Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (4)

Четвърта глава
Каква приятна изненада

Още като се прибрах в апартамента рано привечер, се върнах към обичайните си занимания.

Светнах лампите.

— Да бъде светлина, тадааам!

После пуснах телевизора.

— Нека има звук, тадааам!

Проверих телефонния секретар.

— Дано да има много съобщения за мен от приятели от различни краища на света.

Имаше само едно.

„Здравей, Дану. Обажда се леля ти. Виж, страшно съжалявам за тази сутрин. Надявам се да не си прекарала целия ден сама. Ще се върна колкото може по-скоро. О, трябва да затварям, някой ме търси на другата линия“.

Почувствах се виновна, че се държах толкова зле сутринта, особено след като прекарах такъв страхотен ден. Тя наистина не беше лош човек, пък и аз й се натресох съвсем непредвидено. Сигурно не е никак лесно да живееш под един покрив с тийнейджърка.

Проверих електронната си поща. Имах четири нови съобщения.

Първото беше от Фран:

„К’во стa’a? Надявам се, че си окей. Около мен нищо ново. Училището си върви. Имаме нова даскалка по английски, супер алергична е и киха през цялото време. Май няма да се задържи дълго. Апчих, апчих. Липсваш ми супер много.“

Второто беше от Бърни:

„Здрасти, Дий. Хм. К’во ли да ти пиша днес!? Ами, излезе ми пъпка на бузата. Намазах я с паста за зъби. Страшно щипе. Ъъъ! Ами, това е.“

Имаше съобщение и от Джейн:

„Хей, връщай се обратно при нас. Всички томахавки са заровени и страшно ни липсваш. Само да можехме да ти намерим място да останеш. Ако видя сметката на брат си, може да живееш в стаята му, ама той нещо се дърпа, отказва да изпие отровата.“

Последният имейл беше от Ани:

„Здравей, Дий. Какво става с теб, да му се не види? Надявам се поне малко да си свикнала с новото място, защото миналата седмица звучеше направо ужасно, а пък никак не ми е приятно да си те представям самотна и тъжна. Продължавай да пишеш! Пък току-виж сме ти дошли на гости, а защо не и ти на нас. От време на време виждам Спот. Изглежда добре. Рози Питър от единайсети клас го язди сега, така че има кой да го поддържа във форма. Освен това наминах да видя Снежко и Чернушка. Изглеждаха прекрасно. А вчера пък случайно срещнах госпожа Уилкинс в селото и тя ме помоли да ти предам много поздрави. Много ми се иска да беше останала. Не е същото без теб. С много обич.“

Имах наистина страхотни приятелки. Правеха всичко възможно да ми пишат, защото знаеха, че един от най-големите ми страхове беше, че ще се отчуждим заради разстоянието. Не вярвах в твърдението, че раздялата сближава хората, а тъкмо обратното — убедена бях, че ги отдалечава. Точно както татко винаги забравяше за мен, когато заминеше на някоя от своите експедиции.

Тъкмо се канех да изключа компютъра, когато изведнъж се сетих за интернет страницата, за която ми каза Джо. Той беше един стар веселяк, макар и малко странен. Но на мен странните хора обикновено ми допадаха, правеха живота къде-къде по-интересен. Взех якето си и пребърках джобовете му за брошурата, занесох я на бюрото, влязох в мрежата и написах адреса на страницата.

След няколко секунди сайтът започна да се зарежда и на екрана се появи нощно небе с множество звезди и планети. Зазвуча тиха, приятна музика.

Докато все още чаках, си помислих, че първо ще проверя своята зодия (Стрелец), а след това и тези на приятелките ми (Фран — Телец, Бърни — Рак, Ани — Дева, Джейн — Козирог) и ще им ги изпратя като изненада. Знаех, че Фран щеше супер много да се накефи, защото астрологията я влечеше.

Когато страницата се зареди напълно, потърсих списък на дванайсетте зодии, както е обикновено из астрологическите сайтове, но там имаше единствено формуляр за попълване. Е, защо пък не? — рекох си. Срещата с Ури направи деня ми толкова хубав. Нека видим къде щеше да ме отведе всичко това. И започнах да попълвам данните си.

Име: Дану Норуън Харви Джоунс

Баща ми ме бе кръстил Дану на името на някаква западноевропейска богиня. Означаваше „Великата майка“. Норуън пък бе северноамериканска богиня и означаваше „танцуващ таралеж“. Ани, Джейн, Фран и Бърни бяха единствените хора в света, които знаеха произхода и значенията на имената ми, но те се бяха заклели да пазят това в тайна на церемония, извършена, когато бяхме на девет години. Тогава всяка от нас написа най-голямата си тайна на лист хартия и я постави в китайска кутия, която заровихме на тайно място в горичката, близо до старата ни къща. В този ден реших, че оттогава нататък ще се казвам Дий. За съжаление обаче никой не се обръщаше към мен с това име, освен приятелките ми. Нито дори татко или Люк, макар да им бях казала хиляди пъти.

