Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (54)

54.

Принципът, на който работеха стабилизаторите на „Е-форс“, беше прост. Те бяха мощни електромагнити и поставени един над друг, можеха да се привличат или отблъскват. Можеха да държат покрива на залата, ако се отблъскват един от друг като полюси на магнит. „Звучи просто — помисли си Пийт Шерингъм, докато влизаше в «Зала А», — но нещо трябва да задейства тези магнити.“ На учените на КАРПА им бе отнело почти осем години, за да решат този проблем.

Пийт беше с Клетката и се чувстваше изключително силен. Името много й подхождаше: наистина беше клетка, но бе предназначена — също като шасито на волво — да държи опасността навън, а не обитателя вътре. Беше висока два метра. Скелетът й от титаниево-въглеродни влакна бе проектиран да издържи на сблъсък от половин милиона нютона — еквивалент на удара на роял „Стейнуей“ в асфалта при падане от петия етаж. Предпазваше човека вътре от пожар и експлозии благодарение на взривоустойчивите прозорци от специална поликарбонатна смола.

Пийт бе застанал на входа на „Зала А“ и гледаше като окаменял пораженията. Беше ги виждал, разбира се, на мониторите, знаеше статистиката и броя на жертвите. Но на живо беше съвсем различно. Трудно можеше да се познае, че това огромно помещение е било зала. Седалките бяха на трески, дамаската им — на парченца. Трибуната стърчеше неестествено на сцената — доказателство, че преди броени минути тук е било пълно с горещи поддръжници на сенатор Кайл Форман.

Пристъпи в залата. В краката му имаше останки от знаме. Прочете думите на него: „Не плащайте петрола с кръв“. Беше напоено в червено, а в единия му край имаше пръски човешки мозък.

Клетката беше обемиста, но Пийт бе тренирал с часове как да я носи и лесно си проправяше път с нея през руините, без да предизвиква повече разрушения. Видя главната причина за тревогите на спасителните екипи. Източната половина от тавана — която бе най-близо до входа на залата — беше провиснала. На места през бетона и мазилката стърчаха краищата на метални греди. Огънят, който пълзеше нагоре, създаваше допълнителни предпоставки за срутване.

След като влезе в залата през главния вход, Пийт сви вдясно. Направи три крачки и намери източника на пожара. Прокара пръсти по клавишите и от четири отвора в предната стена на Клетката бликна мегапяна — флуоро-протеиново пожарогасително съединение. Тя потуши пламъците за секунди.

Сибил беше пресметнала къде трябва да се сложат стабилизаторите. Пийт виждаше точките от Клетката. Те бяха в краищата на равностранен триъгълник със страна 15 метра. Първата точка беше само на метър пред него. Той разчисти много внимателно пътя си с лопатата, вградена в предната стена на Клетката, а с излизащия от нея кран повдигна тежките греди, камъни и парчета железобетон.

Стабилизаторите бяха по-големи от онези, които бяха използвали по време на учението. Представляваха цилиндри, около метър дълги и половин метър в диаметър. Имаха вакуумна приставка и тежаха близо половин тон. В големите електромагнитни намотки имаше поне петнайсет километра медна жица. Всяка се захранваше от собствен източник на енергия, който създаваше силно електромагнитно поле с помощта на свръхпроводимост при свръхохлаждане. Край електронните им компоненти се поддържаше температура, близка до абсолютната нула. Така стабилизаторите можеха да привличат или отблъскват други тела с огромна сила.

Пийт стигна до първата точка и постави наземния стабилизатор в нея. След това извади втория стабилизатор от опаковката му извън Клетката и го вдигна към неустойчивия таван точно над главата си. Като много внимаваше да не наруши баланса, постави и него на мястото му. С помощта на бутон в Клетката изтегли въздуха от вакуумната приставка и устройството се залепи за тавана.

Пътят до втората точка беше почти чист. Пийт заобиколи купчина гумени маркучи и останките на паднал през тавана компютър, разбит на хиляди парчета. С помощта на крана на Клетката премести настрани маркучите на счупената климатична инсталация.

Бързо стигна до втората точка. Повтори процедурата по закрепването — сложи наземния стабилизатор, после този на тавана, изтегли въздуха и се отдалечи. Тъкмо спускаше крана и се канеше да тръгне към третата точка на 15 метра вляво, когато чу силен шум отгоре. После втори. Клетката потрепери, когато върху Пийт падна бетонен къс с размерите на мотоциклет.

Пийт беше правил подобни симулации, но нищо не можеше да го подготви за истинското преживяване. С периферното си зрение видя как парчето се откърти от тавана и се срути надолу. След това дойде ударът. Пийт приклекна в клетката, инстинктивно се опита да избяга и натисна контролния панел. Устройството се заклати напред-назад и се справи с бетонния къс като с досаден комар.

Пийт вдигна поглед и видя дупката в тавана.

— Том — каза той в микрофона. Обаждаше се за първи път, откакто бе влязъл в опустошената зала.

