срещнат там. — Стария спря да ходи напред-назад и застана на място, като изглеждаше недоверчив и напрегнат. Той пак седна и се загледа някъде встрани. — Да предположим, че са се видели в клиниката — каза той на себе си. — Защо би му помогнала? Какво печели тя от това?

— Доколкото нас това ни засяга, между тях не съществува правдоподобна връзка. От това, което аз знам за нея, в миналото й няма нищо, което да навежда на мисълта, че тя е свързана с Карим или с някоя друга терористична организация. — Той бегло погледна нагоре. — Случайно съвпадение? — Той сви рамене. — Два детонатора за бомбата? Може би атентаторката е знаела, че е обречена, и е искала да спаси детето си.

Стария отново го бе изпреварил доста.

— Какво прави госпожица Рейн в Париж?

— Дошла е да се разпореди с прахта на покойния си съпруг.

Малко истина и две лъжи. Идеално. Ако той самият трябваше да извърши това, би съставил същия сценарий. Малко скръб, съчетана с удивителен героизъм. Стария се наведе напред и постави ръце на бюрото.

— Няма ли нищо в миналото й, което да подсказва за някакви подозрителни връзки? — пак попита Стария.

— Не — повторно отвърна мъжът, — аз наистина най-задълбочено я проверих.

— Да ме вземат дяволите — измърмори Стария.

В главата му вече се формулираше план. Той мълчаливо огледа за минута-две мъжа. Макар че вече бе започнал да разбира всички възможности за успех и провал и това колко сложна бе станала операцията, Стария се бе ободрил от новата информация.

— Смяташ ли за необходимо да кажеш на Реми къде е отседнала тя?

Мъжът се усмихна.

— Да. По време на обяда, когато Реми спря на нашата маса. Изпуснах се неволно, че Лекси е отседнала в моя любим хотел, „Ле троа марониер“. И да ви кажа, ако може да се убие човек с поглед… Тя беше бясна.

— Това със сигурност е повече, отколкото съм очаквал — каза Стария и се изправи. — Серена сега е в хотела на жената. Вече се е регистрирала. Представя се за туристка. Това ми струва цяло състояние — добави той с чувство за хумор. — Пазаруването и харченето на пари.

Мъжът също се изправи.

— А, има и едно друго нещо — рече той, като се приготвяше да си тръгне.

Стария се обърна.

— Трябва й свидетелство за раждане на детето. Посланикът не иска да впише името на детето в нейния паспорт без свидетелство. Бюрокрация. Бюрократични глупости.

Стария асимилираше информацията.

— Нещата са такива, каквито са — бавно каза той. — На всички ни се налага да се подчиняваме на правилата.

— Ще ви оставя бележките си за Лекси. Има ли нещо друго?

Почти беше забравил. Пресегна се за „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и го запрелиства. Когато отгърна на страницата за реклами и съобщения, намери обявата.

— Това е важно — каза Стария, преди да посегне към чекмеджето на бюрото. — Ето — добави той. — Видеофилма, който са заснели моите хора. Да се надяваме, че някой ще се хване на въдицата.

Мъжът взе видеокасетата.

— Досега имаше добра реакция. В бюрото имам около шест касети. Но на никоя не се вижда как атентаторката подава бебето на Лекси. Повечето е материал, заснет след атентата и показва кървища.

— Обади ми се, веднага след като получиш нещо, което очакваме.

— Веднага ще се обадя — каза мъжът.

— Всичко това е много интересно — загадъчно каза Стария и добави: — И тя няма представа, че ти си нещо друго, а не само колега.

— Абсолютно никаква.

Стария се усмихна.

— Благодаря ти, че дойде. Ще се свържа с теб по-късно тази вечер.

Двамата си стиснаха ръцете и Дерик Ландън излезе от стаята.

