Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (15)

15.

Ослепителнобелият и безформен свят на Стефани започна да си възвръща цветовете и очертанията. Но тя не идваше в съзнание. Сънуваше как се разхожда по плажа Балморал по северния бряг на Сидни. Слънцето грееше в розово-червено на изток и хвърляше утринни отблясъци по изпръхналия бял пясък, но въпреки това беше горещо. Тя бе облечена в оранжев бански и саронга, който бе купила от Бали. Дългите й крака бяха загорели и тя току-що бе подстригала късо русата си коса.

Един кичур се измъкна иззад ухото й и тя разсеяно го прибра обратно. Някой вървеше до нея. Беше съпругът й Тед. Държаха се за ръце. Той се смееше на нещо, което тя бе казала. В този миг обичаше Тед толкова много, че й се струваше, че ще се пръсне.

В някои отношения той си беше типичен англичанин от богатата средна класа, скован и официален, но я разбираше, оценяваше всяко нейно качество, познаваше всеки неин недостатък — тя работеше прекалено усърдно, отделяше му прекалено малко време, не се отнасяше сериозно към перспективата да стане майка. Спортуваше от малка и се бе вманиачила в поддържането на теглото си, затова тренираше непрекъснато и беше изключително критична към него и лошите му навици. Беше белязана от детството си, преминало в бедност. Баща й, непоправим комарджия, им докара разорение, досадни кредитори и дупки на покрива. Знаеше, че Тед я обича въпреки тези й недостатъци, които не бяха никак малко… Той я бе излекувал, направи я по-добър човек.

След това в ума й нахлу мъчителен спомен. Тед беше мъртъв. Разбира се, че беше така. Беше напълно и безвъзвратно мъртъв. Бе разкъсан от скрита талибанска мина, докато служеше в британските специални военновъздушни сили. Не й разрешиха да види трупа. Беше раздробен на парчета и някои части липсваха. Но в един дъждовен ден в авиобазата на Кралските военновъздушни сили „Брайз Нортън“ видя как свалят покрития с националния флаг ковчег от един самолет „Херкулес“. Стоеше на стотина метра от него с командирите и роднините на Тед.

Стефани отвори очи и видя тавана, огрян от топла мека светлина, идваща от неизвестен източник. Кошмарните образи бързо избледняха. Помръдна глава и усети силна болка в очите, която я накара да простене.

— Жива е!

Тя се обърна по посока на гласа и видя лицето на Том Ериксън. Опита се да седне, но се оказа прекалено болезнено.

— На твое място не бих го правил — каза Том. — Спокойно, Стеф.

Тя не му обърна внимание и примигна, сякаш за да събере мислите си.

— Какво…

— Какво се случи ли? Беше на ей толкова от ярката светлина — каза Ериксън и вдигна ръка, палецът и показалецът му бяха на милиметри разстояние.

Тя посегна към главата си, защото челото й бе пронизано от нова остра болка.

— А, да, контейнерът. — Огледа стаята. — Защо си тук, Том?

— А защо не? Идеален съм за болногледач.

Стефани се усмихна.

— Къде са останалите?

— Ами по обичайните задачи — правят се на екшън герои — отвърна Том с презрение.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Около двайсет и четири часа.

— Какво?

— Състоянието ти беше доста сериозно, Стеф. Марк успя да отвори вратата на контейнера само някакви си наносекунди, преди да стане прекалено късно.

— Боже мой!

— Извади късмет. Пропусна последното учение.

— Какво беше то?

— Не съм много сигурен, но мисля, че точно в момента го провеждат — някъде навън са. Възползвай се от положението си и се наспи. Аз бих го направил със сигурност.