Уилям Дж. Къхлън
Акционери (15)

15

Като се върна от закуската с Джойс, Виктория позвъни на хотела. Беше оставила бележка, но това не й се стори достатъчно.

Телефонът събуди Бари. Гласът му й подейства ободряващо и тя набързо обясни защо е трябвало да излезе рано. Стори й се, че е разочарован. Дали наистина не се бе влюбила в него? Толкова отдавна не й се бе случвало, че бе забравила за това чувство.

— Защо не дойдеш във Вашингтон с мен днес? — попита той. — Мисля, че няма да съжаляваш.

Поканата бе чудесна, но не можеше да приеме.

— Ако ме питаш мен, Бари, с удоволствие бих зарязала всичко, за да дойда с теб. Но не мога, поне не днес. Както ти казах снощи, малкият ми свят днес има голяма нужда от мен.

— Нагърбила си се с прекалено много, Вики. — Гласът му беше мек като кадифе. — Трябва да си починеш. Това е отговорът. Намери подходящите хора и ги накарай те да вършат работата. Нужно ти е време за себе си.

— Наистина бих искала да се откъсна оттук, повярвай ми.

— Тогава, какво ще правиш в края на седмицата? Можеш да вземеш самолета петък вечер и да се върнеш в неделя. Сигурен съм, че няма да дойде края на света. Ще ти покажа някои прекрасни места. — Той замълча. — Имаш нужда от почивка от време на време, иначе ще полудееш. Все едно че отиваш по работа. Нали ще дойдеш?

Толкова й се искаше да каже „да“. Но не можеше да остави нещата, поне не днес. Никога не беше бягала от трудностите. Но все пак, може би можеше да се уреди нещо. Поне можеше да опита.

— Ще ти кажа след един-два дни — отстъпчиво каза тя.

— Много се надявам, че ще успееш да дойдеш. — Думите му прозвучаха като сърдечна покана. — Е — засмя се той, — ако републиката трябва да оцелее, по-добре да се върна в столицата и да започна да я спасявам.

— По важна работа ли отиваш?

— Не съвсем — отговори той. — Ще трябва да присъствам на заседание на подкомитета. Нищо особено, но аз съм председателят и трябва да съм там.

— Мога да изпратя служебната лимузина да те заведе до летището.

— Благодаря, Вики, но не искам да те притеснявам. Ще взема такси. Искаш ли да дойдеш с мен? Поне до летището.

— Бари, знаеш, че искам, но няма да мога.

Той се засмя.

— Тогава ми обещай, че ще дойдеш в края на седмицата.

Той затвори телефона, преди да чуе отговора й. Тя остави слушалката и се замисли. Всичко в живота й се случваше толкова бързо. Но някак си не й изглеждаше истинско.

 

 

Бари Литъл седна удобно в таксито и се отпусна. Погледът му се рееше по улиците на Манхатън докато шофьорът си пробиваше път и бързаше към летището Ла Гуардия.

Виктория Ван Хорн се бе оказала прекрасна изненада. От опит знаеше, че красивите жени позволяваха да бъдат обичани, без те самите да участват в това. Въздържани, дори студени, те като че ли казваха, че красотата им сама по себе си е достатъчна. Но Вики бе страстна, на моменти дори учудващо страстна. Литъл познаваше възможностите си, но когато ставаше дума за жени, се смяташе за голям познавач.

Виктория Ван Хорн беше рядка находка.

Може би този път щеше да има полза от влиянието на баща си върху живота му. Щяха да бъдат идеалната комбинация — жена му щеше да бъде и красива, и богата. Щяха да изглеждат добре на снимките, а гласоподавателите обичаха красивите кандидати.

Тя имаше професията си и щеше да живее в Ню Йорк. Той щеше да пътува дотам от Вашингтон за уикенда. Тя нямаше да се бърка в начина му на живот.

Ако Виктория не дойдеше във Вашингтон, щеше да се задоволи с новата си секретарка. Тя също бе страстна, макар и не толкова привлекателна. Но той се надяваше, че Виктория ще успее да дойде. Щеше да я оплете в такава романтична паяжина, че тя нямаше да може да му устои.