Стария тежко се отпусна на бюрото и се замисли над фактите. При това неочаквано състояние на чувствата на Реми той можеше да оправдае действията си като предпазлива презастраховка. Стария се загледа в тавана, като се върна в началото на историята и извика в спомените си всички престъпления, които Али Карим бе финансирал в името на една идеология, които Петер Тоглин бе подкрепял заради собствените си чудати фобии, а Андреас Карим беше извършил единствено заради удоволствието да убива. Той не хранеше никакви илюзии. Шансовете за залавянето на Али Карим бяха за пръв път по-добри от средните. Разобличаването на така наречения порядъчен швейцарски банкер Петер Тоглин и сестра му Бригите беше почти гарантирано. Слагането на край на садистките удоволствия на Андреас Карим бе близо. В един кратък миг пълната извратеност на неговата логика подразни съзнанието на Стария. Къде свършваше всичко това? Макар че не му беше приятно да го признае, имаше нужда да чуе едно обективно мнение. Имаше колеги в посолството, като някои дори бяха негови служители, при които можеше да отиде да потърси съвета им. Отхвърли тази възможност веднага. Дълбоко в себе си знаеше какво ще кажат. Отърви се от него. Нямаше значение, че обичаше Реми като син. В техния свят това не означаваше много. И все пак, въпреки лъжите и увъртането, той вярваше вътре в себе си, че може да му се довери безрезервно. Това беше емоционален въпрос и в основата бе голямата загуба и безутешната болка, които бяха принудили Реми да укрива фактите, които се бяха превърнали в чувства, когато нещата бяха опрели до американката. Нетърпелив и недоволен от себе си, той разбираше, че логиката на измислицата в тази история бе това, което го безпокоеше. Уравнението бе просто. Жената притежаваше бебето. Андреас имаше нужда детето да оцелее. И така, и иначе идеята да бъде изпратен Реми, за да прелъсти жената и да създаде идеална обстановка, за да се привлекат мишените, бе единственото осъществимо решение. И все пак, това го притесняваше. Нямаше как да го пренебрегне. Налагаше му се да вземе неотложно решение и макар че вземането на неотложни решения бе същността на живота му, беше объркан. Той поседя на бюрото си и още няколко минути обмисляше нещата. Роуз щеше да знае. Тя беше единствената, която можеше да се оправи в един лабиринт на хаоса. Тя можеше да му даде онова, от което той имаше нужда — обективно мнение. Той набра номера на жена си. Докато телефонът звънеше, той леко се усмихна на самия себе си.

Роуз, любимката на левицата, защитничката на експлоатираните, жената, която бе натрупала слава и бе постигнала успехи като художничка, която изобразяваше болката и унижението на враговете им. Тя отговори на шестото позвъняване. След четиридесет и няколко години брак той можеше да си представи точно какво е правила, преди да вдигне слушалката — избърсала е изцапаните си с бои ръце с намокрения с терпентин парцал, който държеше близо до телефона.

— Заета ли си?

— Винаги съм заета — отговори тя с нескрита обич. — Но не и за теб.

— Имам проблем.

— Знам — каза тя с усмивка в гласа си.

— Откъде знаеш?

— Защо иначе ще ми звъниш в четвъртък сутрин?

— Аз ти звъня по всяко време — опита се да се защити той.

— Веднъж седмично, в събота вечер. — Гласът й бе гальовен. — Става дума за Реми, нали?

Той въздъхна.

— Да, за Реми — отговори той и започна да й разказва подробно каква е дилемата му. Когато свърши, настъпи тишина. — Е? — попита най-сетне той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ти винаги си твърдял, че светът се управлява от насилието. Аз винаги съм твърдяла, че се управлява от страстите.

— Е, и?

— Е, и аз съм права. Ти винаги трябва да оставяш място в анализите си за поне малко човешки елемент. За неочакваното.

— Да му кажа ли, че знам?

Както винаги, тя оставаше прагматична, без да изпуска от погледа си романтиката или емоциите във всяка ситуация, в която бяха ангажирани реални хора.

— Защо да си даваш труда? Така или иначе, той ще направи всичко възможно, за да защити тази жена и бебето й. Ако е решил да се върне, ще си свърши работата. Какво те е грижа как ще го направи, след като получиш това, което искаш накрая? — Тя го остави да асимилира думите й, преди да продължи: — Нали знаеш, че не можеш да накараш дъжда да завали, за да ти пораснат доматите — също както не можеш и да промениш чувствата на някого.

Той я разбра, без да й се налага да навлиза в обяснения. Трябваше да сложи във впряга и страстите на Реми. И да ги използва, за да постигне целта си.

След още няколко минути на обичайна размяна на закачки, той затвори телефона. Пак се усмихна на себе си. Запита се какво ли ще представлява най-новата й творба. Без съмнение още една сцена на жестокост над беззащитните граждани, както се твърдеше, уловена с маслените бои върху платното.

Отново погледна часовника си. Беше десет и петнадесет. Вдигна слушалката на телефона и позвъни на Имоджин. Трябваше да се види с нея.