Уилям Дж. Къхлън
Акционери (12)

12

Беше станала знаменитост — резултат от упоритата работа на много специалисти, които тя бе ангажирала, за да й създадат лицето за публиката. Виктория Ван Хорн беше свикнала с погледите на околните, но този път бе различно.

От момента, в който слезе от таксито и тръгна към огромната сграда на компанията на Ван Хорн, вперените погледи на всички не се откъсваха от нея. Тя беше новият им шеф. Те години наред бяха наблюдавали как баща й влиза през същата врата и тя се опитваше да си представи как ли я сравняваха с човека легенда в бизнеса. Придружиха я до директорския кабинет. В стаята пред него седеше до бюрото усмихнато младо момиче със стройна фигура и разкошна руса коса. Момичето не стана от стола, но лицето му светна още повече, като на ученичка, която иска да угоди на строга учителка.

— Добро утро, Мисис Ван Хорн — каза тя.

Виктория спря и я погледна.

— Не съм омъжена. Как се казвате?

— Линда.

Виктория овладя раздразнението си.

— Имате ли презиме, Линда?

— О, разбира се. Казвам се Линда Салем. И аз не съм омъжена. — В очите й проблесна радостно пламъче. — Но имам приятел.

— Много се радвам — каза Виктория. — Тука ли сте работили по времето на баща ми?

— Не. Не го познавам. В този отдел съм съвсем отскоро. Работя тук от три месеца, но бях в машинописното бюро.

— Пишете ли добре на машина?

Момичето продължаваше да я гледа усмихнато с широко отворени очи.

— Ами сега се уча. В училище също имахме часове по машинопис.

— Случайно да знаете коя е била секретарка на баща ми?

— Много е странно, но знам.

— Защо е толкова странно?

Момичето разпери ръце.

— Чиста случайност. В машинописния отдел бюрото й беше до моето. Всъщност, тя ми показваше какво да правя. Всички бяхме толкова изненадани, когато мис Шпиц я понижиха до машинописка. Нали разбирате, след като е била секретарка на най-големия шеф. Както и да е, много ми помогна.

— Как е цялото й име?

Момичето сбърчи чело, лъчезарното изражение изчезна и след секунди се появи пак.

— Мисля, че беше Джойс, но всички там й казваха просто Шпиц. Някои дори си правеха шега с името й.

— Благодаря ти, Линда. Сега ме свържи с началника на личен състав.

Усмивката на момичето не помръдна.

— Не го знам кой е.

— Постарай се да разбереш. — Гласът на Виктория прозвуча строго.

Отиде в кабинета на баща си и седна зад бюрото. Чувстваше се неловко. Помисли си дали спомените, които я бяха обсебили като духове, щяха да продължават да я тормозят и да й вменяват чувството за вина. Защо не бе могла да забрави гордостта си и да направи така желаната от нея крачка? Сега всичко изглеждаше толкова безсмислено. Хвърли поглед към купчина документи, прилежно оставени, за да ги подпише. Очевидно ставаше дума за обикновена формалност. Чилтън Ванс явно, държеше на обещанието си и бе поел всички отговорни дела върху себе си.

Телефонът иззвъня. Протегна ръка и го вдигна.

— Мис Ван Хорн, тук е Хари Андерсън. Аз съм началникът на отдел „Личен състав“. Казаха ми, че искате да говорите с мен. — Увереният глас издаваше едва доловим страх.

— Къде е секретарката на баща ми? — Тонът й бе леден. — Джойс Спиц.

— Ами, ще трябва да… проверя, мис…

— Веднага я изпратете при мен. — Заекването му я бе подразнило.

Последва мълчание.

— Мисля, че все още работи при нас. Ще попитам и…

— Назначена е в машинописния отдел — каза Виктория гневно. Уклончивите му отговори бяха очевидно преднамерени.

— Всъщност вие ме подсещате, може би беше там…

— Колко време е работила като секретарка на баща ми?

— Малко повече от три години. — Този път отговори, без да се колебае и това й прозвуча многозначително.

— Мистър Андерсън, искам Джойс Спиц да бъде в кабинета ми след пет минути. — Щеше да добави, че иска да знае защо секретарката на баща й е назначена като машинописка, но се отказа. Можеше да разбере подробностите и по-късно. Затвори телефона и набързо прегледа документите, след което ги подписа.

Завъртя се в кожения стол и погледна навън към оживения Ню Йорк. Помисли си колко ли пъти баща й бе правил същото. Спомни си, че при всяко свое идване преди гледката я бе очаровала по същия начин.