Почувства се извънредно доволен от себе си. Беше прекарал чудесно. Баща му го бе оставил на свобода. Дори бе взел малко кокаин, но кой ли сега не го правеше. Беше се любил със страхотна жена.

Като че ли нещата вече тръгваха в правилната посока. Мислейки си за Виктория, той започна да си тананика „Ти си моята щастлива звезда“.

 

 

Ал Фелдър се чувстваше много добре като кмет на Ню Йорк. Обичаше всичко, свързано с този пост — речите, поздравите, парадите, всичко. Бе все едно като да си крал. Той обичаше властта и мразеше да трябва да прекланя глава, колкото и рядко това да се случваше.

Но най-много от всичко мразеше Айза Майерс.

Майерс, шефът на Бруклин, си бе изградил структура, която не се различаваше много от мощните организации в миналото — честните намерения бяха затрупани под обещания за парчета от политическата баница. Майерс властваше над армия от местни лидери, президенти на синдикати и високопоставени брокери в Бруклин. Босът на Бруклин винаги действаше законно, понякога на границата на закона, но никога не я прекрачваше. Айза Майерс не напускаше града — всички, които имаха нужда от него, отиваха в Бруклин, включително и кмета.

Въпреки, че се водеше шеф на малка юридическа фирма, Айза Майерс отдавна не се занимаваше с тази дейност. Беше напъхал фирмата си в ниска стара сграда отпреди голямата депресия, в която се помещаваха различни адвокати и счетоводители. На вратата стоеше името на Майерс, но той използваше кантората си за създаване на политически връзки.

Майерс дори не си направи труда да стане, когато Фелдър влезе при него. Босът на Бруклин бе дребен, пълничък човек, който надничаше иззад старомодни очила с метални рамки. Тесните му очи гледаха студено, а кръглото му лице изключваше възможността за усмивка.

Фелдър протегна ръка и се здрависа с Майерс, след което седна на стола срещу него.

— Изглеждаш прекрасно, Ейс — каза Фелдър, използвайки прякора на Майерс. Знаеше, че това му се харесва.

— Не пуши тая гадост тук — изръмжа Майерс, като видя, че Фелдър вади една от големите си пури. — Господи, ще трябва да дезинфекцирам след теб.

На всички бе известно, че Майерс не обичаше Фелдър. Босът на Бруклин го бе подкрепил по време на изборите по политически, а не по приятелски причини.

— Какво има, Ейс? Винаги обичам да идвам в Бруклин, но предполагам, че искаш да ме видиш за нещо друго, а не заради красивото ми лице.

— Искам да се махнеш от кметското място — отговори Майерс.

Фелдър почувства едновременно яд и страх. Ако дебелото лице на Майерс изразяваше нещо като усмивка, то Фелдър не я виждаше.

— Това ще е малко трудно — отговори Фелдър, но гласът му не звучеше никак убедително.

Майерс сви рамене.

— Много неприятности ми създаваш, Ал. Мога да работя с теб, но ти нямам доверие. Искам един от моите хора да заеме мястото ти. Кметският стол е много важен за работите ми тук, в Бруклин.

Фелдър се размърда неспокойно на стола си, прехвърляйки на ум събитията напоследък. Дали тая дебела жаба не бе открила някой пикантен скандал?

Майерс с удоволствие наблюдаваше безпокойството на Фелдър.

— Току-що се върнах от Олбани — продължи той. — Провеждаше се среща на водачите от Демократическата партия. Дори успяхме да говорим по важни делови въпроси.

— Така ли? Какви въпроси?

Дребният човек се облегна в голямото кожено кресло и сложи ръце зад главата си. Това беше най-отпуснатата му поза.

— Като например кой ще наследи сенатор Банън.

Фелдър скри учудването си.

— Ами, предполагам, че републиканците наистина ще го издухат ако издигнат подходящ кандидат. Банън не можа да вземе правилни решения по някои доста деликатни въпроси.

— Това беше преобладаващото мнение и там — каза Майерс. — Банън е в тежест на партията.

Фелдър се засмя.

— Може и да е така, но никога не можеш да го принудиш сам да се оттегли.

