Майкъл Уайт
Извънредна ситуация (10)

10.

Музей на съвременното изкуство, Западна 53-та улица, Ню Йорк

— Шампанско?

Джош Томпсън се обърна и видя усмихнатия сервитьор да му поднася табла с чаши. Беше закъснял. Събитието бе представяне на последната книга на изкуствоведката Ана Фицгибън, с която имаха един и същ литературен агент, Карл Рийд от „Рийд и Стрингър“. Видя как Карл придружава една изящна жена към подиума в другия край на стаята. Литературният и художествен елит привидно бе дошъл тук да пийва „Вьов Клико“, да яде скъпи хапки и да поздрави авторката. Но на безопасно разстояние от сцената се събираше на групички и забиваше словесни ножове с приглушени гласове.

На Джош му бе трудно да потъне в атмосферата. Не познаваше много от хората тук, но не само това беше причината. Разтърси го новината, която чу по радиото, докато пътуваше към музея. Град Чарлстън в Южна Каролина бе заплашен от най-голямата буря, разразявала се някога толкова на север. Ураганът Нел беше само на часове от града и не даваше никакви признаци да утихва. На това място живееха 700 000 души, които ги грозеше страшно бедствие. „Ще се повтори историята с Ню Орлиънс“, помисли си Джош Томпсън, докато си проправяше път през тълпата около подиума.

Ана Фицгибън беше истинска професионалистка, но Джош никога не бе проявявал и най-малък интерес към художници и картини. Беше земен човек с прости вкусове. Понякога се възхищаваше на някоя хубава картина, но нямаше много време за това, което приятелите му от армията биха нарекли „изгъзици“, нито пък му пукаше как художникът е постигнал уникалната си техника или какви наркотици е взимал, докато е рисувал своя шедьовър.

Джош огледа помещението, пълно с добре охранени самодоволни хора в смокинги и с пайети по дрехите. Изпи чашата си до дъно. „А в момента вълните се блъскат в Чарлстън — помисли си той. — Властите полагат всички усилия да евакуират жителите. Храбри доброволци се опитват да се опълчат на невероятната сила на природата. Точно в този миг умират хора.“

По-късно, след речите, тостовете и потупванията по гърба, Джош седеше сам на задните стълби на музея. Беше необичайна за сезона и много приятна вечер. От всички страни долитаха шумовете на града — клаксони, сирени, пулсът на милиони животи.

Изведнъж се почувства ужасно самотен. Милионите хора около него не го интересуваха; те отминаваха като сенки. Винаги се бе разбирал със самотата — особено откакто Маги го напусна преди четири години. Тя все повтаряше, че специалните военновъздушни сили са го съсипали, превърнали са го в маниак, женен за армията. Но той знаеше, че това е вярно само отчасти. Наистина беше маниак, но не беше женен за армията, а за специалността си — криптографията. Имаше много дарби и бе показал високи резултати в различни области, но се бе вманиачил в изучаването на кодове и шифри, в тайнствените математически корени на своята дисциплина.

А сега намираше неподозирано удоволствие в това да поднесе на света високоинтелектуалната си работа чрез своите научнопопулярни книги. „Жалко — помисли си той може би за хиляден път, — че Маги никога не проумя тази моя страна.“ Или може би грешката беше у него, че не успя да й разкрие истинските си мотиви и амбиции. Имаше неприятното подозрение, че на бившата му жена щеше много повече да й хареса да е омъжена за автор на бестселъри, отколкото за майор от специалните военновъздушни сили.

— След известно време ти идва малко в повече, а?

Джош се обърна и видя Таня Борман, писателка и стара приятелка, да сяда на стъпалата до него.

— Кое?

— Ами цялото това самодоволство. Знаеш какво имам предвид.

Той се засмя, наведе се и я целуна по бузата.

— Радвам се да те видя, Тан. Какви ги вършиш напоследък?

— Ами нали знаеш, още търся идеалния мъж. Опитвам се да напиша най-великия американски роман. Обичайните неща.

— Е, на това място няма да успееш с нито една от двете задачи.

— Стига де, защо мислиш така? — Тя килна глава настрани. — Впечатли ме, Джош Томпсън. Заведи ме на някое готино вдъхновяващо място.

 

 

Десет минути по-късно двамата седяха в малък подземен бар на 48-а улица, който се наричаше „Виж как Емили свири“. Намериха ъглово сепаре. Заведението носеше нещо от духа на 60-те години, напълно в унисон с името си — приглушено осветление, огромни възглавници по подовете на сепаретата, ниски маси, музиката на „Софт Машин“, „Крийм“ и „Пинк Флойд“. Поръчката им взе красива сервитьорка с дълга коса, дълги крака, минипола и гердан от мъниста.