Ню Йорк имаше своите недостатъци, но въпреки това тя го обичаше. Беше задръстен, шумен и мръсен, но искреше от живот. Въздействаше й почти хипнотизиращо въпреки всичките промени.

Докато се наслаждаваше на гледката, си мислеше дали Хонконг се бе променил също и дали промените му бяха отнели магическото очарование. Щеше да разбере скоро. От години не бе ходила в Ориента и сега й предстоеше да го направи. Бизнесмен от Хонконг беше собственик на докове в Ню Йорк, а те бяха изключително важни за проекта й „Хъдзън Ривър“. Той бе съгласен да преговаря единствено с нея, но не искаше да дойде в Ню Йорк под предлог, че се страхува от пътуването със самолет. Тя смяташе, че ще го убеди да й ги продаде. Беше разбрала за него, че е доста възрастен и вироглав, но вероятно и той си имаше цена и тя щеше да я разбере. Полетът й беше същата вечер.

Звънът на вътрешния телефон прекъсна размишленията й.

— Спиц е на телефона. — Гласът на младата блондинка бе все така весел.

— Поканете я да влезе.

Джойс Спиц изглеждаше на годините си — едра, нелишена напълно от привлекателност, но и без никакъв чар. Виктория се учуди, че си я спомня от погребението на баща си. Лицето на тази жена бе привлякло вниманието й сред огромното море от хора с това, че издаваше истинска скръб.

— Искали сте да ме видите, мис Ван Хорн? — Тя бе по-висока от среден ръст, което вероятно обясняваше ниските й обувки. Косата й бе опъната и прибрана отзад.

— Моля, седнете, мис Спиц. — Жената седна на ръба на стола. Изглеждаше напълно спокойна.

— Разбрах, че сте била секретарка на баща ми.

Джойс Спиц кимна.

— Той имаше няколко секретарки. Аз бях главната, личната му секретарка в продължение на почти три години. Преди това съм била на други длъжности в компанията.

— Кога ви преместиха в машинописното бюро — преди или след смъртта на баща ми?

Джойс Спиц би била чудесен играч на покер — по лицето й не можеше да се прочете нищо.

— След погребението.

Виктория поклати глава.

— Твърде интересно. Подадохте ли оплакване?

— Мис Ван Хорн, баща ви беше чудесен човек и за мен беше удоволствие да работя за него. Бе толкова благороден. Работата ми беше много отговорна, но и много добре платена. Възможно е това да е причината за омраза и завист сред някои от хората, които сега ръководят компанията. Повярвайте ми, нямаше никакъв смисъл да се оплаквам.

— А защо просто не напуснахте? Те са искали да ви унижат.

По тънките устни на Джойс Спиц заигра лека усмивка.

— Както ви казах, баща ви беше благороден и щедър човек. Съгласно правилника на компанията, заплатата ми не може да бъде намалена в продължение на една година. Точно тогава ще започнат пенсионните надбавки и редица други облекчения. Ето защо, дори по финансови съображения, не трябваше да напускам. Освен това… — Тя се поколеба.

— Продължавайте.

— Не исках да дам възможност на някои хора да злорадстват, че са ме изгонили.

Виктория се облегна на стола и се вгледа внимателно в жената. Без съмнение бе интелигентна.

— Харесвахте баща ми, така ли?

— Да, много.

— Предполагам сте знаели за… различията между нас?

В очите на жената се четеше съчувствие, а гласът й прозвуча нежно.

— Мис Ван Хорн, между вас никога не е имало истински разногласия, поне що се отнася до баща ви. Той се интересуваше от всяка ваша стъпка и много се гордееше с вас. — Отново се усмихна леко. — Баща ви, обаче беше доста упорит човек.

Виктория усети, че сълзите й напират, но се овладя.

— Упоритостта, изглежда, ни е семейна черта. Имате ли нещо против, ако ви предложа да работите за мен? Да правите за мен същото, което сте правили и за баща ми?

Джойс Спиц поклати бавно глава.

— Страхувам се, че това може да предизвика някои от опонентите на баща ви. Не зная дали би било разумно.

— Не ви питах дали е разумно — каза Виктория и веднага съжали за резкия си тон. — Извинявайте, не прозвуча добре. Оставете вероятните последствия на мен. Бихте ли работили за мен?

Жената кимна с усмивка.

— Разбира се, с удоволствие.

— Чудесно. Първата ви задача е да ме отървете от безмозъчната кукла, която са ми сложили за секретарка.

— Мис Ван Хорн, мога ли да ви предложа нещо?