Майерс се поклати в креслото, след това се изправи.

— Банън няма да се кандидатира пак.

— Какво? — Фелдър беше истински изненадан.

— Има рак. Положението е лошо. — Тонът на Майерс подсказваше, че господ наказваше Банън за това, че бе недостоен кандидат. — В болница е. Не е оповестено официално. Направили са му двустранна оркиектомия.

— Това пък какво е?

— Отрязали са му ташаците — отговори Майерс.

— О, господи! — Фелдър изпита болезнено усещане между краката си.

— Разбирам, че не са изчистили всичко. Ще му правят химиотерапия. Може и да оцелее, но в никакъв случай няма да може да се кандидатира. Той самият го знае. Свършено е с него.

— Боже мой! — Все още под влияние на шока, Фелдър се помоли никога да не му се случва подобно нещо.

Майерс потупа с дебелите си пръсти по бюрото.

— Това променя всичко. С Банън смятахме, че ще изгубим мястото в Сената през ноември. Но сега, ако изберем подходящ човек, може и да спечелим.

Вниманието на Фелдър се отклони изведнъж от ужасната съдба на сенатора Банън към току-що казаните думи от дебелия мъж зад бюрото. Изведнъж се зарадва, че беше дошъл в Бруклин.

— Както казах, искам кметското място — продължи Майерс. — Ще издигна кандидатурата ти за мястото на Банън. Има няколко несъгласни, но мисля, че ще се оправя. Първо обаче трябва да знам дали искаш да се кандидатираш.

Фелдър започна да се успокоява. Той разбираше и му бе приятно да участва в подобни игри.

— Доволен съм от мястото си като кмет — каза той. — Нямам други амбиции.

— Не ми приказвай глупости, Ал — изръмжа Майерс. — Ти си готов да продадеш и майка си на арабите, стига да ти помогнат да се добереш до сената на Съединените щати. Точно в този момент си повтаряш новата титла на ум, за да видиш как звучи.

— Кой се кандидатира за губернатор и стана за посмешище в цялата страна — каза Фелдър. — Кметовете на Ню Йорк нямат голям късмет в състезанията от държавен мащаб.

Майерс се засмя навъсено.

— Това се отнася до Ед Кох. Той се подиграваше с фермерите, а след това има нахалството да иска да гласуват за него. Е, Ед Кох загуби, но други кметове отидоха доста далеч. А ако загубиш като Кох, все пак си оставаш кмет. Помисли си само каква популярност ще ти донесе това.

Фелдър кимна. Всичко дотук беше вярно.

— Кои са другите кандидати?

По лицето на Майерс се появи едва доловима усмивка. Рибата бе клъвнала.

— Али Киърни, съдийката. Също и Джони Русо. — Майерс се намръщи. — Джони няма късмет тази година. Искаме да го направим губернатор. Важно е този пост да е в наши ръце. Нещата с Русо са решени, не се безпокой за това. — Малките очички на Майерс станаха още по-зли. — Алис пие много. Никога няма да успее.

Фелдър кимна.

— Окей, нека тогава да поговорим делово. Ти никога не си ме обичал много, Ейс. Какво искаш?

Лицето на Майерс не издаваше нищо.

— Ти си късметлия, Ал. Появи се точно навреме и за подходящите избори. Може би някои от нас не са луди по теб, но си показал, че знаеш как да действаш в случай на нужда, а това е изключително важно.

— Е? Какво искаш? — повтори Фелдър.

Майерс кимна бавно.

— Казах ти вече. Искам кметското място. Ако те изберат в Сената, искам да подкрепиш Съливан, той е моят човек.

Фелдър си помисли, че ще трябва да направи политическа оркиектомия на Дани Съливан. Не искаше около кметството да има никой, който един ден да се изправи срещу него и да го измести.

— Няма проблем — каза Фелдър ентусиазирано. — Няма да се затрудня.

— Тогава значи ще се кандидатираш?

Фелдър протегна ръката си.

— Разбрахме се.

— Няма да стане лесно. — Майерс с неохота пое ръката му. — Ще победим лесно на първичните избори, но републиканците ще водят битка на живот и смърт на общите избори.