Дата и място на раждане: 18 декември, Дорсет, Англия

Време: 19:45.

За мой късмет знаех точния час на раждането си, тъй като татко ми беше споменавал колко мило било от моя страна да се родя точно по това време. Раждането ми протекло у дома и докато майка ми се мъчела с мен, баща ми започнал да се притеснява, че ще изпусне някакво предаване за египетските мумии, което щели да дават по телевизията в осем часа. Но не щеш ли, ето ме и мен, родила съм се тъкмо навреме, за да може той да направи по чаша чай за мама, акушерката и себе си и да се настани удобно да гледа предаването (още по онова време го е било грижа повече за разни безжизнени тела, отколкото за новородените).

Когато попълних формуляра, той се завъртя и изчезна. След това неочаквано екранът се изпълни с мигащи светлини, като в дискотека. За миг си помислих, че нещо не е наред, и очаквах всеки момент компютърът да гръмне или да блокира, но скоро екранът се проясни и на него се появи думата ЧЕСТИТО в червено и златисто, съпроводена от барабанен тътен и музиката на фанфари. След това се изписаха думите: ТОЗИ МЕСЕЦ ВИЕ СТЕ МОМИЧЕТО НА ЗОДИАКА! Подсмихнах се на себе си — Абе, Джо, защо си мислиш, че сме толкова глупави? Момичето на зодиака за този месец? Да бе! Аз и още милиони като мен, зодия Стрелец, които сме родени между 23 ноември и 21 декември. Е, и? Какво от това! Някой вероятно беше убедил Джо да ползва астрологията като средство за реклама. Може би някой ден щях да се появя в заведението му, за да му кажа, че прочетеното в интернет страницата му единствено потвърди вече известните ми факти. Жалко, очаквах нещо повече! — помислих си аз и изключих компютъра, за да напиша някои домашни, преди Роза да ми донесе вечерята.

Точно се готвех да погледам телевизия, когато някой позвъни на вратата.

— Идвам, Роза — извиках аз, констатирайки, че днес беше подранила с храната ми.

Но когато отворих вратата, наместо Роза, там стоеше Сушила, която ми подаде някакъв плик.

— Забравила си телефона си в ресторантчето за деликатеси в Осбъри — каза тя. — Джо ме помоли да ти го върна.

— О, дори не съм забелязала — отвърнах и поех пакета, макар че можех да се закълна, че телефонът ми си беше в мен, когато си тръгнах от там.

— Ами, много ти благодаря!

Канех се да затворя вратата, но Сушила все така стоеше на прага.

— Има ли нещо друго? — попитах я аз.

— Май не си особено дружелюбна, а? — отвърна ми с въпрос тя.

Свих рамене. От както дойдох да живея тук, бях научила, че е най-добре да стоиш настрана. Когато не очакваш нищо от никого, няма начин да се разочароваш. Бях ново момиче в училище, където всеки вече си беше намерил приятели, така че бях решила да не се набивам много на очи и да се задоволя със собствената си компания. Така поне нямаше как да бъда разочарована.

Сушила продължаваше да стои пред вратата.

— Е, няма ли да ме поканиш да вляза?

— Да те…? Ъъъ, да. Заповядай!

— Страхотно! — каза тя, влизайки вътре. — Винаги съм се чудела как точно изглеждат тези апартаменти.

Заведох я във всекидневната, където тя с интерес огледа оскъдното обзавеждане.

— Уау! — възкликна Сушила. — Скоро ли се нанесохте?

— Аз съм тук съвсем отскоро — обясних. — Това е апартаментът на леля ми Есме, която живее в него вече от няколко години, но се прибира само да спи.

— От няколко години? Сериозно ли говориш? Не мога да повярвам. Изглежда като чисто нов. Все едно е изваден от каталог и никой още не е живял в него.

— И на мен ми изглежда така — отвърнах, докато Сушила продължи да се оглежда наоколо, след което погледна към сивия пейзаж, който се откриваше през прозореца.

Докато й показвах останалата част от апартамента, се почувствах като брокер, развеждащ евентуален купувач.

— А това тук, госпожо, е не особено голямата, но функционална кухня. Както виждате, всичко в нея е последна дума на техниката, с цел да ви улесни максимално в готвенето. Микровълнова фурна, електрически чайник, хладилник.

Сушила не отвърна нищо, само кимна и занаднича из шкафовете.

— Къде ви е храната? — попита тя, след като забеляза, че повечето от тях са празни.

— Леля Есме много рядко се храни вкъщи — обясних аз, като я изведох от кухнята и я поведох към банята.

— Ако обърнете внимание на банята, ще забележите, че е с размерите на долап, може би защото, преди да стане баня, е била именно долап.