Виктория се почуди дали не е направила грешка. Може би щеше да бъде трудно да се работи с Джойс Спиц.

— Зависи.

— Линда не блести в интелектуално отношение, но е приятно младо момиче, което желае да работи. Тя бе внимателна към мен, когато… е, някои не бяха. Имате ли нещо против да остане като моя помощничка? — Отново се усмихна. — Мисля, че от нея ще стане добра машинописка.

Виктория кимна.

— Разбира се. Бихте ли го уредили?

— Щом сте съгласна, мис Ван Хорн. — Джойс Спиц се изправи. — Може би имате някои съмнения, че не си зная мястото. Моля ви да не се безпокоите за това. Много добре работихме с баща ви, а вие много приличате на него. — Отново се усмихна леко. — И ако сте като него, сигурно си мислите дали имам куража да поставя на мястото им тези, който ме изпратиха в машинописното бюро.

Виктория се засмя.

— Ами, има такова нещо.

— Когато ми кажете, мис Ван Хорн, ще го направя с най-голямо удоволствие.

— Кога можете да започнете?

— Още сега, ако не възразявате.

— Напротив. Довечера летя за Хонконг, но се връщам след няколко дни. В мое отсъствие можете да направите всичко, което намерите за добре.

Виктория се изправи и протегна ръка. Джойс я пое и я стисна здраво.

— Притежавам едно качество, което вероятно ще одобрите, мис Ван Хорн. Баща ви много го ценеше.

— И какво е то?

— Лоялност — каза тя.

 

 

Сесилия Ван Хорн едва говореше заради превързаната си брада. Бе открила, че когато говореше тихо и бавно, думите й ставаха напълно разбираеми. Толкова рядко й се случваше да контролира поведението си, по какъвто и да е начин. Не й харесваше, но нямаше как. Прислужницата въведе Енрико Пелегрин във всекидневната. Черните му като маслини очи я огледаха с възхищение. Пелегрин бе висок и набит мъж, с мургаво лице и тъмна коса. По челото му се стичаха капки пот. Въпреки, че интересът му към нея й харесваше, Сесилия предпочиташе стройните мъже и затова бързо отхвърли мисълта за евентуално приключение с него. Наистина бе отегчена, но не чак дотам.

— Скъпа мис Ван Хорн — сграбчи пръстите й. Учудващо сухите му устни нежно докоснаха ръката й, — казаха ми, че сте имали премеждие, но въпреки това изглеждате прекрасно.

Вместо отговор тя се усмихна едва забележимо. Повече от това би разкрило ужасните нашивки.

— Благодаря, мистър Пелегрин — каза тя през стиснати зъби. — Възстановявам се бързо. Моля, седнете.

В едната си ръка Пелегрин носеше голяма кожена чанта. Седна на един стол близо до нея и нервно постави чантата на коленете си.

— Това ли е? — каза почти шепнешком.

— Както ви казах по телефона, изящна е. Вие знаете, че не се занимавам със съвременни художници, но не можах да устоя на тази.

Тя бе купила от него един Матис. Знаеше, че вероятно е краден, но експерти, на които имаше доверие, й бяха казали, че е истински. Картината изобразяваше руса жена на фона на множество ярки и красиви цветя. Матис заемаше почетно място в просторната им трапезария. Пелегрин не се ползваше с добра репутация сред ценителите на изкуството, но можеше да намира ценни картини, което бе най-важното.

— Това е едно от късните произведения на Алън Браун. Както знаете, той е имал проблеми с данъчните власти, а и е пиел много. Към края на живота си е нарисувал няколко картини, които е скрил, за да не плаща данък върху тях. Тази е една от тях.

— Мога ли да я видя?

Той се изправи и отвори чантата с театрален жест. Картината беше без рамка. Тя веднага видя характерното поставяне на цветовете, заради което Браун бе станал толкова известен.

— Дъхът ти спира, нали? — Пелегрин я изправи срещу светлината. — За двайсет хиляди долара е просто подарък. Невероятно, нали?

Стечение на годините Сесилия Ван Хорн беше развила точен усет за изкуството. Картината несъмнено бе на Браун, но подобно на много произведения от късния му период, беше по-скоро продукт на алкохолна агония, отколкото на художествено майсторство. Накрая ги бе фабрикувал почти серийно, с бутилка в едната ръка и с четка в другата. Можеше да струва най-много няколко хиляди и цената й едва ли щеше да расте, тъй като пазарът беше залят с негови картини.

