Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (36)

36.

Методистката болница в Шугър Ланд, Хюстън, Тексас

Дигиталният часовник на стената показваше 21:25. Нощта навън бе окъпана в неоновите светлини на града. От осмия етаж на болницата Маико Бюканън виждаше Джордж Буш Парк като малко тъмно петно, сгушено в градския блясък.

В стаята беше много тихо, чуваше се само бръмченето на обдишващия апарат и спорадичните потраквания на машините, които поддържаха живота на майка й Ери. Маи се върна от прозореца и седна на стола до леглото. Виждаше само част от лицето на майка си — меката бледа плът около маската на респиратора и потрепващите клепачи, които бяха станали почти прозрачни. Бялата коса на Ери Като, все още буйна и гъста, бе преметната на лявото й рамо. Изпод десния ръкав на нощницата й излизаха две тръбички, които влизаха в лъскава кутия до леглото й.

Маи хвана ръката на майка си.

— Не ти е било леко цял живот, нали, мамо? — каза тя тихо. — И точно когато вече можех да ти помагам, получи удар.

През ума й се втурнаха спомени. Образът на строгия й баща, който твърдо вярваше, че жените трябва да се омъжат възможно най-рано и никога да не работят извън дома си. Маи го ненавиждаше още преди да навърши десет и бързо разбра, че за да му натрие носа, трябва да прави точно обратното на това, което той очакваше от нея. Нямаше намерение да последва примера на майка си и да му се подчинява.

Маико бе отличничка в училище, спечели стипендия за колеж и се изнесе от къщи. Баща й се отказа от нея. Забрани на майка й да я вижда. Но тя, разбира се, пренебрегна заповедта му. Пет години Ери и Маи се срещаха тайно винаги когато имаха възможност. Маи отиде на погребението на баща си само за да подкрепи майка си. Учуди се на хладнокръвието си, докато спускаха ковчега му в земята. Дори не изпита облекчение — отдавна беше надживяла всичко това.

Забременя в колежа и сигурно това също беше част от бунта й. Бащата на детето й така и не разбра каква роля е изиграл в живота й. Бунтарската й натура й даде сили да задържи детето, да роди дъщеря си Грета и да продължи да учи. Завърши първа по успех във випуска.

След това настъпи най-трудната част, която бе продължила до скоро. След като защити докторска степен, Маико започна работа в НАСА и се издигна в йерархията. Докато навърши 32 години, вече бе летяла като командир на мисия на „Дискавъри“. Ставаше все по-добър астронавт, но в личния живот не й вървеше. Омъжи се и се разведе. Откри, че е жертвала прекалено много, за да постигне целите си, и вече трудно може да постигне баланс между семейството и работата. Грета започна да се отчуждава от нея, когато навлезе в пубертета. Маи рядко я виждаше, а когато се събираха, едва разменяха по някоя дума.

На вратата леко се почука и млада жена надникна в стаята. Имаше игрива физиономия, гъста черна коса и прекалено много грим. Известно време гледаше стреснато.

— Мамо.

Маи стана и отиде да прегърне дъщеря си. Момичето стоеше като истукан и Маи се отдръпна.

— Виждам, че и ти се радваш да ме видиш — каза тя по-скоро тъжно, отколкото саркастично.

Момичето дъвчеше дъвка. Сви рамене.

— Мислех, че не ти пука за мен.

— Какво значи това?

Грета пак сви рамене.

— Как дойде?

— Татко ме докара.

Отидоха до леглото и Грета попита:

— Защо си тук?

— Тя ми е майка. Ти какво очакваше?

— Мислех, че си прекалено заета да си играеш на космонавт.

Маи я изгледа ядосано.

— Ако си дошла да ме обиждаш, по-добре се връщай при втория си баща.

Настъпи болезнено мълчание.

— Виж… — започна Маи.

— Не си прави труда, мамо. Ние сме такова клише — отчуждени майка и дъщеря, които се събират заради болната баба.

— Защо, ти… — Маи се изправи, на лицето й бе изписан гняв. Изпод левия й ръкав нещо изписука. Тя инстинктивно оголи ръката си. На китката й имаше метална гривна с екран с висока резолюция, който светна като фар в тъмната стая. На него се появи лице.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Грета.

Маи не й обърна внимание и направи върховно усилие да се овладее.

— Марк, каква приятна изненада.

— Извинявай, Маи. Не биваше да те безпокоя, но…

— Какво е станало?

— Две бомби са избухнали в конферентен комплекс в центъра на Лос Анджелис.

— Но ние още не сме готови.

— Готови сме… отпреди три минути.

Маи преглътна с мъка.

— Добре.

— Имаме нужда от теб.

Тя се извърна от екрана и забеляза шока на лицето на дъщеря си, след това усети как момичето потъна в някаква друга дълбока емоция. Каква беше тя? Тъга? Презрение? Съжаление? Обърна се към малкото екранче и кимна.