— Изглеждаш ми разтревожен, Джош. Не си жизнерадостен както обикновено — каза Таня, когато питиетата им пристигнаха.

Той се размърда смутено на възглавницата. Беше едър и не се чувстваше удобно, седнал на пода.

— Нищо ми няма, добре съм — отвърна и се взря в Таня с интелигентните си кафяви очи.

Тя го изгледа скептично, но физиономията му не трепна.

— Не мисля, че мога да говоря за това.

— О, боже! Не е честно! Сега вече ще трябва да ми разкажеш!

Той се разсмя, показа белите си зъби, а до ъгълчетата на очите му се появиха малки бръчици.

— Нека сменим темата, става ли?

— Бъзльо!

— Може би.

Изпиха по още едно и той започна да се отпуска. Компанията на Таня му харесваше. Запознаха се на едно писателско събиране малко след като той се премести в Ню Йорк. От време на време се виждаха за по някое питие, вечеря, а понякога и за секс. Напълно необвързващо.

Разговорът им секна за миг и тогава Джош внезапно каза:

— Заради Чарлстън е, не мога да спра да мисля за това.

Таня го гледа известно време неразбиращо.

— Ураганът ли? Ама ти сериозно ли?

— Напълно. Защо да те лъжа?

Тя сви рамене.

— Не исках да прозвучи… Господи, знам ли и аз… безчувствено. Но беше последното, което очаквах да кажеш.

Той усети как в него се надига гняв, но бързо го овладя и каза спокойно:

— Сега разбираш защо не исках да говоря. Забрави, че го споменах. Още по едно?

— Не. Да, имам предвид, че искам още едно питие. Джош, не ме разбирай погрешно, просто ме свари неподготвена.

Беше възвърнал равновесието си.

— Знам. Тъпо е. Аз… не знам как да се изразя. Понякога просто ми е трудно… да приема някои неща. Понякога чувствам… не знам… сякаш всичко се стоварва върху плещите ми. Логичната и хладнокръвната част от мен казва: „Забрави, това няма нищо общо с теб, занимавай се със собствените си проблеми“. А аз имам доста, по дяволите!

За миг между двамата настъпи мълчание. От тонколоните се носеше песента на Бийтълс „Със специалното участие на г-н Кайт“. Таня се взираше в лицето на Джош, който пък бе забил поглед в масата и тактуваше с крак мелодията. Таня имаше много време за него. Ако зависеше от нея, отношенията им отдавна да са преминали на следващия етап, но все й се струваше, че Джош си е напълно самодостатъчен. Флиртуваше и съблазняваше, обичаше популярността. Беше много забавен и енергията му бе привлекателна, вкусът му към живота й се струваше ужасно секси, но някакво шесто чувство й казваше, че той не допуска никого близо до себе си, че има по-високи приоритети от интимността или обвързването с жена.

— Разбирам те — каза тя накрая.

— Не съм сигурен, че ме разбираш. Звуча откачено.

— Не, не е така. — Тя докосна ръката му и преплете пръсти в неговите.

Пиха по още едно и платиха сметката. Джош остави колата си на паркинга и взеха такси на Пето авеню. Той живееше в малък апартамент в Ийст Вилидж, над магазин за дизайнерски обувки. Направи кафе, но и двамата знаеха, че тази нощ няма да спят много.

Докато правеха любов, той изпита странното чувство, че излиза от тялото си и се наблюдава отгоре. Когато най-накрая се унесоха, той усети, че е наполовина заспал, но наполовина буден. Чуваше гласове. Различаваше по някоя друга дума, но не можеше да разбере смисъла.

Когато през щорите започна да се процежда сребриста светлина, Джош внезапно се върна в света на будните. Таня спеше до него. Лежеше на една страна, бледото й голо тяло изглеждаше красиво и жизнено под първите лъчи на зората. Той се измъкна от леглото и отиде във всекидневната. Пусна телевизора без звук. Чарлстън бе ударен лошо, по-зле, отколкото се бяха страхували. Докато гледаше репортажите, му стана хладно. Облече се и написа бележка на Таня.

Когато излезе на студената улица, слънцето вече се издигаше над хоризонта. Сенките прорязваха сградите като парчета тъмно стъкло. Джош седна на пейка на Юниън Скуеър и се загледа в преминаващите хора, бягащите за здраве хора. Куче повдигна крак и се изпика до едно дърво. Светът продължаваше да се върти около оста си и да се мести по малко по орбитата си около Слънцето. Ято птици прелетя ниско. Мислите му бавно се подреждаха. Беше очевидно какво трябва да направи. Беше очевидно, откакто се завърна от Тинтара преди няколко седмици. Извади мобилния си телефон и набра номера, който Марк Харисън му бе дал.