Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (8)

8.

Две седмици по-късно

На обикновен самолет щяха да му трябват два часа и половина, за да стигне от Южна Калифорния до Тинтара. Но пасажерите, които напускаха базата край Сан Диего, не бяха на борда на „Боинг 747“. Машината, в която се намираха, нямаше да влезе в масова употреба още поне две десетилетия. Беше ВТОЛПА — вертикално излитащ и приземяващ се аероплан — един от седемте такива в целия свят. Наричаха го „Колибри“, можеше да превозва 22 пътници, освен екипажа, в значителен комфорт на 12 000 метра височина, със скорост малко под 6500 километра в час. Което означаваше, че може да прелети над Тихия океан до Тинтара за двайсет минути.

Маико Бюканън, Стефани Джейкъбс и Пийт Шерингъм почти не се познаваха, но вече имаха нещо общо помежду си. Бяха се съгласили да се присъединят към „Е-форс“. В онази първа вечер в Тинтара преди две седмици никой не беше наясно как се чувства. Трябваше им време, за да осмислят видяното. Затова просто се насладиха на приятелската вечеря и напитките, както, разбира се, и на разходката из базата. Но най-важното бе, че се разбираха прекрасно.

Маико първа пое ангажимент. Марк се бе запознал с нея преди пет години в НАСА, когато помагаше на Агенцията да направи подобрения в информационните си технологии. Още тогава, преди Бюканън да лети в космоса като командир на мисия, той бе впечатлен от способностите и отдадеността й. Но най-много му харесваше това, че е широко скроена. Гледаше отвисоко на нещата и това се оказа решаващата причина да я покани в екипа.

Именно способността й да гледа напред улесни решението й. Освен това поканата дойде в изключително подходящ момент. Ролята й в НАСА бе станала малко мъглява. Смятаха я за един от най-опитните си пилоти, но усещането за приключение започваше да я напуска.

Допреди шест месеца животът на Маико беше относително прост. Живееше в Шугър Ленд, край Хюстън, с майка си и шестнайсетгодишната си дъщеря Грета. Но майка й се премести в старчески дом, а Грета навлезе във фазата на бунта. Маико не беше сигурна на какво се дължат проблемите с дъщеря й, знаеше само, че Грета е твърдо решена да се откаже от корените си и иска да я смятат за чиста американка, каквото си и беше. Маико обаче още се чувстваше свързана с родината, в която бе прекарала първото десетилетие от живота си. Грета не разбираше това, а на Маико никак не й харесваше, че дъщеря й сякаш се срамува от произхода си. Момичето се премести при втория си баща Хауърд Бюканън, с когото майка й се бе развела преди пет години. И така Маико остана да живее сама в голямата си къща, усещаше, че е преминала пика на кариерата си, нямаше никакъв личен живот. Не й трябваше много, за да вдигне телефона.

„Колибри“ меко се издигна във въздуха. През дима от двигателите те видяха как земята започна да се отдалечава. На 6000 метра аеропланът започна да се издига по стръмен диагонал, преди да се установи на височината, на която щеше да премине полетът. Когато излязоха над Тихия океан, ускорението залепи всички по седалките и двигателите понесоха самолета със скорост над четири пъти по-голяма от скоростта на звука.

Стефани Джейкъбс надникна през прозореца. Чувстваше се малко неуверена и изолирана. „Дали взех правилно решение?“ — зачуди се тя, но се опита да потисне съмненията. Маико й бе казала, че идва в екипа, защото моментът се оказал подходящ. Може би същото важеше и за нея. Лабораторията се бе преместила от Сидни в специална сграда в Авалон, градче на сърфисти на 30 километра на север. Докато гледаше летящите под тях облаци, Стефани за първи път се запита дали Марк Харисън е знаел това. Може би точно заради тази промяна се бе свързал с нея. „Няма значение — помисли си тя. — Абсолютно никакво значение. Вече поех ангажимент, точка.“

— А ти защо се съгласи, Пийт? — попита Маико Бюканън и Стефани Джейкъбс откъсна поглед от прозореца.

— И аз си задавам този въпрос сигурно вече за двайсети път — отвърна Пийт, силният му провинциален акцент звучеше малко странно в тази обстановка. Той прокара ръка през гъстите си руси къдрици и будните му сини очи се взряха последователно в двете жени. — Очевидно, полковник Харисън умее да убеждава. — Усмихна се, но под небрежното му отношение се криеше болка.

