Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (39)

39.

Калифорнийски конферентен център, Лос Анджелис

Когато започна блъскането, Кайл Форман седеше на пода, облегнат на вратата, и трепереше силно. Нямаше представа откога е в тази поза. Мислеше само за Санди и за бебето, което никога няма да види.

Виковете го извадиха от паниката. Отначало не можа да разбере откъде идва звукът. След това осъзна, че чува човешки глас и думкане по вратата.

Изправи се и видя, че над дръжката на вратата има стъклен панел. От другата страна се виждаше силует. Показа се и лице, омазано с кръв и мръсотия. Викаше нещо и кашляше. Сенаторът най-сетне дойде на себе си и чу какво му крещи мъжът.

— Отваря се от вашата страна!

— Заключена е — извика той в отговор.

Гърдите му се разкъсваха от вдишаните сажди и последва тежък пристъп на кашлица. Огледа пода и стените, търсеше нещо, с което да разбие вратата. Видя някаква сянка встрани и изпълзя до нея на четири крака. Беше слязъл под стелещия се дим, но той все още дразнеше гърлото му. Почти бе стигнал до предмета, когато усети как стомахът му се обърна и устата му се напълни с киселини.

Още едно усилие и успя да се добере. Беше метална кутия. Поряза се на острия й ръб. От едната й страна напипа висяща жица. От другата имаше копчета и релета. Приближи се и видя, че е усилвател от звуковата система.

Както беше клекнал, Форман взе усилвателя и го вдигна към вратата.

— Отстъпи назад — извика той.

Удари устройството в стъклото, което се пукна, но не се счупи. Замахна отново и този път стъклото се разби на парчета. Окуражен, продължи да блъска с всички сили металната кутия в дървената част на вратата. След още четири замахвания се изтощи и отново му се догади. Спря и се опита да успокои дишането си.

През отвора прелетя малка раница, след това се появи крак, торс, ръка. Човекът едва мина през тясната пролука и се поряза на счупеното стъкло. Беше кльощав младеж с много къса коса, кръгли очилца и суичър на четирийсет и деветките. Едното стъкло на очилата му беше пукнато. Слабото му лице бе мръсно и порязано от носа до лявата буза.

— Попаднах в капан в тоалетната — каза той. — Цялата шибана сграда се разтресе. — Беше на ръба на истерията. Наведе се, вдигна раницата и я метна на рамо. Чак тогава позна Форман. Понечи да каже нещо, но сенаторът го хвана за ръцете.

— Как се казваш?

— Дейв — каза задъхано хлапето. — Дейв Голдинг.

— Дейв, блокиран ли беше изходът, откъдето дойде?

— Залостен от външната страна. — Кимна и пое дълбоко дъх. — Пред него падна носеща греда.

Форман погледна назад към металната врата в другия край на коридора.

— Можем да минем само от едно място — каза той. — Трябва да се върнем към залата.

— Но горещината…

— Нямаме избор. Хайде.

С приближаването към вратата светлината ставаше все по-червена. Форман докосна преградата и бързо отдръпна ръка. Свали си сакото, уви го около дланта си и бутна вратата. Заяждаше.

— Помогни ми — каза той. — Свали си суичъра.

Дейв съблече дрехата, уви я около ръцете си и започна да напъва с всички сили плъзгащата се метална врата. Тя поддаде, но започна да им пари на пръстите. Дейв отскочи назад. В очите му бяха избили сълзи, целият трепереше от болка. Уви пак блузата около ръцете си и забутаха вратата. Тя се открехна половин метър. Достатъчно. След миг вече бяха от другата й страна.

„Зала А“ беше изпълнена с дим, стонове и предсмъртни хрипове. Трябваше да затворят съзнанието си за тях, за да продължат напред. Добраха се до най-близката стена, която беше пукната и изцапана с кръв. Пламъците осветяваха помещението в червено, оранжево и от време на време — в лилаво.

