Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (81)

81.

Първа база, Тинтара

Том беше на балкона на компютърния център. Вратите се бяха отворили автоматично, когато към тях се приближи моторизираната му количка, и той бе излязъл в нощната свежест. Имаше нужда да се махне от работните станции. Трябваше да си прочисти главата. Но лаптопът му все още беше закачен за системата и той имаше пълен достъп до Сибил и комуникациите. Небето над него бе обсипано със звезди. Съставеният от милиони светлинки Млечен път се открояваше на фона на черното кадифе на нощта.

Чувстваше се неспокоен. На друг хакер би го обяснил така — все едно някой му надничаше над рамото. Не в реалния живот, а във виртуалното пространство. Основната му задача през последните месеци беше да разработи Сибил на по-високо ниво от инженерите на „Е-форс“, които я бяха създали. Хакерството беше неговата специалност и той се съсредоточи върху нея — създаде защитна система за мрежата, както и програми за откриване на непозволен достъп.

Някой го търсеше. На холографския екран се появи вътрешността на „Биг Мак“. Обаждаха се Марк и Стефани.

— Говорих с Джош и Маи — започна Марк. — Те са в беда. Заради пропадането са приклещени заедно с Форман и останалите — младеж на име Дейв Голдинг и възрастен мъж на име Марти Гардинър. Гардинър изобщо не е добре.

Том кимна и каза:

— Чух се и с Пийт преди няколко минути. И на него не му е лесно, дори с Къртицата. Структурата на сградата е много нестабилна и той се бои да не убие оцелели, ако тръгне смело напред. Опитвам се да определя къде са най-опасните райони, но има прекалено много смущения. Или поне си мисля, че са смущения.

— Добре. Дадох указания на Джош да намери начин да се изкачи от Б6 и да се опита да пресрещне Пийт. Междувременно ще пробвам да се справя с блокажа в тунела. — Млъкна за секунда. — Има и друг проблем. Форман е бил нападнат.

— Нападнат?

Марк му разказа за наемния убиец, който наричал себе си Дракон.

— Става все по-зле — въздъхна Том. — Как е Стеф?

Тя се появи на екрана.

— Добре съм, Том. — И му прати две изображения. — Това са двамата, които снимаха в „Биг Мак“. Много съм ядосана. Трябваше да бъда по-внимателна. Най-странното е, че сякаш знаеха какво търсят.

Том изглеждаше озадачен, но не каза нищо.

— Том — намеси се Марк. — Искам цялата информация, която можеш да събереш за тези двамата. Изглежда, наистина са морски пехотинци, но трябва да знаем повече. Най-важният въпрос е за кого работят?

— Разбира се.

— Дръж ни в течение. Край.

Том въздъхна. Потърси информация за майор Лари Симпсън. На екрана се появи текст и той отдели най-важното.

„Майор Лари Харолд Симпсън

Възраст: 32

Става морски пехотинец през 2008.

Годност за повишение: безупречно досие.

Ордени: Бронзова звезда за вярна служба.

Служил е в Ирак и Афганистан. Преминал е специално обучение за лична охрана на президента.

Сержант Винсент Джордж Паоломо

Възраст: 25

Става морски пехотинец през 2004.

Син на генерал Антъни Паоломо, в момента старши съветник към Националния съвет за сигурност.“

Том вдигна вежда, когато прочете последната информация. Написа поредица от цифри и букви и на екрана се появиха кутийки. Написа нещо в тях и след секунди влезе в базата данни на американските морски пехотинци в базата им в Арлингтън, Вирджиния. Въведе серийния номер на Винсент Паоломо и след няколко секунди на екрана се появи съобщение: „информацията не съществува“.

Том усети как през него премина приятна възбуда.

— Я виж ти, колко интересно — каза той в топлата нощ. — Така. Сега да видим какво имаме за добрия майор.

Върна се в базата данни, бързо въведе серийния номер на Симпсън и екранът стана черен. След това, за ужас на Том, в центъра му се появиха череп и кръстосани кости. Просветваха в черно и червено. Компютърът беше под атака.

— Не! — извика Том. Пръстите му се движеха по клавишите като насън. Със скоростта на светлината направи персонализирана защита. Тя се появи като ограда от синджири пред черепа и костите. Черепът се усмихна заплашително и сякаш се приближи. Оградата се накъса и металните халки на синджирите се разлетяха на всички страни.

Том плувна в пот, дланите му станаха влажни. Опитваше какво ли не, движеше пръстите си по клавишите с феноменална скорост, очите му се стрелкаха към екрана.

— Сибил, помощ! — извика той, но не последва отговор. В главата му беше пълна каша. Набра още цифри и букви и накрая натисна „Ентър“.

Черепът и костите спряха да се движат. Усмивката изчезна. На екрана се появи старомоден топ и черепът и костите бяха разбити на хиляди парчета. Екранът пак стана син.

Том трепереше. Мозъкът му препускаше. „Атаката беше прекалено бърза — помисли си той. — Ама наистина прекалено.“ Потисна паниката и въведе код от букви и цифри, който само той знаеше и никъде не беше записвал. През следващите няколко секунди не се случи нищо, но после на екрана се появи малка фигурка. Беше карикатура на самия Том, само че беше атлетичен и стоеше изправен на здравите си крака. Това беше неговият аватар Томи Бой. Въоръжен до зъби. В ръката си държеше автоматична пушка, а на колана му висеше пистолет с огромно дуло.

Том пое дълбоко дъх. След като аватарът му се появи на екрана, значи системата беше отново защитена и имаше шанс в тази битка. Но също така разбра, че сривът в комуникациите от тази вечер се е дължал на атаката върху компютърната система. Някой беше влязъл в нея и беше прескочил създадените от него защитни прегради.

Умът му работеше трескаво. Спомни си какво бе казал Марк. Как наемният убиец бе разбрал къде е Кайл Форман? Как беше стигнал толкова лесно до него? Откъде изобщо знаеше, че е жив? А Стеф бе казала, че Симпсън и Паоломо са знаели какво да търсят на борда на „Биг Мак“. Очевидно имаше пробив в сигурността. Някой някъде бе следил всеки ход на „Е-форс“. Беше прихванал всички комуникации, откакто екипът бе пристигнал в Калифорнийския конферентен център.

Том се канеше да даде указания на аватара си, когато гласът на Сибил наруши тишината. Той отекна из Първа база и звучеше от всяка тонколона на всяка работна станция. Но това не беше познатия на всички глас на Сибил. Беше андрогенен глас, странно немощен и странно пронизителен.

Том почувства страх, какъвто не бе изпитвал. Той го парализираше, изпълваше го с ужас, със задушаваща безнадеждност. Погледна холографския екран и изтръпна, сякаш ледени пръсти сграбчиха сърцето му. Появи се друг аватар и тръгна към Томи Бой. Беше стройна млада двайсетгодишна жена. Носеше карирана пола, поло и наниз перли, косата й бе свита на кок. Приличаше на библиотекарка.

— Ти! — възкликна Том.