— Кого мислиш ще издигнат те?

Майерс сви рамене.

— Няколко души, но аз лично залагам на Бари Литъл. Има и името и парите. Вероятно той ще бъде твоят опонент. Другите ще ги изместиш лесно, но битката с него ще е жестока.

Пулсът на Фелдър препускаше като луд, но изражението на лицето му не се промени.

— Е, не се знае, Ейс. Както се казва, колкото си по-тежък, толкова по-лошо се удряш, когато падаш.

Майерс присви очи.

— Това диване Литъл има много връзки. Баща му е в Арката. Ако успее да накара да го подкрепят, тогава Литъл може да бие всекиго, включително и теб.

Фелдър се изправи. Извади пура, но не я запали.

— Както каза, Ейс, аз съм късметлия. А ако трябва да избираш между акъл и късмет, взимай късмета и изобщо не се замисляй.

Фелдър излезе усмихнат от кантората на Майерс. Що се отнасяше до Бари Литъл, там той можеше да разчита на много повече от късмет. На улицата запали пурата си, след това се огледа. Реши, че все пак Бруклин не беше чак толкова неприятно място.

 

 

Откакто Младши разбра за избирането на сестра си в Арката, настроението му рязко премина от мъка в гняв. Прекара голяма част от времето си в дълбок размисъл.

Сесилия Ван Хорн имаше по-важни неща за вършене.

— Излизаш ли? — промърмори той. С нищо не показа дали бе забелязал прилепналата й копринена рокля.

— Отивам на пазар — отговори тя. — След това ще изпием по един коктейл с Уилма Фишер.

Тя очакваше саркастичен отговор, тъй като той мразеше Уилма Фишер. Уилма дори не беше в града, но той нямаше да го разбере. Сесилия никога не би облякла напразно такава шикозна рокля заради жена.

— Поздрави я от мен.

Сигурно бе много депресиран, щом намери добра дума за Уилма.

— Непременно.

Отдавна бяха изоставили всички жестове на внимание един към друг, освен дежурната целувка. Но челюстта все още я болеше и тя нямаше никакво намерение да подновява близостта с него.

Сесилия взе такси, вместо семейната лимузина. Често прибягваше до таксита, за да предотврати клюките на прислугата и вероятността да се разбере за похожденията й.

Хотелът на Пелегрин се намираше в луксозния район около „Сентръл парк“. Портиерът, висок мъж с посивяла коса и безизразно лице, й помогна да излезе от таксито. Полата й се вдигна нагоре, но той с нищо не показа, че е забелязал.

Апартаментът на Пелегрин приличаше на малък музей на изкуството. Стените бяха украсени със скъпи картини.

Пелегрин, облечен в тесни джинси и трикотажна риза, я посрещна с широка усмивка. Мургавото му, месесто лице изразяваше едновременно послушание и похот. Ръката му бе топла и влажна.

— За мен е чест — каза той, като я поведе към ниско канапе. — Моля, седнете. Чаша вино?

Енрико Пелегрин категорично не беше хомосексуалист. При вида на дългите й крака в погледа му се появи почти обожание. С неудоволствие откъсна очите си от тях, забърза към кухнята и се върна с две големи чаши бяло вино.

Сесилия се мислеше за голям познавач на вината. Помириса виното и реши, че е хубаво. По вкуса разбра, че е доста старо и много скъпо.

Пелегрин седна срещу нея с очи вперени в хълбока й. Вдигна чашата и изпи половината на един път.

— Тук имам някои много хубави неща — каза той. — Сигурно нещо ще ви хареса.

— С нетърпение очаквам да ми ги покажете — отговори тя, забавлявайки се с насочения му към нея поглед. — Кой знае, мога да стана една от най-добрите ви клиентки.

— Със сигурност ще бъдете най-красивата. — Треперещият му баритон се бе превърнал в прелъстителен шепот.

Тя се засмя.

— Очаквам да обогатя фамилната колекция. Изкуството е много солидна инвестиция. Разбира се, ще се нуждая от съветите на експерт — тя замълча. — Ще имам нужда и от някой, който да бъде мой… да кажем, посредник.

