Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (46)

46.

Дейв Голдинг благодареше на Бога, че бе пропуснал началото на речта на Форман, за да се надруса. Ако не беше в тоалетната по време на взрива, със сигурност щеше да е мъртъв.

Освен това трите викодина, които изпи, му помогнаха да не откачи напълно. Но и те не можеха да спрат треперенето му, когато видя опустошенията. Върна се при сенатора. Той се опитваше да успокои възрастния мъж, чиято съпруга току-що бе починала от раните си. Ръката на Тод беше в много лошо състояние. Дейв разкъса една тениска от раницата си и направи от нея турникет и импровизирана превръзка. След това даде на приятеля си два викодина. Тод беше толкова благодарен, че притъпиха болката му, че дори не попита откъде са се взели.

— Не можем да стоим повече тук — каза Кайл Форман.

— Няма да я изоставя — простена Марти Гардинър.

— Г-н Гардинър, разбирам ви, но…

— Не мога.

Форман се изправи и каза на Дейв и Тод:

— Може да има още бомби.

— Няма как да излезем отпред — отвърна Тод, стиснал зъби от болка.

— Наясно съм с това.

— Е… тогава какво?

Като огледа внимателно помещението, Форман установи, че пораженията не са съвсем обичайни. Вторият взрив беше дошъл изпод залата, но по всичко личеше, че първата бомба е била скрита близо до рецепцията. Разбра го от начина, по който се бяха пръснали отломките — тухли, мазилка, пластмаса, метал, човешки крайници. Те бяха излетели във всички посоки. Но вляво от рецепцията и зеещата дупка в задната стена имаше друга преграда, перпендикулярна на главното фоайе. Тя беше пострадала от взрива, но не бе паднала, а зад нея имаше друго фоайе и няколко асансьора. Сенаторът видя до тях знак за авариен изход.

Коленичи до Марти и каза:

— Г-н Гардинър, мисля, че трябва да тръгнете с нас.

Старецът вдигна насълзените си очи.

— Няма да я изоставя.

— Не бива да оставате тук. Таванът може да падне. Сигурно има и други бомби.

— Не ми пука.

Форман не знаеше какво да му каже.

— Четирийсет и две години — промълви Марти. Погали мъртвата си съпруга по косата. Тя беше напълно бяла, почти прозрачна. — Малко бракове издържат толкова. Не и в тези забравени от бога времена. Аз съм виновен. Знаех, че Нанси не иска да идва тук тази вечер. Аз я вкарах в тази история. Знам си.

Форман докосна ръката му.

— Г-н Гардинър, може ли да ви наричам Марти?

Старецът не откъсваше очи от лицето на Нанси.

— Марти, не бива да се обвиняваш. Няма как да си сигурен, че жена ти е мислила по този начин.

— О, сигурен съм. Знаех и нищо не казах. Бях прекалено егоистичен. Настоявах да бъде на моето. А сега вижте какво стана.

Форман се опитваше да събере мислите си.

— Добре, да речем, че си прав. Защо тогава те е последвала? Защото те е обичала, Марти.

Старецът отново се разрида и се приведе по-близо до трупа на съпругата си. Раменете му се тресяха.

— И знаеш ли какво? — продължи Форман. — Не би искала да останеш тук, нали?

Марти не отговори. Форман се изправи и отиде при останалите, които изглеждаха нервни и със сигурност искаха да се махат.

— Нищо повече не мога да направя — каза им той. — Да вървим.

Обърнаха се към дъното на главното фоайе. Дейв метна раницата си на рамо и тримата започнаха да си пробиват път през отломките.

— Почакайте — чу се тих глас зад тях.

Обърнаха се едновременно и видяха Марти Гардинър в същата поза, стиснал ръката на съпругата си в двете си длани. Не гледаше към сенатора и момчетата. Не можеше да откъсне очи от жената, с която бе прекарал по-голямата част от живота си.

— Прави сте — добави той, без да вдига глава. — Прави сте.

Постави дланите на Нанси на гърдите й, прокара пръсти през косата й за последен път и се изправи. Тръгна с останалите, без да се обръща назад.