Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (13)

13.

Първа база, Тинтара

Обучение на „Е-форс“, шеста седмица

Четиримата членове на „Е-форс“ бяха облечени със специални оперативни дрехи, направени от „умна“ материя — смесица от изкуствени влакна, сред които латекс и полимер от ултратънки въглеродни нишки. Но това не беше най-важното. „Кибердрехите“ бяха отчасти дрехи, отчасти машини, толкова леки и тънки, че почти не се усещаха. На гърдите им имаше надпис „Е-форс“, а под него името на този, който ги носеше.

В материята бяха вградени милиони наноустройства и сензори, които се нагласяха автоматично към потока от течности в микроскопичните тръбички, преплетени с нишките. При нужда те охлаждаха човека под дрехите. Умният костюм можеше да доставя хранителни вещества, кръв и други телесни течности през почти невидими катетри. Наноустройствата комуникираха директно с имплантите в черепите на членовете на „Е-форс“. Така собственикът на дрехите можеше да оцелее със седмици дори в най-екстремна обстановка. Което означаваше, че няма нужда от тежко оборудване като телефон, лаптоп или сензори. През кибердрехите членовете на екипа имаха връзка с интернет със скорост десет гигабайта в секунда, хиляди пъти по-бърза от масово използваните.

Екипът се намираше в Хангар В, най-малкият от трите в Първа база. Огромното му пространство беше празно, но покрай едната стометрова стена имаше редица стъклени контейнери. Те представляваха цилиндри с диаметър четири метра и половина и височина три метра и половина, и бяха подредени през пет метра.

В единия край на хангара имаше командна кабина, повдигната на метална конструкция на осем метра над пода. До нея водеше желязна стълба. Кабината беше много тясна, в нея едва се разминаваха двама души, но беше натъпкана с високотехнологично оборудване. В единия й край се виждаше холографски екран, имаше и редица компютърни станции, чиито тримерни дисплеи бяха прожектирани над виртуални клавиатури. Холографските изображения в дъното на помещението и компютърните виртуални монитори показваха едно и също — стъклените контейнери в хангара.

— Така — каза Марк. — Всеки контейнер е модел на ядрен реактор по образец на този на кораба „Филаделфия“ на Източното крайбрежие. Има външна обшивка и по-малък цилиндър вътре от пода до тавана. Според нашия сценарий реакторът е в критично състояние. Трябва да влезете в пространството между вътрешния и външния цилиндър и да прикрепите трите стабилизиращи устройства — А, Б и В. Така можете да поправите повредата в ядрото. Има и допълнителен проблем със защитната система на реактора, която е установила нарушение на целостта. След четирийсет и пет секунди в контейнера започва да се отделя токсичен газ. Когато достигне концентрация от 0,0004 промила, той става смъртоносен. След като третото устройство се приведе в действие, системата се затваря и защитната матрица се неутрализира. Разбрахте ли?

Пийт, Джош, Маико и Стефани кимнаха едновременно.

— И за да стане малко по-интересно — единият от реакторите е истински.

— Какво? — попита Джош.

— Е, не съвсем истински, но действащ. Което значи, че газът е истински. Смъртоносен. — Марк се взря в четиримата. — Имате ли нещо против?

Мълчаха.

— Приемам това за „не“.

— Един въпрос.

Марк погледна към Маико.

— Ти къде ще бъдеш?

— На безопасно място в контролната кабина — отвърна той и погледна повдигнатата на метални подпори стаичка в дъното на помещението. — Кодът на ключалките е 4321. По мой сигнал… Тръгвайте!

Четиримата се втурнаха към контейнерите, набраха кода и влязоха. Вратите се затвориха със съскане и ги запечатаха вътре.

Между вътрешния и външния цилиндър имаше съвсем малко място. През стъклото видяха как Марк се отправя към командната кабина. Вътрешните цилиндри бяха полупрозрачни и непрекъснато променяха цвета си. Четиримата се захванаха за работа. Алармата щеше да се включи след малко повече от трийсет секунди.

Пийт пръв намери стабилизатора, обозначен като „Устройство А“. Огледа го и намери ключалка на едната му страна. Отвори я. Пред очите му изникнаха четири малки дупчици, от които изскочиха метални ръчки. За всяка бе закрепена вакуумна приставка. Имаше място колкото да разклати маркучите. Точно се канеше да ги приближи към стъкления цилиндър, когато като по поръчка се включи алармата.

