Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (24)

24.

Санта Моника, Калифорния

13:37 ч. Тихоокеанско време

(6 часа и 40 минути преди инцидента)

— Какво? — Саймън Гардинър за малко да се задави с пържолата си.

Възрастните му родители се усмихваха спокойно от другата страна на масата. И двамата бяха загорели от слънцето, облечени с джинси и обути с удобни маратонки.

— Чу ме, Саймън — отвърна Нанси Гардинър. — Ще отидем на речта с велосипеди.

Саймън блъсна стола си назад, приближи се до прозореца и погледна към жена си Морийн, която изглеждаше малко объркана. Той беше старши съдружник в „Гардинър и Фейнстийн“, една от най-бързо развиващите се юридически кантори в града, и не беше свикнал да му нареждат — дори и родителите му. Тези дни отдавна бяха отминали.

— Не можете — настоя той и се извърна от гледката на булевард „Уилшър“, който бе на около трийсетина метра зад алеята към къщата.

— Защо, Саймън? — попита остро Марти Гардинър. — Откакто преустроихме караваната да работи на етанол, тя става за дълги разстояния, но не смятаме да замърсяваме ненужно природата… нали, скъпа? — Обърна се към жена си, която кротко седеше до него с ръце в скута.

Саймън Гардинър беше роб на собствената си представа за себе си и социалното си положение. Мразеше караваната на родителите си — беше прекалено голяма, за да влезе в подземния гараж, и повреждаше градината му. Не искаше да знае какво мислят съседите за нея. Родителите му бяха дошли с нея предния ден от селската част на Орегон и той нямаше търпение да я види как си заминава. Беше стара и до кабината имаше огромен ауспух с филтър. Изглеждаше като колата на Лудия Макс.

Върна се на масата и опря длани на нея.

— Да, татко. Но сигурно си забелязал, че тук шосетата са малко по-широки.

— Няма нужда от сарказъм — сгълча го Нанси.

Саймън Гардинър поклати глава и се изправи.

— Предавам се — каза той и излезе от стаята.

Двайсет минути по-късно възрастната двойка вече бе завършила обяда си. Преоблякоха се в еднакви червени анцузи и маратонки, взеха велосипедните си каски и метнаха раниците на рамо. Косите им бяха толкова бели, че приличаха на изрусени с много силен перхидрол. Марти бе подстриган късо, но си бе оставил дълъг бретон, който зализваше назад в младежки стил. Нанси все още си правеше прическата всяка седмица в кварталния фризьорски салон, който не се бе променил от 60-те години — там все още имаше от онези старомодни каски за сушене.

Двамата бяха преминали седемдесетте, бяха стройни и със здрав вид. Излъчваха младежка енергия и целенасоченост. Имаха тъмносини очи, почти еднакви на цвят. Това беше едно от нещата, които ги привлече един към друг от самото начало, входът към интимността, която продължаваше вече четирийсет и две години и ставаше по-силна с всеки изминал ден.

Марти излезе до караваната и Саймън дръпна майка си настрани.

— Мамо, не можеш да отидеш в този вид. Откачено е.

Тя изгледа сина си със смесица от учудване и обич.

— Саймън, повече няма да споря с теб.

— Морийн, моля те, поговори с нея — обърна се той отчаяно към жена си.

— Мисля, че вече са решили, скъпи.

— Така е — отвърна Нанси. — Знаеш колко е увлечен баща ти по борбата за чиста околна среда. Защо не се откажеш вече?

— Значи татко те принуждава?

— Не съм казала такова нещо, Саймън. Аз също вярвам в тази кауза. Но баща ти живее за нея.

Марти се върна през предната врата.

— Готова ли си, скъпа?

Нанси си сложи каската, закопча я и вдигна палец към съпруга си.

— Татко, преди да тръгнете, искам да поговорим.

— Да му се не види. Не може ли да почака, докато се върнем?

Саймън вече крачеше по коридора към кабинета си и Марти го последва. Саймън затвори вратата.

— Какво има? — попита Марти Гардинър малко по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Има ли нещо, което мога да кажа, за да ви спра?

Възрастният мъж седна на кожен стол срещу внушителното махагоново бюро на сина си.

— Виж какво, синко, не съм дете. Знам какво правя. Забравяш, че съм израснал в този град.

— Да, татко, но това е било преди петдесет години. Градът се е променил.

Марти въздъхна дълбоко.

— Саймън, майка ти е отдаден екоактивист. Дълбоко вярва в тази кауза.

— Значи го правиш заради мама? Защото ако е така…

— Не, изобщо не.

— Защо аз да не ви закарам? На мен изобщо не ми пука за замърсяването на околната среда.

Марти поклати глава.

— Нищо не разбираш, сине. — Саймън мълчеше и баща му продължи: — Я се погледни. На теб не ти пука за теб самия. Имаш наднормено тегло, преуморяваш се. Ти за себе си не се грижиш, а какво остава за света, който споделяме. Както си тръгнал, ще умреш много преди мен. — Изгледа сина си с каменно изражение. — Внимавай, сине, внимавай. — И след това излезе.