Преди месец Пийт се бе разделил с втората си съпруга Дона. Тя искаше деца, а той — не. Смяташе, че светът е отвратителен и е жестоко да хвърляш в него още едно невинно същество. Не разбираше как интелигентни хора, които осъзнават целия упадък на земята, избират да я заселват с нови себеподобни. Обичаше Дона, но знаеше, че ако й даде това, което тя иска, никога няма да си прости.

— Интересно е, че сме само трима — внезапно се обади Стефани и изтръгна Пийт от мислите му.

— Нищо изненадващо — отвърна Маико. — И за миг не съм си помисляла, че Джош Томпсън ще се съгласи.

— Познаваш ли го?

— Да, страхотен човек е, но е индивидуалист. Освен това е нещо като знаменитост.

Стефани сви рамене.

— Сигурна съм, че Харисън има резервен план. Честно казано, Джош Томпсън ми се стори малко самодоволен.

— Жените доста си падат по него — ухили се Маико. — Поне така казват.

Чуха шум откъм кабината, обърнаха се и видяха Марк Харисън. Следваше го дългокос младеж на инвалидна количка с двигател.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Марк, отмести се и пропусна младежа. — Това е Том Ериксън — добави той. — Нашият компютърен гуру.

Питър Шерингъм пръв стисна с топлота ръката на Том. Двете жени изглеждаха като ударени от гръм, защото бяха познали прочутия хакер.

— Е, надявам се да се чувствате удобно по време на полета — каза Харисън и се отпусна в една от седалките с размерите на фотьойл. Подаде на всеки по един бял плик. — Договорите ви, заедно с аванса.

Единствен Пийт отвори своя. Прегледа набързо съдържанието и по лицето му пролича, че остана доволен. Затвори плика и го прибра в джоба на якето си.

— Нямаше как да не забележа, че липсва един човек от предишната ни среща — каза Стефани.

— Да. За съжаление Джош Томпсън отказа. Но съществуват такива рискове. А сега, докато пътуваме към Тинтара, ще ви информирам набързо какво предстои. Като пристигнем там, веднага се захващаме за работа. Том ще наглежда цялата ни компютърна система. Каквото и да кажа за неговата роля, няма да е достатъчно. Твърде вероятно е понякога животът ни да зависи от таланта му.

— Внимавай да не объркаш нещо, момче — прекъсна го Пийт и се взря изпитателно в Ериксън. — Не трябваше ли да си зад решетките?

— Бях, докато този добър човек от „Е-форс“ не ми дойде на посещение — отвърна Том и кимна към Марк. — Изглежда, ще ви се наложи да се доверите на пандизчия, пич.

Марк им подаде по една кожена папка.

— Основни неща — каза той. — Спецификации на оборудването, предварителна информация за обстановката.

Прелистиха страниците с информация за острова и планове на базата. Първа база беше командният щаб на операциите и по разбираеми причини местонахождението й се пазеше в пълна тайна. Тинтара беше голям атол, пет километра и половина дълъг и километър и половина широк, обточен с ивица чист бял пясък.

— Това място е истинско клише — каза Том, докато гледаше въздушна снимка на Тинтара. — Палми, страхотни плажове, пълна програма!

— Да, а в северната му част има бар, който от време на време се обслужва от двама много ентусиазирани техници. Правят доста коварна кайпириня с водка — отвърна Марк. — Но от въздуха не се вижда почти нищо. Някои от основните сгради се намират над земята, само че са замаскирани. Както видяхте при първото си посещение — добави той, като се обърна към Пийт, Маико и Стефани, — повечето работа тече под земята. Там са жилищата, оперативните помещения и техническата поддръжка, както и невероятен лабораторен комплекс. Компютърният център е тук — каза той и посочи местонахождението му на Том.

— Най-близкият остров е на над триста километра разстояние — далеч сме от любопитните погледи. Но въпреки това охраната е много затегната. По време на мисии самолетите се запечатват, за да се предотврати неоторизиран достъп, а повърхността на всички превозни средства и машини е обработена с камофлин.

— Какво е това? — попита Маико.

