Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (62)

62.

Форман и Дейв успяха да подминат Тод по стълбата, за да стигнат първи до вратите на Б3. Успяха да ги отворят с алуминиевите пластини, които Форман бе пъхнал в задния си джоб. Той вървеше напред, а Дейв го следваше. Помогнаха на Марти и Тод да се прехвърлят през отвора на Б3.

Миризмата на дим ги удари в лицата и те започнаха да се чудят дали усилието си е струвало. Тод падна изтощен на мраморния под до вратата. Беше изгубил много кръв и отпадаше с всяка секунда. Сенаторът се наведе, за да прегледа раната му. Никой от тях нямаше медицински познания, но ясно се виждаше как част от костта стърчи поне два сантиметра от кожата му.

— Тод — каза внимателно Форман. — Трябва да продължим да се движим. Можеш ли да се изправиш?

— За нищо не ставам вече — отвърна той. — Не си чувствам ръката и ми е студено.

Дейв се приближи и клекна до него.

— Ще те изкараме оттук, Тод. Само бъди силен, моля те!

Четиримата тръгнаха през паркинга, който бе обвит в дим. Беше претъпкан с коли, но никоя от тях не изглеждаше като преди инцидента. Прозорците им бяха счупени, бетонни колони и метални греди бяха сплескали ламарините на поне десет от тях. Другите бяха с изкривени калници или спукани гуми, а една се бе забила в съседната.

— Сега какво? — попита Дейв.

— Добър въпрос — отвърна Форман и въздъхна тежко. — Димът е най-гъст ето там. — И той посочи на изток, към дъното на паркинга. — Вие тримата изчакайте тук. Аз ще отида да погледна.

Но вместо да тръгне през паркинга, Форман първо зави наляво, за да провери аварийното стълбище. От асансьорите до изхода имаше тясна асфалтирана пътека, която излизаше директно под аварийния изход, през който бяха опитали да минат от приземния етаж. Нямаше нужда да минава по нея. От двайсет метра се виждаше, че е блокирана от цял къс бетон, който сигурно тежеше два тона.

Сенаторът спря за миг, за да се ориентира в задимения мрак. Пушекът изгаряше гърлото му. Той отпори ръкава си и ръчните шевове поддадоха с изненадваща лекота. Покри носа и устата си със скъпата материя и тръгна между редиците разбити коли. След петдесет метра подскочи стреснато, защото алармата на една тойота зави оглушително. След няколко минути стигна до центъра на етажа и видя четири почернели от сажди гигантски бетонни колони, които подпираха рампите, водещи нагоре.

Тук димът беше най-гъст и Форман се закашля. Залютя му на очите и по бузите му се търколиха сълзи. След това видя червени пламъци и розов дим. Миризмата на горяща пластмаса го замая. Нямаше как да излязат оттук, дори и аварийните изходи от тази страна да бяха чисти.

Погледна назад към асансьорите, но вече не виждаше придружителите си. За миг го обзе порив да побегне, просто да бяга и да не се обръща назад. Извърна се към рампата, водеща към Б2, и за малко наистина да го направи. Другите сами да търсят начин да излязат. Представи си лицето на Санди и нероденото им бебе.

Обърна се и хукна обратно към асансьорите. Очертанията на Дейв, Тод и Марти ставаха все по-ясни през дима. Бяха седнали, облегнати на стената, край тях въздухът беше малко по-чист.

— Изходът в дъното е непроходим. Там е пожарът. Но има рампа, която отива нагоре и надолу. Тя е единствената ни надежда.

Тод се изправи с помощта на Дейв и каза с треперещ глас:

— Добре съм. Мога да вървя.

— Димът става все по-гъст — каза мрачно Марти.

— Така е, а там положението е още по-лошо — отвърна Форман и кимна към рампата. — Но нямаме алтернатива. — Отпори и другия си ръкав и го подаде на Тод. — Сложи го на носа и устата си.

Марти скъса ръкава на своята риза и Дейв го разпра на две. Покриха устите си с парцалите и последваха Форман в сгъстяващия се дим. След това замръзнаха, защото чуха серия близки експлозии.

— Сякаш идват от рампите — каза Дейв.

— Не на това ниво — отбеляза Форман. — Хайде!

Той не се върна по стъпките си към рампата, а ги поведе далеч от асансьорите към предната част на сградата. Там отровните газове не бяха толкова задушливи. Завиха по първата пътека, но спряха само след няколко метра. Една кола блокираше пътя им. Беше покрита със стъкла и прах. Форман ги поведе между две други коли и скоро стигнаха втората пътека. Вляво от тях на няколко метра напред гореше друго превозно средство.

Чу се клаксон. Те изтичаха по посока на звука, стигнаха до колата и видяха, че разбитата глава на шофьора е полегнала върху волана. Едната му ръка лежеше върху таблото и се подаваше през счупеното предно стъкло. Беше разцепена на две по дължина между средния и безименния пръст. По капака шуртеше кръв и капеше по бетона като протекло машинно масло.

Форман бе обзет от мрачно предчувствие. Правеха някаква грешка. Беше видял нещо, което му го подсказваше. Дейв вървеше до него заедно с Марти. Тод едва се влачеше след тях.

— Как си, Тод? — извика Дейв, извърна се назад и забави крачка.

— Как да съм? — каза задъхано той. Лицето му бе плувнало в пот, която размазваше мръсотията по бузите му.

Дейв изостана.

— Ще успееш, братле. — Понечи да го прихване, но Тод го отблъсна.

— Не, така ще те забавя. Не мисли за мен.

В средата на пътеката имаше капак от багажник. Тод и Дейв го заобиколиха от двете страни.

И тогава горящата кола, която току-що бяха подминали, се взриви.