Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (71)

71.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Джош, Маи и Стефани току-що бяха излезли в нощния въздух през разбитите врати от източната страна на комплекса, когато лицето на Марк се появи на екраните на китките им. Беше облечен в киберкостюм, на главата си носеше каска.

— Какво е положението? — попита той.

— План А пропадна, Марк — отвърна Джош. — Аварийното стълбище под Б1 е неизползваемо и не можем да стигнем до това ниво — прекалено много разрушения. Възможностите ни се изчерпват. Какво да правим?

— Идвам при вас — отвърна Марк.

Джош вдигна вежда, но не каза нищо.

— Том току-що намери нова възможност — продължи Марк. На екраните им се появи снимка на основите на комплекса.

— Как да влезем? — попита Маи.

— Има вход под земята на около сто метра северно от комплекса. Ето тук. — Той им прати карта. — Вземете Детската количка… ще ви трябва и звуковият свредел. Между канала и стената на конферентния център има около метър пръст.

— Откъде знаем, че можем да стигнем от Б6 до Б3?

— Няма нужда да знаем. Пийт си проправя път с Къртицата към Б3 — току-що е открил следи от четирима души на Б6. Почти сигурни сме, че единият е сенатор Форман. Бог знае как са стигнали там. Остава ни да се надяваме, че ще ги намерим живи и здрави. Стеф? Какво е положението с костюма ти?

Тя потупа китката си и погледна към екрана.

— Скъсването е почти поправено.

— Да, прието. Според Сибил устройствата по теб трябва да възстановят функциите си до няколко минути, но според мен трябва да останеш в „Биг Мак“.

— Разбрано.

 

 

Детската количка получи името си в разговор на бира между проектантите й. Официално се наричаше Високоскоростен наземен транспортьор и нямаше нищо общо с детска количка. Вдъхновена от въздушната възглавница, изобретена в средата на 50-те години от сър Кристофър Кокърел, тя беше модерна машина, която не биеше на очи, но се движеше на два сантиметра над повърхността. Можеше да достига скорост над 300 километра в час, беше лесна за маневриране и побираше шест пътника и до 1000 килограма товар.

Маи управляваше, а Джош седеше до нея. Детската количка излезе от „Биг Мак“, зави рязко, за да избегне купчина метал и бетон, заобиколи „Ринго“ и пое по шосето на юг от Калифорнийския конферентен център. Мощните й фарове цепеха мрака. Силуетът на бензиностанцията, върху която бе стоял стрелецът, прелетя вляво от тях. Единият от подземните контейнери за бензин бе избухнал и бе превърнал сградата и предната площадка в купчина тухли.

Шосето продължаваше на запад и след това завиваше на север. Когато приближиха задната част на конферентния център, Маи насочи Детската количка през добре поддържана морава, която сега бе осеяна с отломки. Подгонени от вятъра листове хартия се посипаха по предното стъкло и потропаха като нетърпеливи пръсти, преди отново да отлетят в нощта. Фаровете осветиха редица дървета вляво. Листата им бяха обрулени, а по клоните имаше хартии и отломки.

Маи нави волана и превозното средство направи остър завой надясно, след това забави и спря. Изскочиха от Детската количка и видяха оранжевите и жълтите пламъци, които още се виеха по западната страна на конферентния център, както и по-малките пожари, обсипали хоризонта. Наклонен асфалтиран път водеше към метална врата.

Двамата бяха въоръжени с невропаралитични пистолети, които изстрелваха електромагнитни импулси със същото действие като шоковите палки на полицаите. Маи носеше малка аптечка на рамо, а Джош държеше звуковия свредел — устройство, което приличаше на пушка. Беше направено от съединение на въглерод и алуминий и бе изключително лек, но много мощен генератор на насочен ултразвуков сигнал с честота 35 килохерца, който прорязваше с невероятна лекота почти всички материали.

Стигнаха до вратата. Беше заключена.

— Отдръпни се — каза Джош и вдигна звуковия свредел. Нагласи го на най-слаба мощност и натисна спусъка. На мястото на ключалката и дръжката се появи дупка с височина трийсет сантиметра. Вратата се отвори навътре и се залюля на пантите.

Двамата включиха лампите на каските си и пред тях се откри къс наклонен коридор с нисък подгизнал таван. По него имаше зелена плесен и мъх. В дъното му видяха тясна вертикална шахта. Тя беше около метър широка и в нея бяха изрязани стъпала. Маи тръгна първа. Погледна надолу в шахтата и лампата на каската й освети първите пет-шест метра. Зад тях беше пълен мрак.

Вътре беше малко изнервящо. Джош и Маи се чувстваха като в открития космос. Виждаха само бетона над и под себе си, докъдето стигаше лъчът на лампичките им. От схемата знаеха, че шахтата слиза на двайсет и пет метра под земята, но им се струваше, че се спускат на стотици метри дълбочина. На екраните на маншетите си виждаха, че температурата пада бързо с всеки метър. Заедно с нея намаляваше и съдържанието на кислород във въздуха, а влажността се увеличаваше.