— В Европа тези неща се вършат непрекъснато. Богатите хора наемат експерти, които да издирят най-доброто за тях. Тези експерти изравят истински съкровища, и то на изключително изгодни цени.

Тя отпи от чашата и отново кръстоса крака. По бузите му се появиха малки капчици пот. Имаше много хубави очи, тъмни и големи, почти като на сърна.

— Разбира се, всички обичат изгодните сделки — каза тя. — Но аз се интересувам повече от доброто качество. Съпругът ми и аз никога не се скъпим да платим добра цена ако нещо наистина си заслужава. Възнамеряваме да похарчим доста пари за колекцията си. Както казах, смятаме, че това е добра инвестиция.

Той облиза устни, след това бързо доизпи виното си.

— Чудесни сте, и вие и съпруга ви. Истинското изкуство, най-доброто, е наистина безценно. Но ще трябва някой да се погрижи за това да не давате повече пари, отколкото е необходимо. — В ума му вече се въртяха мисли за огромни комисионни.

— Още вино? — Панталоните му бяха толкова тесни, че когато се изправи, нещата й станаха съвършено ясни.

— Още не. — Тя му се усмихна.

Той се втурна към кухнята и се върна с напълнена догоре чаша.

— Мога да ви бъда изключително полезен. — С мъка отдели поглед от краката й.

Тя се усмихна пак.

— Сигурна съм, че е така, мистър Пелегрин. — Отпи една глътка. — Мисля, че бихме могли да работим много добре заедно.

Той се засмя нервно, след това глътна половината от виното.

— За да бъда напълно откровена с вас, мистър Пелегрин, трябва да ви кажа, че не съм тук само заради разговора ни за изкуството.

Очите му се разшириха от любопитство.

Тя остави чашата на масичката.

— Вие споменахте за един ваш приятел, който има достъп до Арката. Може би ще ми потрябва известна вътрешна информация, така да се каже.

Пелегрин изведнъж стана предпазлив.

— Арката е само едната страна на нещата. Моят приятел може да бъде много полезен и при намирането на добри произведения на изкуството.

— Чудесно. Кога мога да се срещна с него?

Лицето на Пелегрин изразяваше твърдата му решимост да не издава кой е неговият човек.

— Той заема… добро положение. Мисля, че не би желал да преговаря директно с вас. Но аз с удоволствие бих действал като посредник.

— Срещу заплащане, разбира се.

Той потупа гърдите си в знак на възмущение.

— Никога, скъпа моя госпожо. Ще го направя като услуга.

Тя се усмихна.

— Колко мило. Но няма ли да е неудобно?

Дишането му се учести от обзелата го възбуда, а лицето му лъщеше от пот.

— Ни най-малко. Само ще ми кажете какво искате да разберете и аз ще го попитам. Всичко ще бъде както трябва, повярвайте ми.

Сесилия отново взе чашата. Знаеше, че полата й се е вдигнала почти до бедрата. Нямаше съмнение, че щеше да научи името на информатора още сега.

— Този апартамент е чудесен. С две спални ли е?

Той се засмя широко и с облекчение при смяната на темата.

— Да. Въпреки, че в едната съхранявам някои от картините си. Разрешете да ви ги покажа.

Тя се изправи. Роклята си струваше цената от две хиляди долара. Очите му я поглъщаха.

— Всъщност — каза тя с недвусмислен тон, — бих предпочела да видя спалнята ви.

Влязоха в спалнята и започнаха да се целуват. Пелегрин бе толкова възбуден, че едва успя да се съблече. Тя се чудеше дали е чак толкова опитен.

За нейна изненада преживяването надмина очакванията й. Въпреки че бе едро, тялото му бе приятно, мускулесто и гладко. Природата също го бе надарила щедро, дори и по италианските стандарти.

Бе страстен и всеотдаен. Достави й такова удоволствие, че тя почти забрави причината за посещението си, макар и не напълно.

Тръгна си в полунощ и взе такси. Усещаше пълно задоволство и реши, че ще се вижда често с Пелегрин. Но, както всички мъже, и той можеше да бъде манипулиран лесно. Беше разбрала името на Сесил Драйкър, както и това, че той бе директор на музея „Хаберман“.

