Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (18)

18.

Първа база, Тинтара

Обучение на „Е-форс“, дванайсета седмица

— Край! Край!

— Добре, добре! — Стефани натисна с всички сили джойстика и се отпусна на седалката. — Никога няма да се оправя с това нещо! — извика тя в микрофона на каската си толкова силно, че Марк и Маико си свалиха слушалките едновременно.

— Добре, Стеф. Пет минути почивка — прозвуча по интеркома дълбокият глас на Марк.

Стефани излезе от симулатора, обзета от раздразнение. Беше се опитвала да приземи „Биг Мак“ на скална тераса немного по-голяма от основата на летателния апарат, но всеки път не успяваше да прецени височината и толкова тежко спускаше машината, че долната й част се откъсваше и екипажът се сриваше във виртуална пропаст от 600 метра.

— Съжалявам, Марк — изсъска тя и се втурна към командната кабина. — Аз просто…

— Успокой се. — Марк я хвана за раменете. — Умрях поне десетина пъти, преди да се науча.

Маико ги посрещна на вратата на контролната кабина.

— Твой ред е — каза й Марк.

Докато тя си слагаше слушалките, централният компютър, наричан на галено „Сибил“, проговори с мек женски глас.

— Марк, сигурно си забравил, че екипът трябва да се събере в компютърния център в 15 часа. Питър и Джош са на път. Том вече е там.

— Благодаря, Сибил — отвърна Марк. — Бях забравил.

Стигнаха до компютърния център няколко секунди след Пийт и Джош. Те изглеждаха освежени и бяха с нови гащеризони — стандартната униформа за всички в Първа база. Платът на дрехите им беше изтъкан от поликарбонови нишки. Всеки гащеризон тежеше под сто грама, но материята беше здрава като коприна и изглеждаше по подобен начин. Двамата току-що бяха преминали един от най-тежките и кървави курсове за оцеляване в екстремни ситуации.

Том вдигна ръка за поздрав, когато Пийт и Джош влязоха.

— Добре ли върви работата, момчета? — попита той.

— Не можем да се оплачем. Сигурно е ужасно по цял ден да превиваш гръб над клавиатурата — отвърна Джош.

— Така, слушайте всички — каза Марк. — Това е рутинна ежеседмична оперативка. Как се чувствате?

— Като оставим настрани, че днес разбих самолета шест пъти — добре — отвърна Стефани.

Джош я изгледа озадачено.

— Още не си успяла да приземиш „Биг Мак“?

— Не, не съм, умнико. Съжалявам, че те разочаровах. — Тя се овладя и пое дълбоко дъх. — О, виж, аз… Днес не ми е ден.

Джош вдигна ръце.

— Извинявай.

— Всъщност искам да ви кажа нещо — обади се Том Ериксън, който седеше зад компютъра. Пред очите му плуваше холографско изображение. Над точката, в която се сливаха червените и зелените лъчи, имаше текст.

— Сибил — каза той, — прожектирай картата на земното кълбо на големия екран, моля.

Том извъртя количката си и останалите също се обърнаха, когато стената зад тях светна.

— Не искам да всявам паника, но прихванах странна информация от разузнаването.

— Какво значи това? — попита Джош.

— Ами както знаете, Сибил следи целия трафик от данни на планетата. И също като интернет търсачка сортира информацията според предварително зададени критерии. Най-полезните източници са тайните служби и военните. — Рояци светлинки грейнаха край Вашингтон, Лондон, Москва и Пекин на картата. — През последните няколко дни се наблюдава повишена активност от страна на американските и европейските разузнавателни служби. Доста си говорят. От вторник досега Сибил е засякла не по-малко от 1800 комуникации между ЦРУ и британското контраразузнаване. Очевидно очакват нещо да се случи.

— Имаш ли представа какво? — попита Пийт.

— Никаква. Те или знаят всичко и са наложили пълно информационно затъмнение, или имат само сигнал, но никакви конкретни доказателства.

— Добре — каза Марк. — Продължавай да наблюдаваш, Том. Когато засечеш по-ясна информация, веднага ми съобщи.

Канеше се да добави още нещо, когато влезе един техник.

— Господине?

Марк се приближи и техникът зашепна в ухото му. Марк стана сериозен, обърна се към Маико и каза:

— Може ли да поговорим насаме?

Излязоха в пустия коридор. През големия прозорец се виждаше как лекият вятър разклаща палмите.

— Какво има? — попита Маико.

— Лично е. Става въпрос за майка ти. Получила е удар.

Маико се втренчи в него, беше толкова шокирана, че лицето й не изразяваше нищо. Изведнъж обаче проумя всичко.

— Трябва да вървя — извика тя и започна да се оглежда, сякаш търсеше изход.

Марк не сваляше очи от нея.

— Нищо не разбираш! — извика тя.

Той прокара длан по челото си и каза сериозно:

— Да… да, разбира се, Маи. Остави на мен.