Маи видя бетонния под на лъча от каската си. След още десетина стъпала стигна до основата на шахтата. Отстъпи, за да пусне и Джош в тясното пространство. Пред тях имаше нисък кръгъл проход, в който беше непрогледен мрак. По прохода течеше вода, която се спускаше в дупка близо до подножието на стълбата. След секунди бяха в самия канал и лампичките им осветяваха извитите стени.

Тунелът — някога основният отводнителен канал на града — бе три метра висок и четири метра широк. Минаваше под Лос Анджелис и беше дълъг двайсет и пет километра. Вливаше се в океана на юг от Марина дел Рей. Общината се бе отказала от него и го бе заменила с по-модерна система в началото на 90-те години, но по него още течеше тънка вадичка. Стените му бяха плесенясали и вътре миришеше на гнило.

Маи погледна екрана на китката си, който светеше меко в тъмнината. Видя схема на терена. След по-малко от сто метра надясно беше най-ниското ниво на Калифорнийския конферентен център, който на дисплея беше изобразен като черно квадратче. Тунелът бе показан като тънка червена линия. Той завиваше леко на север, след това продължаваше петдесет метра право на изток, а след това кривваше на юг и почти допираше северозападния ъгъл на комплекса. След това вървеше успоредно на сградата към североизточния й ъгъл.

— Първа база? В тунела сме.

— Прието, Маи — отвърна Том. — На схемата ще видите, че тунелът се приближава най-много до Б6 точно след 12 метра по северната стена. Така ще влезете в склад Б63. Виждам, че той е точно до стената. Така че внимавайте.

— Добре. Къде е Марк? — попита Джош.

— Пътувам, Джош — обади се гласът на Марк. — Ще пристигна на мястото след деветнайсет минути.

Джош поведе Маи през тунела. Единствените звуци, които чуваха, бяха собственото им дишане и тихото шуртене на водата.

— Дори не съм знаел за съществуването на нещо подобно — каза Джош по микрофона.

— Не мисля, че много хора знаят — отвърна Маи, беше на няколко метра зад него. — Но под Лос Анджелис има сложна мрежа от тунели и отводнителни канали, както под всеки голям град. През годините е строено върху вече съществуващото. На мен ми действа успокояващо. Ти какво мислиш?

— Може би за теб е така. Свикнала си да стоиш в затворени пространства. Но на мен не ми е най-любимото нещо на света.

— Джош Томпсън проявява слабост!? Да нямаме пукнатина в бронята?

Джош въздъхна и каза с фалшива сериозност:

— По-добре да си бях мълчал.

Пътят беше почти напълно чист, с изключение на една миризлива купчина близо до течаща тръба — органичен боклук и гниещо диво животно, което някак си бе успяло да влезе вътре. Джош и Маи напредваха бързо, изминаха стоте метра за по-малко от минута.

Когато се приближиха до точката, където стената на Калифорнийския конферентен център почти допираше тунела, плоските екрани на китките им показаха къде се намират. Маи повървя още малко напред и спря. Лампата на каската й освети плесенясалата стена на тунела.

— Ето тук — каза тя и посочи място в центъра на осветеното пространство.

Джош свали звуковия свредел от рамото си. Натисна едно копче отстрани и от устройството излязоха три сгъваеми крака, разгънаха се и докоснаха земята. Той отдалечи свредела на педя от стената и нагласи височината на краката, за да постави дулото хоризонтално.

Изведнъж чуха пляскане във водата, сякаш някой, който върви през вадата, се бе подхлъзнал. След това се чу потупване, а после — пронизителен вой. Извърнаха се рязко по посока на звука. Джош за малко да бутне свредела, но го хвана навреме.

Маи беше по-близо до източника на звука. Ръката й се стрелна към невропаралитичния пистолет на бедрото и тя зае поза за нападение — левият крак пред десния, двете ръце държаха оръжието на височината на раменете, торсът й — леко извърнат надясно. Лампите на каските им осветиха мрака.

Двамата инстинктивно затаиха дъх, докато се опитваха да установят кой е източникът на звука. Изведнъж нещо се раздвижи и някакъв силует се втурна през светлината. Маи насочи пистолета към него.

— Кой е? Спри на място! Въоръжена съм! — Силуетът изчезна.

За миг настъпи тишина. След това се чу дращене. Джош включи една допълнителна лампа на ръкава си и обходи с лъча й мръсната стена на тунела. Силуетът отново се появи и Маи стреля. Плъх с размерите на котка се олюля под ярката светлина и започна да се гърчи в агония, защото пистолетът бе пратил мощен електромагнитен заряд през тялото му. Съществото отметна глава, отвори уста и изцъкли очи. След това се сви. Само краката му потрепваха, докато умираше.