Събранията на Арката се провеждаха в „Хаберман“ и не бе много трудно да се досети, че мистър Драйкър бе инсталирал подслушващи устройства. Тя се усмихна. Информацията на Драйкър можеше да се окаже изключително полезна. Сесилия изпита задоволство — беше направила чудесна услуга на Младши.

 

 

„Мортимър“ на „Лексингтън авеню“ беше пълен с млади жени и мъже, които се срещаха тук след работа да изпият по нещо и да разменят мисли за това как върви бизнеса им. Чилтън Ванс си спомняше времето, когато беше като тях — млад, изпълнен с желание за успех, убеден, че нищо не може да му се опре.

Скоро след това бе разбрал, че нищо не идва наготово. Кариерата му приличаше на изкачването на огромна, понякога опасна планина и всяко подхлъзване можеше да бъде фатално.

Той обаче бе успял и сега беше на върха. Успехът, за който бе мечтал, бе на една ръка разстояние. Можеше да уреди всичко само с едно дръпване на конците. Изпитваше неимоверно задоволство от това, което бе постигнал.

От съседната маса му махна Брадфорд Луис.

Ванс погледна с възхищение пищната млада жена, с която се размина на път към бара.

Брадфорд Луис, президент на брокерска фирма, също беше член на борда на директорите на „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Висок и сух, на средна възраст, той като че ли се състаряваше с всеки изминал ден.

Стиснаха си ръце и Ванс повика келнерката.

— Джин мартини. И по-бързо, моля.

— Намираш, че е много шумно ли?

Ванс поклати глава. Въпреки че гръмогласният смях и разговорите не му харесваха, те бяха идеалната обстановка за конфиденциален разговор. Никой нямаше да ги чуе, а това беше много важно за Ванс.

— Не знам защо продължавам да идвам тук — каза Луис, жестикулирайки непохватно с дългите си ръце. — Тук срещнах втората си жена. Хубава, но кучка от висока класа.

Ванс кимна.

— Добре правиш, че приемаш нещата спокойно.

Луис сви рамене.

— Е, тук винаги можеш да намериш нещо интересно, ако имаш такова намерение. Но сега вече съм поостарял и поумнял. Няма да се женя повече. Много разочарования, а и излиза доста скъпо.

Луис махна с ръка на набита млада жена, която също го поздрави.

Келнерката донесе питието на Ванс. Бедрата й бяха малко пълни, но иначе изглеждаше добре.

— Имам нужда от съвет, Брад.

— За инвестиции?

— Не, става дума за компанията „Ван Хорн“. — Ванс отпи от мартинито. Бяха сложили твърде много вермут. — Мисля, че сбърках като настоях Виктория Ван Хорн да наследи поста на баща си.

— Аха.

Ванс се облегна на стола, за да си придаде спокоен и отпуснат вид.

— Подведох се от репутацията на момичето. Помислих си, че тя ще може да се справи успешно с управлението на компанията.

— И, както разбирам, това не стана?

Ванс въздъхна.

— Ако трябва да бъда откровен, не. Тя изобщо не стои в кабинета си. Според мен тя смята, че функциите й са само почетни. Върша цялата административна работа, но когато трябва да се вземе стратегическо решение, тя просто не може да го направи.

Брадфорд Луис се намръщи.

— Имайки предвид доста деликатното състояние на компанията, това звучи много сериозно.

Ванс разтегли устни в пресилена усмивка.

— Или още по-лошо — фатално. Разбрал си какво стана с филмовото студио, надявам се?

Луис се опита да прикрие смущението си.

— Не. Имах страшно много работа във фирмата.

Ванс кимна, като че ли това обяснение напълно го задоволяваше.

— Отзивите за „Огнена душа“ са съкрушителни.

— „Огнена душа“?

— Това е най-новият филм. Мислех, че всички знаят. Тая глупост струваше по-скъпо от всички филми досега. Ужасен е, и те знаят, че нищо не може да се направи. Ще загубим всичките пари, които сме вложили в него, до последния цент. — Ванс знаеше, че брокерът не се интересуваше от филми, но имаше страст към парите. — Когато нещата се изяснят, може бе ще излезем със сто милиона долара на червено.

