Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (109)

109.

Джош и Стефани се наслаждаваха на заслужена почивка. Марк беше в главното помещение на „Биг Мак“ и се взираше в екрана, на който под утринните лъчи се виждаше опустошеният Калифорнийски конферентен център. Пожарите бяха спрели и развалините приличаха на сиво, безжизнено блато. По тях се разхождаха няколко спасителни екипа и разръчкваха пепелта и отломките. Отгоре кръжеше полицейски хеликоптер, чийто лимоненожълт лъч осветяваше порутените колони и изкривените стоманени греди.

На екрана се появи лицето на Том.

— Добро утро, Марк — поздрави той. — Мислех, че спиш.

— Не. Стеф, Джош и Пийт спят. Маи току-що тръгна за Хюстън. Очевидно моят ден не е бил достатъчно изтощителен.

— Кога предвиждаш да тръгнете?

— Още не мога да ти кажа. Чакам сенатор Форман да отлети.

— Той все още ли е при теб?

— Настоя да остане. Каза, че няма нищо против да почака и че има много по-спешни случаи от неговия.

— Как е Пийт?

Марк поклати глава.

— Истинско чудо. Никой не може да повярва, че е бил толкова близо до голяма експлозия. Нанороботите го възстановяват. Има само две счупени ребра, порезни рани и синини.

— Признание за инженерите, построили Къртицата.

— Да, горката машина е смачкана до неузнаваемост, но бронята на Куршума издържа. Пийт едва е успял да влезе в него. Е, откри ли нещо ново?

Том се намръщи.

— Тези хора използват доста добър и сложен защитен софтуер.

— Значи не си открил нищо.

— Не съм казал такова нещо — сопна се Том. — Имаш късмета да разполагаш с истински гений.

— Добре, генийче. Да видим какво си разбрал.

— Сибил проникна в системата им, но файловете са много добре защитени. Аз успях да разбия защитите им, след като си поиграх малко с тях. Собствениците нямат представа, че съм ровил вътре, разбира се, и никога няма да научат. Трябва да призная и на Сибил известни заслуги за това. След като сломихме защитата им, намерих още информация за морските пехотинци, които се качиха на борда на „Биг Мак“. Проследяването на връзките се оказа фасулска работа.

— Както очаквах, всичко водеше към един източник — продължи той, — група от четирима много влиятелни мъже. Наричат се Четиримата конници, можеш ли да повярваш? Очевидно някаква зловеща препратка към Библията. Смятат се за антихристи. — Лицето му помръкна. — Според мен много им подхожда. Не им е било достатъчно да убият хиляда невинни души в опита си да премахнат сенатор Форман. Когато научили за нас, решили да откраднат технологиите ни. Както и да е, ето ти информацията.

Докато говореше, вдясно на екрана в „Биг Мак“ се появи текст. Марк подсвирна, когато го прочете.

— Да, това ни води право на върха — е, почти — отбеляза Том.

— И имаме солидни доказателства срещу тях, така ли? — попита Марк.

— Мога да докажа, че са замесени в атентата и опита за убийство на сенатора. Самоличностите им са във файловете, имаме и записани комуникации между тях. Винаги, когато се свързват с хора извън най-тесния си кръг, прибягват до изкривяване на образа и гласа. Но аз успях да декодирам архивите. Ето ги грозните копеленца.

В дъното на екрана се появиха четири лица. Марк бегло познаваше две от тях от публикации във вестниците, но не можеше да ги свърже с имена. Очевидно бяха доста влиятелни хора, но успяваха да останат напълно анонимни.

— Браво, Том. Добра работа. Остави на мен от тук нататък.

Марк прекъсна връзката и стана от контролното табло. Докосна панел на стената и вратата към отделението за лечение се отвори. Марти все още беше в безсъзнание, Дейв Голдинг седеше до леглото му, а Кайл Форман тихо похъркваше.

— Как се чувстваш? — попита Марк, изненадан, че момчето е будно. Придърпа стол и седна до него.

— Мисля, че съм добре… физически.

Марк се взря в лицето му.

— Раните по тялото винаги зарастват по-бързо от раните на душата.

Дейв се вгледа в обувките си.

— Какво ще стане с Марти?

— Според Стеф ще се възстанови напълно.

Дейв изглеждаше облекчен.

— Той е добър човек.

— Да, и много корав. Тримата не се отказахте нито за миг.

Дейв вдигна към Марк навлажнените си очи и по бузите му се търкулнаха сълзи.

— Всички онези хора… — започна той.

Марк не знаеше какво да каже. Вратата откъм главното помещение се отвори и влезе Стефани. Тя видя сълзите на Дейв, извини се и понечи да излезе.

— Не, не, моля те — каза Дейв и избърса лицето си. — Влез… Държа се като мухльо.

Марк сложи ръка на рамото му.

— След всичко, което преживя, това е последната дума, с която бих те описал, младежо.

На другото легло Кайл Форман се надигаше от възглавниците, изглеждаше объркан.

Стефани отиде при него и попита:

— Как сте?

За секунда лицето на сенатора не изразяваше нищо, сякаш нямаше представа кой е и къде е. След това въздъхна дълбоко.

— Малко съм замаян. — Погледна системата и тръбичката, която влизаше в ръката му, след това се обърна към Дейв и Марк. — Дейв, как е Марти?

— Засега добре, благодарение на вас двамата — отвърна Стефани.

Форман поклати глава.

— Вие свършихте работата. Не знам как да ви…

От главното помещение се чу писукане. Стефани отиде там и седна пред контролното табло. След няколко секунди се върна усмихната в лечебното отделение.

— Един човек иска да говори с вас, сенаторе.

Той я погледна озадачено.

— Включи екрана в лечебното отделение, моля — нареди Стефани на бордовия компютър. — И повдигни горната третина на легло 3… под ъгъл 45 градуса. — Екранът на отсрещната стена светна и леглото на Кайл Форман бавно се повдигна. Стефани му помогна да седне.

На екрана се появи лицето на жена.

— Санди! — възкликна Форман.

— Скъпи…

— О, боже! Къде си? — Тя беше в болнично легло — облечена със зелена нощница и покрита с копринен халат „Версаче“.

— А ти къде мислиш? — отвърна Санди сияеща. Камерата се отдалечи и всички видяха новородено бебе с набръчкано розово личице. Беше увито в одеяло и спеше в ръцете на майка си. — Запознай се с Кайл младши — каза Санди и сълза на радост се търкулна по бузата й.