— Гениален е що се отнася до цветовете — каза тя, — но мисля, че тук се е изложил. Ако я оцени специалист, едва ли ще струва повече от три хиляди долара.

Пелегрин театрално се плесна по челото.

— Скъпа, и дума не може да става.

— Благодаря ви, че я донесохте, мистър Пелегрин. Не мога обаче да се съглася с по-висока цена. Освен това ние имаме вече един Браун, от по-ранния му период.

Той въздъхна, знаейки, че тя е определила истинската пазарна цена точно. Нямаше смисъл да се пазари. Започна да поставя картината обратно в чантата. Щеше да намери друг клиент, който разбира по-малко, и да го убеди да плати по-висока цена.

— Може би скоро ще ми попадне нещо, което ще ви изкуши. — Държеше да я запази като потенциален клиент. — В този бизнес никога не можеш да бъдеш сигурен. Току-виж зад ъгъла чака някой Тициан.

— Може би, макар и да не е много вероятно — отговори тя.

Той я погледна.

— А, между другото, онзи ден се видях с един много интересен човек. Движи се сред артистичните среди, много солиден и почтен.

Пелегрин реши да не се съобразява с инструкциите на Драйкър да не намесва нюйоркчани. Беше глупаво, тъй като именно те бяха купувачите.

Сесилия искаше да остане сама. Беше се уморила, а той като че ли се готвеше да й предлага друга картина.

— Бащата на мъжа ви беше член на Арката, нали? А мъжът ви също ли членува там?

Очите й го погледнаха предпазливо.

— Не. Той има достатъчно други ангажименти.

Лицето на Пелегрин светна.

— А! Значи така било. Не бях сигурен. Може би приятелят ми нещо не е разбрал. Никой не би проявил интерес към Арката.

— Какво искаш да кажеш?

— Приятелят ми казва, че има свои пътища да получава вътрешна информация за тази група от хора. Така я нарича — вътрешна информация. Но кой ли би се интересувал от някакъв си клуб? Какво толкова може да има, освен пури, напитки и хвалби?

Сесилия се отмести нарочно. Знаеше, че копринения халат я обгръща предизвикателно, когато се наведе напред.

— Моля, седнете, мистър Пелегрин. Толкова се увлякох от картините ви, че забравих добрите обноски. Да ви предложа нещо за пиене?

Той седна и измъкна от джоба си голяма носна кърпа, с която избърса изпотеното си лице.

— Може би малко бяло вино?

Сесилия разклати малкото сребърно звънче, за да извика прислужницата.

— Кажете ми още нещо за информацията, с която разполага приятелят ви. Може изобщо да не е достоверна.

— Най-вероятно става дума за клюки — отговори той, вперил очи в талията й. — Но той твърди, че знае съвсем точно какво става в Арката.

— Каза ли ви нещо по-конкретно?

— Не. Само спомена, че има достъп дотам.

— Кой е този ваш приятел?

— Не мога да ви кажа — поколеба се той. — Приятелят ми предпочита да остане в тайна.

Тя се протегна, наблюдавайки ефекта, който това има върху него.

— Можете да кажете на приятеля си, че проявявам интерес.

Прислужницата влезе и Сесилия поръча бутилка от най-хубавото вино.

— Вие сте очарователен човек, мистър Пелегрин. Трябва да се опознаем по-добре.

 

 

Хонконг не беше се променил, поне не съществено. Бяха се появили нови сгради, които като че ли се бяха устремили към небето. Но потоците от хора, шумът и почти задушаващата миризма на Далечния Изток бяха същите.

Виктория напълно бе забравила за отвратителните миризми, но знаеше, че ще свикне бързо и дори няма да ги забелязва. Чакащата я лимузина я заведе в хотела и тя се качи до луксозния апартамент. Бе успяла да поспи по време на дългия полет, но часовата разлика си каза думата. Почувства се изморена, дезориентирана и леко раздразнителна.

Хотелът „Пенинсюла“ беше същият, какъвто го помнеше — огромен и достолепен. Хоповете все още бяха облечени в безупречно бели костюми, а позлатеното фоайе продължаваше да привлича като магнит най-отбраното общество на Хонконг.

От прозореца на стаята й се откриваше превъзходна гледка. В прочутия залив се виждаха лодки, които се плъзгаха призрачно покрай извисяващите се метални трюмове на огромните презокеански параходи. Тя остана за малко до прозореца, след това легна и затвори очи.