— Боже господи!

— Като прибавиш и останалите загуби на студиото, представи си как ще се отрази това на компанията.

— Кой е разрешил тези баснословни разходи? — попита Луис.

— Нали знаеш какъв беше Ван Хорн, винаги е бил разточителен.

Това не беше вярно. Хънтър не бе разбрал дори за какво беше този проект. Идеята за целия провал принадлежеше на човека на Ванс в студиото, но никой нямаше да си спомни.

— Боя се, че и дъщеря му не пада по долу — въздъхна и отново отпи от чашата си.

— Тогава ще трябва да се отървем от нея — избухна Луис. — Няма да стане така. Тя може да провали компанията.

Ванс внимателно изучаваше маслината в мартинито си. Беше очаквал точно такава реакция.

— Виктория контролира акциите на баща си. Останалите членове на борда може да се респектират от този факт.

— Пакетът не е особено голям. Имаме задължения към останалите акционери. Ще трябва просто да я отстраним. Господи, това може да стане един от най-големите провали в американския бизнес. Трябва да предприемем решителни действия.

Ванс кимна бавно, като че ли бе принуден да се съгласи с разумното предложение на Брадфорд Луис.

— Ако решим да действаме, ще трябва да го направим много внимателно. Този, когото изберем на нейното място, ще трябва да се ползва с доверие. Мислех си дори да предложа себе си, но за такова нещо и дума не може да става. Всички членове на борда ме познават много добре, но не съм чак толкова известен на обществеността. Трябва ни човек, който да се ползва с уважението на акционерите.

— Какво ще кажеш за сина на Хънтър? Аз познавам Младши. Изглежда ми уравновесен. Свикнал е да работи с хора. Мисля, че ще го приемат. — Луис замълча. — Разбира се, ако бордът настоява на своето, тогава ти, Чилтън, ще трябва да се съгласиш с тяхното мнение и да заемеш нейното място.

— Благодаря ти, Брадфорд. Но в момента такова решение би било малко рисковано. Както и да е, идеята ти е интересна. До мен достигнаха слухове, че Младши не възразява да заеме мястото на сестра си. Предполагам, че както във всички семейства, и между тях има търкания.

— Вярно е. — Брадфорд Луис размаха ръце. — Аз мразя сестрите си, винаги съм ги мразил. Смятам, че трябва да отстраним дамата и да назначим Младши на нейното място. Да се надяваме, че липсата на делови качества у Хънтър не е преминала и в останалите членове на семейството.

— Нито един от директорите няма да повдигне обвинения срещу нея. Хари Армстронг я ненавижда, но дори и той няма да го направи.

— Остави това на мен — каза Луис.

— Прекалено рисковано е — каза Ванс с лека усмивка. — Възможно е тя да има контакти и с твоята фирма.

— Няма. Тя работи предимно с Чейс Манхатън Банк и с някои от конкурентите ни. Така че няма какво да ме спре. Всъщност, с удоволствие ще го направя.

Ванс потупа Луис по ръката.

— Брадфорд, ти наистина си смел човек.

— Глупости. Само си гледам работата и не искам интересите на акционерите ни да бъдат накърнени. Както казах, ние имаме задължения към тях.

Ванс отправи поглед към него.

— Познавам някои от приятелите на Младши. Мога ли да им се обадя и да им кажа какво мислиш?

— Разбира се.

Ванс вдигна чаша за поздрав.

— За последния от истинските рицари!

Получи се изключително лесно. Чудесно бе да играеш ролята на кукловод. Само след няколко седмици семейството Ван Хорн щеше да бъде унищожено и той щеше да има пълен контрол върху компанията. Ванс глътна останалото мартини.

 

 

Престън Шоу бе изцяло погълнат от книгата, която четеше. Дори не разбираше какво яде. Изобщо не забеляза приближаващия се към него мъж.

— Какво по дяволите четеш, Престън? — Гласът леко проскърцваше.

Сепнат, Престън Шоу започна да мига и погледна към натрапника.

— Да не си се чалдисал? Това съм аз, Ноултън Неш.

