Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (90)

90.

Навсякъде и никъде

Беше окъпан в кръвта на Франсин. Отръска се. Звук зад него го накара да се обърне. Видя малко момиченце на около единайсет години, което му се усмихваше.

— Том.

Той се взря неразбиращо в нея.

— Аз съм Сибил.

Томи Бой сложи ръка на челото си и се ухили.

— Трябва да действаме бързо. Всичко се разпада — добави Сибил. — Последвай ме.

Влязоха в тунел, светлини пробягваха по тавана, а под тях летеше асфалт. Краят на тунела приличаше на сребърен диск, който ставаше все по-голям и по-ярък. Излязоха от другата страна и се озоваха на улица с малки селски къщи. Те имаха сламени покриви и розови лехи отпред. Бяха като английските села от картичките. Улицата не беше асфалтирана, беше покрита с кал, в която се виждаха следи от конски копита и по някоя димяща фъшкия. Миришеше силно на трева и животни.

Сибил крачеше напред.

— Насам — извика му тя и тръгна към тясна градинска пътечка. От двете й страни имаше цветни лехи с ярки екзотични растения, които нямаха нищо общо с английската провинция.

Вратата на къщичката се отвори и Сибил престъпи прага. Антрето беше мрачно, единствената светлина проникваше през затъмнените прозорци. Дървеното стълбище водеше нагоре към първия етаж. Сибил се насочи право към всекидневната. По ниския таван се виждаха носещи дъбови греди, а стените бяха варосани. И тук прозорците бяха от тъмно оловно стъкло. В празната камина имаше ваза със сухи цветя. Странно, но по пода бяха пръснати малки метални кутии. На най-близката пишеше „Операционна система“.

— Бързо, отвори я — каза Сибил.

Том завъртя ключа и капакът се вдигна.

Сибил въздъхна с облекчение и отиде при друга метална кутия, на която пишеше „Програми А1-С4“. Отвори капака и съдържанието се посипа по нея.

— Охо! Приятно е! — засмя се тя и се приближи до следващата кутия.

Том я остави да се занимава с нея и отиде до ниската врата към трапезарията. В стаята й имаше дълга маса от тиково дърво и шест стола. Масата беше отрупана с още кутии.

Погледна най-близката: „Франсин“. Отвори я и информацията се просмука в него. Франсин беше на свободна практика от година. Този проект й бе възложен от мистериозна организация, която се наричаше „Четиримата конници“. Тя знаеше много малко за тях. Те имаха специален протокол на общуване, чрез който ревностно пазеха самоличността си и не биха позволили дори на нея да проникне в системите им. Беше виждала лицето само на един от тях и знаеше единствено прякорите им — Смърт, Чума, Война и Завоевание.

Томи Бой огледа масата и прочете етикетите на кутиите: „Дракон“, „Калифорнийски конферентен център“, „Пари“, „Планове и схеми“. Бяха десетки. Тогава забеляза кутията с надпис „Четиримата конници“ и осъзна къде го е завела Сибил. Той не беше в компютъра на Франсин, а в системата на Четиримата конници. Сибил беше пробила защитата им. Грабна кутията и я прибра в джоба си.

— Сибил? — извика той през всекидневната.

Не последва отговор.

Взе няколко кутии. На едната пишеше „Политически атентати“, а на друга „Форман“. Под нея имаше друга кутия. Тя беше по-голяма от останалите и когато Томи Бой прочете етикета й, през него премина вълна от тревога и страх. „Третата бомба“.

Усети полъх зад себе си и се извърна. На метър от него бе застанал обезобразеният аватар на Франсин. Беше сглобен от парчетата, на които се бе разлетяла предишната версия след изстрела с базуката. Гледката беше ужасяваща, от нея течеше кръв и противна гной. От очите й капеше нещо мазно и се стичаше по остатъците от лицето. В ръката си държеше огромен нож. В него се отрази светлината от прозореца в трапезарията.

Франсин се хвърли напред толкова внезапно, че Томи Бой нямаше време да се защити. Но когато острието стигна на сантиметър от гърлото му, ножът изхвърча от кривите влажни пръсти на Франсин. Томи Бой се отдръпна настрани и тялото й се стовари с трясък на пода. В гърба й имаше огромна черна дупка.

Томи Бой вдигна очи от обезобразения аватар на Франсин и видя Сибил, която се бе превърнала в красива млада жена с делови костюм. В ръката си държеше лъчево оръжие, с което току-що бе стреляла.

— Благодаря — каза той.

— За нищо.