Стигнаха до другия край на залата. Форман се опитваше да си представи разположението й спрямо останалата част на сградата. Почти не бе обърнал внимание на рецепцията и главното фоайе, когато пристигна. Тогава мислеше само как да стигне до стаята си и да остане сам. Колко прост беше животът преди.

— Трябва да спра — каза Дейв. Дишаше тежко.

Сенаторът усети как димът и саждите полепват по гърлото му. Подпря се на стената до младежа. От мрака изплуваха два приведени силуета. Бяха на възрастна двойка — жената куцаше, а мъжът я подкрепяше. Дрехите им бяха разкъсани и обгорели, а лицата — нарязани и окървавени. Пожарът хвърляше морави отблясъци по белите им коси.

Когато се приближиха до стената, жената се препъна и падна в ръцете на Форман. Двамата с възрастния мъж успяха да я хванат, преди да се строполи на земята. По лицето й се стичаха кръв и сълзи.

На няколко метра от тях стената се беше срутила. Димящите й останки лежаха в огромен полукръг в залата. Под тях сигурно имаше стотици трупове. През дупката се чуваха трясъци от падащи тухли, стонове, лееща се вода, съскаща пара. Форман погледна надолу и видя, че отвън, до срутената стена, тече вода. До останките имаше огромен пробит парен котел. Вонеше на горящ каучук, овъглена коса и изгоряла плът.

Възрастната жена вдигна очи към лицето му и очите й светнаха, когато го разпозна. Имаше голяма рана на слепоочието и множество порязвания по бузите и под очите. От едната страна на носа й стърчеше стъкло.

— Мисля, че кракът й е счупен — каза възрастният мъж с дрезгав глас.

— Трябва да се измъкнем оттук — отвърна Форман. — Може да има още бомби.

Това предположение стресна останалите трима.

Дейв се отблъсна от стената.

— Хайде. — Взе ръката на старата дама и я преметна през раменете си.

Форман докосна ръката на мъжа и каза:

— Дайте на мен. — Подхвана жената от другата страна и тръгнаха покрай останките от разрушената стена.

— Не се докосвайте до водата — предупреди ги Форман. — Може да ви удари ток.

Нагазиха в изпадалите тухли и стигнаха до място, където стената бе напълно разрушена. Видяха част от главното фоайе. Беше осветено отвън, а и вътре все още работеха няколко луминесцентни лампи. Висяха на жиците си от тавана, поклащаха се заплашително и хвърляха зловещи сенки над трагичната сцена.

Фоайето беше огромно — почти шейсет метра на дължина и ширина. Беше очевидно, че епицентърът на експлозията е някъде зад рецепцията. Там всичко беше напълно изличено, виждаха се само грозна черна дупка, изкъртени тухли, греди, купчини дървени и пластмасови парчета, части от човешки тела. Дрехите на жертвите горяха.

Тук въздухът беше малко по-чист, но огънят беше по-силен. Пламъците пълзяха по стените към залата и стигаха чак до тавана. Към главния вход, чиято рамка бе изкъртена и превърната в купчина изкривен метал, имаше още обгорени трупове. На метър пред тях под слабата светлина и вечно местещите се сенки лежаха откъснати крака. Горната част на тялото липсваше.

Забелязаха раздвижване и от дима изплуваха силуети. Млад мъж и млада жена се бяха привели над две тела сред отломките. Дейв и сенаторът положиха възрастната жена на пода и Форман клекна до нея.

— Как се казваш? — попита той.

Тя вдигна лице и промълви нещо. Той се наведе още към нея, а съпругът й клекна от другата й страна.

— Казва се Нанси. Аз съм Марти Гардинър, г-н Форман. — Гласът му трепереше.

— Нанси. Изчакайте тук с Марти. Ние ще проверим главния вход. — Погледна към Марти и той кимна. Форман сведе очи, сакото му бе все още увито около ръката му. Разви го, сгъна го, повдигна главата на Нанси и внимателно го подложи под нея.

Дейв вървеше към групата хора на няколко метра от тях и Форман го последва през димящите отломки.