Последното й идване в Хонконг беше екскурзия, подарък от баща й по случай завършването й. Другите момичета бяха отишли в Европа, но тя бе ходила там много пъти. Хонконг бе непознато място за нея, но имаше и нещо друго — един млад войник, с когото имаше уговорена среща там. Спомни си, че тогава беше убедена, че е срещнала истинската любов. Сега всичко бе толкова различно. Тя нямаше нищо общо с онази безгрижна ученичка, баща й бе мъртъв, а името на онзи войник бе изчезнало от съзнанието й.

Можеше да си позволи шест часа сън до срещата. Искаше да бъде точна. Непременно трябваше да успее. Извади термоса с бренди от чантата и напълни капачката, която представляваше малка сребърна чаша. Алкохолът бе силен и прогони напрежението й.

Виктория отново затвори очи и се опита да си представи разговора с хонконгския бизнесмен. Но мозъкът й отказваше да работи. Вместо това мислите й се понесоха към отдавна забравения войник и след това към баща й.

Този път спомените за баща й не й причиниха чувство за вина. Сега те й действаха почти успокояващо. Виждаше, го как се смее, чуваше гласа му. Когато телефонът я събуди, имаше усещането, че са изминали само няколко минути.

В първия момент не можа да разбере къде е, след това се опомни. Вдигна слушалката.

— Мис Ван Хорн, търси ви един господин на име Ий — напевният глас звучеше почти неприлично бодро. — Казва, че трябва да ви заведе на среща с мистър Кругар.

Виктория погледна часовника си и скочи. Беше спала цели шест часа.

— Трябва да се облека. Кажете му, че ще сляза след около двайсет минути.

Остави слушалката и хукна към душа. Съзнанието й още пазеше част от спомена за баща й. За нейна изненада усещането беше приятно.

 

 

Мистър Ий бе дребен китаец на неопределена възраст. Можеше да бъде както на петдесет, така и на деветдесет. Говореше чудесен английски с едва доловим британски акцент.

— Мис Ван Хорн, ако ви е удобно, мистър Кругар би желал да се срещнете в офиса му в Абърдийн. Наредено ми е да ви закарам там, ако не възразявате.

Виктория кимна и погледна към часовника на стената.

И каза, като че ли прочел мислите й:

— Няколко минути след дванайсет е, хонконгско време. Винаги е трудно човек да се адаптира към новото време след дълъг полет.

Виктория отново кимна.

— Обядът ще бъде сервиран, след като пристигнем — каза Ий. — Да тръгваме ли?

На Виктория й се искаше да си легне пак. Но това пътуване не беше за удоволствие, и тя не разполагаше с времето си.

— Готова съм — каза тя.

Ий я поведе към лъскав тъмночервен ролс-ройс, паркиран пред входа. Отвори вратата и й помогна да се качи отзад.

Ий познаваше пътя отлично, но пътуването се стори на Виктория почти сюрреалистично. Минаха през тесни улички, едва провирайки се през множеството пешеходци, които като че ли не се отместваха, за да не променят точно установения си маршрут. Преминаха покрай луксозни търговски центрове, след това през бедни квартали с дрипави хора, които изобщо не обърнаха внимание на скъпата кола.

По време на пътуването Виктория живо се интересуваше от околностите и Ий отговаряше подробно на всеки неин въпрос. Беше приятен дребен човек, но упорито мълчеше, когато тя задаваше въпроси за работодателя му.

Тя беше информирана предварително. Знаеше, че Йон Кругар наближава осемдесетте, мултимилионер, чиято фамилия беше започнала като пирати, нападащи корабите в крайбрежните води на Китай, но не след дълго се бе превърнала в династия. Кругар бе продукт от много раси — водеше се за холандец, но имаше и китайска кръв. Бе притежавал най-голямата флота от луксозни презокеански параходи в света. Сега доходите му идваха предимно от огромните му петролни танкери.

В миналото параходите на Кругар бяха акостирали в докове, които сега стояха изоставени и разрушаващи се, по река Хъдзън. Той обаче все още имаше права върху тях. Точно за това Виктория бе дошла в Хонконг. Те бяха изключително важни за новия й проект. Жизненоважно беше да го убеди да й ги продаде.

След около четирийсет и пет минути Ий намали и мина през огромна врата, изрязана в много стара дървена ограда. Луксозната кола влезе в огромна корабостроителница. Декари земя бяха покрити с кораби — от току-що започнати до почти напълно готови. Около всеки кораб се тълпяха множество работници, подобно на пчели около буркан с мед. Навсякъде цареше шум и движение.

— Тук ли е работното място на мистър Кругар? — попита тя недоумяващо.

Ий се усмихна леко.