— Още едно от чудесата на КАРПА. Боя, която замаскира всичко, върху което се нанася, като размазва снимките и видеокадрите, заснети от любопитни зяпачи. Намазали сме с нея и сградите на острова. Достъпът до всичко в базата се контролира чрез технологии за сканиране на ретината. Всеки от вас ще получи апартамент в главната жилищна част, ето тук. — И той потупа с пръст по плана. — Както вече знаете, все още нищо не е тествано в реални условия и няма да достигнем пълния си капацитет още три месеца. След като приключи обучението ви, ще се върнете към обичайното си ежедневие. Но ще сте на повикване и трябва да откликнете при всяка извънредна ситуация. Ще сме в готовност да извършваме широк спектър операции навсякъде по света. Можем да достигнем до всяка точка на земята в рамките на два-три часа. Петима ще участваме в мисиите, но невинаги по едно и също време. Том ще остава в Първа база. Като компютърен специалист, той ще работи за операцията оттам. Някакви въпроси?

— Как разбираш, че има нужда от „Е-форс“? — попита Том.

— Чрез „Голямото око“, комплекс от сателити, които наблюдават случващото се по земната повърхност. Погледнете в папката, мисля, че беше от страница 105 до страница 123. — Помълча и добави: — А сега за плана на обучението. Всички ще преминете през базисна подготовка, която ще включва курс по оцеляване за напреднали и инструкции за ползване на оборудването на наше разположение, включително и пилотиране на самолетите.

Той натисна някакво копче в ръчната облегалка и светлините в кабината помръкнаха. Пред тях грейна екран. На него се виждаше „Колибри“.

— Това е самолетът, в който се намираме — каза той. Изображението се смени. — А това е „Горила“. Видяхте я при първото си посещение. Имаме четири такива машини — „Джон“, „Пол“, „Джордж“ и „Ринго“. Могат да се движат до десет пъти по-бързо от скоростта на звука. Екипажът е от двама души. Могат да вдигнат във въздуха до 250 килограма оборудване. Предназначението им е да откарат членовете на „Е-форс“ до коя да е точка на света максимално бързо.

— Ти сериозно ли говориш за скоростта? — попита Том, който клатеше невярващо глава.

— Да — отвърна Марк. — Всички самолети излитат и се приземяват вертикално с обикновени реактивни двигатели. Но когато се издигнат на оперативна височина, превключват на свръхзвукови правотокови въздушнореактивни двигатели.

— Въздушнореактивни ли? — попита Маико. — Използваме такива в НАСА.

— Разбира се. Хиперзвуковият безпилотен самолет на НАСА Х-43А е прочут. Счупи рекорда за скорост през 2004 година. Движи се 9,8 пъти по-бързо от звука. Нашите самолети са подобрена версия на същата технология. Правотоковите въздушнореактивни двигатели използват кислорода от въздуха и когато преминат звуковата бариера, изгарят с него горивото. Няма нужда да носят на борда си пропелант. Просто изсмукват кислорода от въздуха. Те са като китове, които ядат планктон по пътя си.

Изображението отново се промени. Този път се появи огромна, почти сферична летателна машина. Беше сребриста, а кабината й се намираше на върха на сферата. Приличаше на гигантски хамбургер.

— Това е „Биг Мак“ — каза Марк. — Основният ни транспортен самолет. В него се товарят тежките неща: четириместни подводници, големи изкопни машини, повдигащи устройства. С „Биг Мак“ превозваме най-различно оборудване. „Къртица“, машина за прокопаване с мощност 2000 конски сили, „Клетка“, защитна капсула за работа в изключително нестабилна обстановка, и „Светулка“, двуместна пожарникарска кола, която издържа температура на повърхността си от 1000 градуса по Целзий за час. Освен тях разполагаме и с хеликоптери, които могат да се движат два пъти по-бързо от звука, наземни превозни средства, плавателни съдове и високоскоростни подводници.

Екранът угасна и осветлението грейна отново.

— Каза, че има базисно обучение — започна Стефани. — А какво друго?

— Точно това смятах да ви обясня. За всеки от вас ще бъде изготвена специална програма. Тези, които не са минали през военно обучение, ще преминат курс, подобен на този, през който минават зелените барети. За хората без медицински познания има курс за основните процедури при катастрофи. — Марк млъкна за малко и се взря във всяко от лицата пред него. — Няма да ви лъжа. Ще е трудно, много трудно. Някакви въпроси?

— Да, само един — обади се Том. — Да разбирам ли, че съм освободен от покриването на норматив на сто метра спринт през кал и конски фъшкии?