— Пийт.

— Видя ли това?

— Да.

— Имаме ли нужда от пренастройки?

— Дай ми секунда.

Пийт огледа тавана. Над главата му се бе появила нова паяжина от пукнатини. През тях се виждаше горният етаж. Развя се някаква бяла материя и през дупката изпадна човешки торс с бяла риза и идеален възел на вратовръзката. Тупна на пода и към взривоустойчивата повърхност на Клетката полетя капка кръв. Безжизнените очи на мъртвеца се взряха в Пийт.

— Том? Кажи нещо!

— Извадихме късмет, Пийт. Според Сибил след съвсем лека корекция ще се върнем на предишното ниво на стабилност. Постави третия стабилизатор един метър по-близо до втория и намали ъгъла на 54 градуса. Разбра ли?

— Напълно — отвърна Пийт.

Върна се няколко крачки назад, после наляво — към голяма дупка на пода. Около нея лежаха огромни късове бетон. Всичко бе покрито с фин прах — изолацията на воден резервоар от долния етаж бе изхвърлена нагоре и раздробена. Така посипана върху отломките, тя приличаше на оранжев сняг. От резервоара извираше фонтан и се лееше около дупката.

Питър заобиколи кратера, направи още две крачки и се озова в желаната точка. Тогава чу женски стон.

Опита се да разбере откъде идва звукът, но той изчезна така внезапно, както се бе появил. Положи усилия да се съсредоточи върху предстоящата задача. Не можеше да си позволи да се разсейва. Знаеше, че в залата има може би стотици живи, но не можеше да измъкне всички един по един навън. Щеше да ги спаси, като укрепи тавана.

Постави бързо третия наземен стабилизатор и тъкмо вадеше този за тавана от мястото му на стената на Клетката, когато отново чу онзи тих стон и една-единствена дума, изпълнена с болка:

— Помощ…

Спря се за секунда и стабилизаторът застина на метър от тавана. Затаи дъх и се ослуша.

На два метра от себе си видя малка ръка да се подава изпод купчина столове. Отново чу умоляващия глас.

— Добре — каза тихо Пийт в микрофона. Гласът му се разнесе от тонколоната от външната страна на Клетката. — Не мърдай. Ще те измъкна.

Пръстите му се плъзнаха по клавиатурата и пред него се появи холографско изображение на купчината счупено дърво и изкривен метал. Температурен филтър открои тялото под нея. Беше дете. Сигналът беше червено-оранжев — сигурен признак за живот. Още няколко натискания на виртуалните клавиши и компютърът показа реда, по който трябваше да се отместят отломките.

Пийт свали крана, повдигна с него три стола и ги остави на пода до себе си. Обърна се и видя ужасения поглед на детето.

— Всичко е наред — каза му той. — Не мърдай.

Вдигна метална греда, все едно беше клечка за зъби, след това издърпа ламаринен лист, пластмасова тръба и триъгълно парче дърво. Детето — малко момиченце на около шест години — беше свободно.

— Как се казваш?

Момиченцето беше прекалено уплашено, за да му отговори.

Пийт се опита да се усмихне.

— Тук съм, за да ти помогна. Как се казваш?

— Консуела — отвърна тя.

Опита се да помръдне крака, но не се получи. Поклати глава и се разплака.

— Консуела, чуй ме.

Момиченцето не спираше да хлипа.

— Консуела, машината може да те вдигне и да те изведе навън. Но трябва да ми имаш доверие. Разбра ли?

Тя кимна.

— Ти не мърдай, аз ще протегна метална ръка към теб. Тя е приятелска ръка. Нищо няма да ти направи. — И пак й се усмихна. — Ще кажа на металната ръка да те вдигне много внимателно, и след това ще се обърнем и ще си тръгнем. Разбра ли, Консуела? Съгласна ли си? Страхотно. Добре. Готова ли си? Хайде.

Стабилизаторът още висеше над главата му в единия кран, затова Пийт протегна втория. Беше червен, можеше да достига до три метра дължина и имаше „пръсти“. Пийт вършеше всичко с максимална бързина, но много внимателно. Протегна ръката напред и момиченцето се сви. Лицето му бе пребледняло от болка и страх. Беше видяла неща, каквито никое шестгодишно дете не бива да вижда.

— Всичко е наред, Консуела. Не мърдай, мила. Отпусни се.

Пийт пъхна пръстите на механичната ръка под момиченцето и бавно го вдигна над отломките. Тя можеше да движи само главата си. Очите й бяха като на диво животно и уплашено се стрелкаха във всички посоки.

— Не се тревожи — успокои я Пийт. — Няма нищо страшно, Консуела.

Приближи детето до Клетката, вдигна по-големия кран към тавана, изтегли въздуха от приставката и постави и последния стабилизатор на мястото му.

— Том, готов съм — каза той в интеркома.

— Разбрах, Пийт. Добра работа, братле. А сега изчезвай оттам.