— Това е много известна корабостроителница. Преди години тук се строяха големи презокеански параходи. Сега елитът търси малки луксозни яхти. Мистър Кругар настоява да върви в крак с времето.

— Това ли е основния му бизнес?

Ий поклати глава.

— О, не. Морският транспорт си остава главния бизнес на компанията на мистър Кругар. Това е само едно много доходно странично занимание. Мистър Кругар живее в малка къща тук. Непосредствено до нея е офисът му.

Ий внимателно зави покрай група работници, които носеха огромна дървена греда. Отново се усмихна.

— Виждате ли, мистър Кругар е толкова богат, че не намира за нужно да се изтъква пред никого. Освен това, също както прадедите си, и той се чувства най-добре близо до морето.

Ий спря до просторна дървена постройка. Изглеждаше като че ли към нея непрекъснато е било пристроявано, само и само да се използва още дървен материал. На места боята бе олющена.

— Пристигнахме.

Ий спря колата и пъргаво заобиколи, за да отвори вратата на Виктория.

С несигурна походка тя го последва до неугледната постройка. Към залива гледаше стъклена веранда. Отвъд, върху водата, кръжаха лодки и моторници и Виктория изпита ужас, че могат да се сблъскат всеки момент.

Ий проследи погледа й.

— Винаги е така натоварено. Тук е оживено място. Хиляди хора живеят на лодки, предимно джонки. Изкарват прехраната си от морето. Много красиво е, нали?

Платната бяха многобройни и разноцветни. Напомняха й импресионистична картина.

Ий я поведе нагоре по изтъркани стъпала към верандата.

До старо бюро седеше много възрастен и прекомерно дебел човек. Той я погледна и се помъчи да се изправи, като се подпираше на бюрото.

— Виктория Ван Хорн, предполагам. — Гласът му бе учудващо дълбок. Приведен от възрастта, той все още беше висок повече от шест фута и очевидно тежеше над сто и петдесет килограма. Имаше рядка посивяла брада, но сините му очи имаха изненадващо младежки поглед. Малкото останала коса бе побеляла и зализана по кръглата му глава. Белият му костюм бе износен и смачкан. Протегна пълната си, с изпъкнали вени ръка.

— Познавах баща ви много добре. — Усмихна се. Почти всичките му зъби бяха облечени в златни коронки. Дишаше затруднено. — Моля, седнете — посочи голям бамбуков стол. Отпускайки се отново върху въртящото се кресло, той се обърна с лице към Виктория. — Позволих си да поръчам обяд. При мен работи един от най-добрите готвачи в света, французин. Той е просто гений. Мога ли да ви предложа вино? Предпочитам старо Шато.

Мистър Ий беше излязъл. В стаята влезе млада и красива китайка.

— Внучката ми — каза той, кимвайки към момичето. — Донеси виното, скъпа.

Виктория се усмихна на младата жена.

— Тя се грижи за мен. Превърнала се е в дясната ми ръка. Най-големият ми син се ожени за китайка. Имат осем деца и това е най-малкото.

— Прекрасна е — каза Виктория.

Той се усмихна доволно.

— Нали? А сега, Виктория Ван Хорн, какво мога да направя за вас?

Гласът на Виктория изведнъж стана делови.

— Знаете защо съм тук, мистър Кругар. Искам да купя дела ви от доковете в Ню Йорк.

Той кимна.

— Да.

— Моите агенти тук ми казаха, че ще преговаряте единствено с мен.

— Имам основателни причини за това. Мога ли да ви наричам Виктория?

— Разбира се.

— Притежавам земя навсякъде по света, Виктория, както вероятно си успяла да разбереш.

— Да, зная.

— Фамилията Кругар е спечелила състоянието си от превози по море. Прадедите ми са притежавали огромен брой търговски и пътнически кораби, фамилията е решила, че никога няма да се остави на прищевките на хората от сушата, в която и да е страна. Така че, за да избегнат такива проблеми, те са започнали да купуват докове. В онези дни това е било нещо като застраховка.

— Но вашите кораби не акостират вече в Ню Йорк.

Той се засмя.

— Разбира се, че не. Използваме само петролните съоръжения в Ню Джърси. Между другото, притежаваме голяма част от тях. Старите навици умират много трудно.

— Значи нямате нужда от доковете в Ню Йорк.

Той отпи от виното, което внучката му бе донесла, и млясна с устни.

— Предполагам бих могъл да ви кажа, че искаме да задържим тези докове като застраховка за в бъдеще, но това не е вярно. Компанията Кругар се изтегля от морския транспорт, макар и бавно. Според нас това е неизбежно. Следователно, бие сте права — тези докове не ни трябват.