— Стийв! — възкликна Дейв, когато стигна до един от ранените. След миг видя и Тод Евънс на пода. — Тод!

Лицето на Тод бе изкривено от болка. Ръката му беше покрита с кръв. От плътта между китката и лакътя стърчеше кост, а ръкавът му бе подгизнал в червено. До него лежеше момиче. Роклята й бе раздрана на ленти, а отпред беше алена. До тях бе клекнала млада жена и плачеше неутешимо.

Стийв се изправи, когато Форман се приближи, но сенаторът не му обърна внимание, а се наведе над момичето. Тя вдигна към него помътнелия си поглед. Той провери пулса й, обърна се към другата млада жена и попита:

— Приятелка ли ти е?

— Това е сестра ми Джени.

— Трябва да я изкараме оттук.

Дейв се приближи и попита Джени:

— Можеш ли да станеш?

Тя кимна едва доловимо.

— Мисля, че да.

— Как се казваш? — попита Форман другото момиче.

— Мартина.

— Добре, Мартина. Отдръпни се малко назад. Дейв, хвани Джени отляво. На три.

Вдигнаха момичето и то се олюля.

В този миг чуха вик зад себе си. Марти Гардинър крещеше:

— Не!

Форман се обърна към Стийв и Мартина:

— Хванете Джени от двете страни и я изведете през главния вход. Ще умре, ако не получи веднага помощ. Тод, ти тръгвай с тях.

Форман се върна при семейство Гардинър, а Дейв помогна на Тод да се изправи. Той успя да се задържи на крака и окаяната група тръгна към изхода.

Вървяха бавно. Главното фоайе приличаше на бойно поле. Мраморният под бе покрит с тухли и мазилка. Край тях лежаха бетонни плочи и парчета стъкло, някои от които стърчаха нагоре като сталагмити. Други пък представляваха истинска опасност, полегнали незабелязано на земята. Мартина и Стийв вървяха напред с Джени, следвани от Дейв и Тод.

Джени се спъна и политна. Стийв и Мартина я хванаха точно преди да се строполи на земята, но тогава Стийв залитна и се наниза на метален кол, стърчащ от парче бетон. Извика от болка, притисна раната си и пусна Джени. Дейв се хвърли напред и я хвана точно преди да падне.

Трябваха им няколко секунди, за да се овладеят. Стийв плачеше от болка. На тениската му се появи червен кръг, който започна да нараства. Младежът едва дишаше, но петимата някак успяха да стигнат главното фоайе.

Рамката на главния вход беше почти напълно разбита и от нея стърчаха остри като ножове стъкла. Отвън се виждаха още пламъци. Стълбите, които водеха към голям площад и обградена от дървета улица зад него, също бяха покрити с отломки. Буйна вада от спукана тръба наводняваше пода край вратите и влачеше едри късове бетон и мрамор. Една от главните подпори до вратата се беше срутила и разбила на парчета, които бяха затиснали няколко трупа.

— Насам! — извика Дейв, тръгна напред и започна да си пробива път през хаоса.

Тод вървеше след Стийв и двете момичета. Когато приближиха вратата, усетиха хладния нощен въздух.

Дейв изостана, за да помогне на Тод да излезе. Долови странно движение вляво — нещо трепна и се сви. Обърна се и видя във въздуха да пръска кръв. Хвърли се инстинктивно на пода и забеляза как Стийв и двете момичета потрепериха. Мартина и Стийв се откъснаха от ранената девойка, която остана права с умолително протегнати ръце, и сякаш за миг времето спря. После краката й се подгънаха и тя падна назад.

Дейв изпълзя от вратата и като по чудо избегна куршумите, които посипаха мястото, на което бяха застанали. Дръпна Тод надолу и изрева:

— Мамка му!

Тод се приземи тежко и закрещя от болка, но Дейв сякаш не го чуваше. Придърпа приятеля си обратно в главното фоайе извън обсега на огъня. Погледна назад към вратата и видя, че другите трима лежат разкривени в локва кръв, която се разливаше по мраморния под.