Шоу смогна да се усмихне.

— Знам, че си ти, Ноултън. На какво се подпираш?

— На бастун. Не може да не си виждал. Проклетите ми колена не могат да поддържат тежестта на тялото ми. Идиотският артрит.

— Значи затова не те виждам в клуба напоследък. Ясно, че си болен.

— Не съм болен — настръхна Неш. — Колената не ме слушат, иначе съм напълно здрав. Мога ли да седна при теб?

Ноултън Неш седна на стола до него и изпъшка.

— Коя е тази книга, която четеш с такъв интерес?

Шоу въздъхна. Затвори книгата и я остави на масата.

— Една доста вълнуваща история за кралските семейства на Франция.

— Предполагам, преди да се разделят с главите си?

— Разбира се. — Шоу погледна събеседника си. — И на какво дължа тази чест? Сигурен съм, че не си се тътрил дотук без причина.

— Ти си ми стар приятел и исках да си поприказваме.

— За старите времена?

Те се познаваха от деца, но никога не се бяха обичали.

— Какво мислиш за мръсната история с Ван Хорн?

Ноултън Неш извади от джоба си тънка черна пура.

— Няма да запалиш това нещо, нали?

Неш се ухили.

— Хайде да не сме гадняри, Престън.

Шоу се надяваше, че ще си отиде, но знаеше, че няма да стане така.

— Какво е станало с Ван Хорн? Ти май си много добре запознат.

— Лоша работа — отговори Неш. — Наши хора, а? Старо семейство, стари пари. Но сега всичко ще се разпадне пред очите на жадната за сензации публика. В крайна сметка можем всички да пострадаме. Кирливите ризи не трябва да се перат на показ, нали така?

Шоу се облегна на стола си.

— Какво можем да направим? Не е както по-рано, Ноултън. Всеки е свободен да прави каквото иска, нали така се казва? — Шоу повика келнера. Ноултън Неш беше досадник и трудно щеше да го изтърпи, без да пийне нещо.

Неш се намръщи.

— Мама му стара, Арката все пак продължава да съществува. Съвсем скоро избраха дъщерята на Ван Хорн.

— Е и?

— Синът ти също членува там.

— Вярно — кимна Шоу.

— Накарай го да спре тази работа, преди да е станало късно.

Шоу се засмя.

— Люк може да е мой син, но не мога да му се меся. Така или иначе, как би могъл да спре развоя на събитията?

— Може да повлияе на членовете на Арката да използват властта си. Могат да се намесят. Това е част от функциите им, нали?

Шоу кимна бавно.

— Обществен арбитраж? Предполагам, че по-рано е имало такова нещо. Съмнявам се дали още съществува.

— Трябва да се направи нещо, иначе една от най-изтъкнатите фамилии ще стане за смях на всички. Не може така, Престън, наистина не може. — Неш се пресегна през масата и потупа затворената книга. — Виждаш какво е станало с тези френски аристократи, нали? Започва на смях, но завършва с плач, повярвай ми.

— Искаш да говориш със сина ми?

— Да.

Шоу отпи от питието си.

— Общественото мнение може да разруши всичко.

Неш изсумтя.

— Ако хората могат да надникнат зад кадифената завеса, така да се каже, нещата могат да тръгнат в неприятна посока. Моля те, говори със сина си.

Шоу се чудеше как да подходи към Люк. Не бе сигурен дали синът му щеше да разбере. А дали и останалите щяха да схванат необходимостта от придържането към старите правила? Но Неш беше прав, до голяма степен всичко зависеше от това какво решение ще вземе Арката.

— Добре, Ноултън, ще говоря с Люк, въпреки че не зная каква ще бъде ползата от това.

— Добре.

Ноултън се изправи с мъка на крака и тръгна към вратата като се подпираше на бастуна си.

Престън Шоу отново глътна от напитката. Общественият ред зависеше от стабилна класова структура. Защитата на привилегированото положение, независимо дали бе изградено или наследено, зависеше от поддържането на тази структура. А това изискваше постоянна бдителност. Щеше да разговаря с Люк, но се съмняваше дали думите му щяха да имат някакво въздействие.