— Тогава защо не ми ги продадете? Вие сте запознати с проекта ми „Ийст Порт“. Планът ми за проекта „Хъдзън Ривър“ е подобен, само че много по-мащабен. Мога да използвам тази площ много добре.

По сериозното му лице не трепна нито едно мускулче.

— Не съм бил в Ню Йорк от много години, но моите хора там са ми разказвали за успехите ви. — Той въздъхна. — Предполагам, че възнамерявате да запазите морската атмосфера както при „Ийст Порт“?

— Да. Получи се нещо много приятно — комбинация от минало и настояще.

— Много добре. Морето е нашата майка. Никой не трябва да забравя миналото. Откровено казано, идеята ви ми харесва.

— Тогава защо се съпротивлявате? Или просто се опитвате да качите цената?

Той се засмя с пълен глас.

— Когато бях по-млад, тези неща представляваха интерес за мен. Но сега имам толкова много пари, че семейството ми може да живее с тях сто години. Колкото и да е странно, печалбата не е главното ми съображение.

— Не разбирам.

Внучката на Кругар се върна и постави между тях малка портативна масичка. Покри я със снежнобяла покривка, след което нареди чинии от най-фин костен порцелан, украсен с нежен филигран.

— Хайде да обядваме. След това ще продължим разговора си.

— Съжалявам, но не бих могла да ям ако продължавате да ме държите в напрежение.

Той се засмя.

— Ще ми бъде неприятно, ако не опитате превъзходната храна. Ще разговаряме докато се храним. Сумата, която ми предлагате, е приемлива. Ако остане като докове, тази площ няма да струва почти нищо. Но използвана за административни сгради, магазини, и особено за жилища, тя може да се превърне в златна мина, особено като имам предвид пазара в Ню Йорк.

— Защо тогава…

— Както казах, сумата е приемлива. Проблемът е, че не желаете да платите в брой.

— Не бих желала да плащам в брой, мистър Кругар. Предлагам ви разсрочено изплащане за дълъг период. Струва ми се, че лихвите, които съм готова да ви плащам, правят предложението ми доста привлекателно.

Той махна с ръка, като че ли този жест щеше да му помогне да обясни по-добре.

— Проблемът не е в сумата. Безпокои ме начинът на изплащане. Виждаш ли, Виктория, не исках да обяснявам причините, поради които не мога да откажа единствено на теб. Мислех, че не трябва да говоря за това от уважение към покойния ти баща.

— Защо?

Той се намръщи за момент.

— Както разбирам, ти сега си президент на компанията на баща ти. Така ли е?

— Да, така е. Както знаете, компанията е огромна. На практика тя се управлява сама.

Внучката влезе с поднос, върху който вдигаха пара различни ястия. Той се усмихна доволно.

— Варени гърди от патица — каза той, докато внучката му сервираше огромните порции. — Изключително вкусно.

Моля, заповядай.

— Мистър Кругар, какво общо има компанията на баща ми с моя проект? Това са две отделни неща.

Той сложи хапка в устата си и почти изпадна в екстаз.

— С възрастта вкусовите ми усещания са се притъпили, но дори и така разбирам, че яденето е превъзходно. — Той си взе още и отпи от виното. — Ако ми предложиш плащане в брой, ще ти го продам без никакви колебания.

— Защо в брой? Сумата ще бъде напълно обезпечена.

— Е, но ако проектът ти пропадне на средата, всички кредитори и адвокатите им ще се струпат при мен. Доковете ще останат замразени в продължение на години поради ходенето по съдилища, което е много популярно в твоята страна. Ако не бяха моя собственост, изобщо нямаше да ме интересува. Но тъй като предлагаш да го изплащаш в продължителен срок, в крайна сметка ще се забъркам и аз. А аз нямам нито време, нито желание за това.

Виктория почувства лека тръпка на страх.

— Вие като че ли смятате проекта ми за обречен. Защо?

Той пак посегна към чинията, преди да отговори.

— Когато „Ван Хорн Ентърпрайзис“ фалира, това ще бъде и твоят край. Все пак, ти си президентът. Боя се, че и чудесният ти проект също ще пропадне. Нали разбираш, ще загубиш доверието на бизнес средите. Кредиторите ти ще се оттеглят от теб. — Глътна още вино. — Много обичах баща ти. Ако беше жив, може би щеше да съумее да спаси компанията. Имаше необходимия опит и връзки. Но дори и при това положение рискът щеше да бъде голям.