Пронизителният звук отекна из хангара, но вътре в контейнера беше още по-силен. Воят веднага бе филтриран от нанопроцесорите на кохлеарните импланти в главите на членовете на екипа.

Времето течеше неумолимо.

След десет секунди всички бяха поставили на място първото устройство. Маи първа стигна до второто. Клекна да го вземе и компютърен глас в главата й каза, че концентрацията на отровния газ в камерата е достигнала 0,0001 промила. Все още беше съвсем безопасно.

Двайсет секунди по-късно Пийт прикрепяше последния вакуум на устройство Б, а Джош, Маи и Стефани вече се втурваха към устройство В.

— Ниво на токсичност 0,00025 промила — обяви компютърният глас.

Стефани се почувства замаяна, след като извади първата вакуумна приставка в основата на устройство В.

— Ниво на токсичност 0,000325 промила.

Пръстите й освободиха ръчката и тя натисна копчетата на четирите вакуумни приставки.

— По дяволите! — каза на глас. — Какво става? Това симулация ли е, или се случва наистина!

Думите й се чуха ясно през тонколоната в контролната кабина.

— Аз съм в истинския реактор, нали? — попита тя, без да спира работа. Прикрепи и последната приставка на устройство В и тя бързо прилепна на място.

— Стеф! — достигна до ухото й гласът на Марк. — Ти си в истинския реактор. Сложи си маската!

— Маската ли? Каква маска?

— Маската… О, за бога! — Марк се обърна към техниците на конзолата до него. — Тя не си носи маската. Отключете веднага вратата!

Мъжът най-близо до него набра нещо на виртуалната клавиатура. Нищо не се случи. Повтори комбинацията. Пак нищо.

— Какво става? — извика Стефани през говорителя.

— Отваряме контейнера, Стеф. Не се тревожи.

— Не се отваря — каза техникът.

— Какво? — Умът на Марк препускаше.

— Стеф — каза той, като направи върховно усилие да звучи спокойно. — Имаме проблем с автоматичното отваряне на вратата. Слизам, за да я отворя ръчно. Успя ли да задействаш третото устройство?

— Опитвам се…

— Ниво на токсичност 0,000385 промила.

В този момент Пийт Шерингъм изскочи от своя стъклен цилиндър. След миг излязоха и Маико и Джош. Изглеждаха доволни от себе си, но после забелязаха четвъртия контейнер. След секунда видяха Марк да тича надолу по металната стълба, като им крещеше нещо.

Разбраха какво става и се втурнаха към контейнера на Стефани.

Тя вече се задушаваше, очите й сълзяха и единствената й надежда беше да издърпа четвъртата вакуумна приставка от скривалището й. Непрекъснато натискаше копчето, но нищо не се случваше. Опитваше се да потисне паниката си. Оглеждаше тясното пространство между двата цилиндъра, търсеше нещо, с което да освободи приставката, но не намираше.

Отново натисна копчето. Нищо не се случи. Едва виждаше бутона, очите й бяха пълни със сълзи. Наноустройствата в дрехите й работеха на пълни обороти и изпомпваха стимулиращи вещества, които да й помогнат да се справи с въздействието на газа, но нищо повече не можеха да направят.

— Ниво на токсичност 0,000390 промила.

Джош тичаше към контролния панел в другия край на хангара. Пийт намери един гаечен ключ и хукна към контейнера на Стефани, където Маико безуспешно се опитваше да отвори вратата с голи ръце. Той се приближи до стъкления цилиндър и започна да разбива клавиатурата до входа.

Марк стигна до контролния панел почти едновременно с Джош.

— Отдръпни се — извика той. — Знам комбинацията. — Започна да натиска бутоните.

Стефани щеше всеки миг да припадне, когато ръчката на устройството най-накрая се освободи. Беше толкова шокирана, че за малко да го изпусне. Ръчката се плъзна на пода и Стефани се подпря на външната стена на камерата, оттласна се и протегна стабилизатора с приставките напред, готова да го сложи на мястото му.

— Ниво на токсичност 0,000395 промила.

Някой удряше по вратата, чуваше приглушени гласове. Осветлението в камерата сякаш първо се приглуши, а после стана по-ярко. Зрението й изгуби фокус и тя започна да пада напред. Но се задържа.

— Ниво на токсичност 0,000399 промила.

Краката й се подкосиха и тя падна към външната стена, а стабилизаторът се удари в гърдите й. Пое дълбоко дъх и всичко около нея стана безформено и ослепителнобяло.