— Не зная откъде имате такава информация. „Ван Хорн Ентърпрайзис“ е абсолютно солидна компания. — Самоувереното му поведение я подразни.

Той се засмя.

— Хайде, Виктория, не може да не знаеш тези неща.

— Компанията е солидна — сопна се тя, но нещо в тона му я стресна.

Месестото му лице издаваше загриженост. Остави вилицата и бутна настрани чинията.

— Възможно ли е? — Погледът му мина покрай нея и се впери в лодките в залива. Бавно поклати глава. — Разбира се, бях забравил. Нали бяхте скарани с баща ти. Не си имала начин да разбереш как стоят нещата. — Очите му я погледнаха тъжно.

Тя се почувства неловко.

— Мистър Кругар, не зная откъде имате тази така наречена информация, но аз…

— От баща ти — каза той просто.

— Моля?

Думите му прозвучаха почти нежно.

— Баща ти ме посети преди смъртта си. Аз държа голям пакет от акции във Ван Хорн Ентърпрайзис. Всъщност, един от моите хора е член на борда на директорите. Хънтър дойде чак тук с молба да му помогна да спаси компанията. Това беше само няколко седмици преди да загине. — Кругар извади дълга тънка пура от джоба на смачкания си костюм. — Възразяваш ли?

— Не. Моля ви, кажете ми всичко, което знаете. — Беше дошла за доковете, но сега всичко това изглеждаше толкова незначително. Виктория се молеше да не е прав, но се ужасяваше при мисълта, че може да се окаже истина.

Той запали пурата и изпрати нагоре малки, сиви облачета дим.

— Виктория, страхувам се, че сбърках. Мислех, че знаеш всичко за компанията.

— Прочетох всички финансови отчети — каза тя, като в самоотбрана.

Той отново поклати бавно глава.

— На хартия нещата изглеждат добре, поне що се отнася до миналогодишните отчети, които ти си прочела. Тези отчети обаче, скъпа моя Виктория, трябва да се публикуват като бестселъри от областта на научната фантастика — те са продукт на счетоводното изкуство и нямат нищо общо с фактите.

Погледна за момент пурата си.

— Баща ти и аз разговаряхме за миналото. Имахме общи познати. Хънтър беше член на Арката в Ню Йорк. Аз членувам в подобна организация тук, в Хонконг, наречена Съвета. Много често бяхме съдружници в бизнеса.

Изражението на Кругар се промени.

— Когато дойде да ме види и ми обясни какво е положението, аз му казах, че ще изчакам да видя какво може да направи, за да стабилизира компанията. Ако се окажеше, че е възможно, щях да му помогна. Ако не, щях да продам акциите си преди краха. — Очите му се втренчиха в нея. — Все пак, аз съм бизнесмен.

— Сега аз съм тук вместо баща ми. Мога да направя всичко, което той е щял да направи. — Думите й прозвучаха кухо дори на самата нея.

Кругар сви рамене.

— Казано съвсем откровено, не вярвам. Така че сега разбираш защо настоявам за плащане в брой.

— Защо мислите, че не мога да го направя? Мисля, че съм се доказала.

Той дръпна от пурата и заговори.

— Това е част от проблема. Ако ставаше дума само за „Ван Хорн Ентърпрайзис“, може би съществува някаква възможност. Възможно е да успееш да спасиш компанията, дори при липсата ти на опит. Но знам също, че си вложила всичко, което притежаваш, в този нов твой проект. Стъпила си на два стола, моето момиче, и се страхувам, че скоро ще паднеш.

— Мога да се справя и с двете. — Думите й трябваше да прозвучат уверено, но не можеха да убедят дори и самата нея.

Той я погледна и се усмихна само с устни.

— Де да беше така. Никой не може да го направи. Струва ми се, че са те изиграли. — Той махна с ръка на внучката си, която започна да прибира приборите. — Разбирам липсата ти на апетит. Толкова съжалявам, че трябваше аз да ти съобщя тези неприятни новини.

Тя погледна към лодките в далечината. Нищо не изглеждаше истинско. Искаше й се да е сън, но знаеше, че не е.

— Мистър Кругар, вие очевидно знаете всичко за „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Моля ви, кажете ми цялата истина. Ще ми направите голяма услуга.

Той запали пурата си отново, като че ли му трябваше време да вземе решение.

— Настани се удобно, скъпа — каза той и седна в скърцащия си стол. — Това ще отнеме доста време. Всичко започна с неприятностите в Шоу групата.