— Не е зле — каза Сушила, като надникна в нея.

После отидохме в спалнята на леля ми, която, подобно на останалите стаи в апартамента, беше боядисана в бяло и имаше възможно най-малко мебели. Отворих гардероба й и пред нас се откриха закачалки с дрехи, комбинирани по цветове. Не че цветовете бяха кой знае колко разнообразни: черно, сиво, тъмносиньо и бежово. Не можах да устоя на изкушението да не отворя и чекмеджетата с бельото.

— Лелеее! — възкликна Сушила, когато забеляза педантично сгънатите бикини. — Да не искаш да ми кажеш, че тя глади и бельото си?

— Глади всичко, което става за гладене. При това с гладенето се занимава между другото, когато не е заета с тупане, метене или забърсване на праха. Мисля си, че е напълно вманиачена. Луднала е на тема всичко да е под контрол.

Сушила излезе в коридора и аз я последвах.

— А това е моята стая — обясних, когато тя надникна в последното помещение.

— И аз така си помислих — каза момичето. — Единствено тя изглежда обитавана, макар още да не си разопаковала всичко.

Прескочих кашоните, към които гледаше. Не бях разопаковала напълно багажа си, защото от една страна, нямаше достатъчно място за нещата ми, а от друга, се надявах, че няма да остана тук дълго.

— В къщата, в която живеех преди, стаята ми беше четири пъти по-голяма от тази — поясних аз.

— Тогава какво правиш тук?

Вдигнах рамене.

— Зяпам стените през повечето време. Гледам телевизия…

— Не, не, имах предвид какво правиш тук? — посочи тя апартамента.

— Живея. Дишам. Правя като всички останали.

Сушила въздъхна.

— Имах предвид къде са майка ти и баща ти?

Поведох я обратно към всекидневната. Така нямаше как да види лицето ми, докато й разказвах за семейството си:

— Майка ми почина, когато бях на три години, а баща ми замина по работа някъде из планините на Перу.

— С какво се занимава той? — попита Сушила.

— С разкопки. Изравя стари кости.

Сушила се разсмя:

— Също като кучето ни. И то прави така, но едва ли някога го е приемало за работа.

Аз също се разсмях.

— А пък татко дори пише за тях и ги праща по разни музеи.

— Страхотно.

— Ммм… да, той определено го намира за страхотно.

— Аха. Не ти ли харесва тук?

Аз поклатих глава.

— Не.

— Съжалявам за смъртта на майка ти.

— Аз също.

— Имаш ли братя или сестри?

Кимнах утвърдително и едва не се разсмях. Тя толкова ми напомняше за самата мен. Непрекъснато задаваше въпроси, независимо колко неудобни бяха.

— Имам брат, Люк. Следва в университета в Брайтън.

Сушила погледна часовника си.

— Опа, трябва да вървя. Днес е рожденият ми ден и мама готви нещо специално. Ти яла ли си?

Поклатих глава отрицателно.

— Чакам да ми донесат вечерята.

— Да ти я донесат? Уау! Да не си си поръчала храна за вкъщи?

— Не, жената, която чисти апартамента на леля ми, готви за мен.

— Какво? Всяка вечер ли?

— Ами, да. Защо?

— Искаш да кажеш, че не можеш да готвиш?

— Не, и какво от това?

Сушила сви рамене.

— Нищо. Искаш ли да дойдеш на вечеря у нас?

Поклатих глава.

— Не, не съм гладна — отвърнах. Не че беше точно така, но знаех колко много приятелки имаше Сушила и вероятно ги бе поканила всичките за рождения си ден. Ако отидех, щях или да се почувствам излишна, или да направя някакъв гаф, като изтърся нещо неуместно. — Благодаря все пак!

— Ами, добре тогава. Може би някой друг път… — Тя се насочи към входната врата, канейки се да си тръгва.

А на мен ми идеше да се застрелям. Защо не приех поканата й? Какво ми ставаше? Сякаш Роза щеше да разбере, че не съм докоснала вечерята й.

— Хей, Сушила — възкликнах аз, — щом днес е рожденият ти ден, значи си Стрелец като мен, нали?

— Ами да — отвърна тя и се извърна към мен. — Наполовина човек, наполовина кон — или нещо от сорта.

Аз кимнах утвърдително.

— Именно, стрелецът с конско тяло. Той е символът на зодия Стрелец. Ела, искам да ти покажа нещо, ъъъ… разбира се, ако имаш време.

Сушила се усмихна.

— С удоволствие.

Заведох я отново в моята стая, включих компютъра и написах адреса на астрологическия сайт.

Опасявах се, че може да съм я обидила, като отхвърлих поканата й за вечеря, така че, за да я уверя в приятелските си чувства, реших да разпечатам за нея онази страница с „Честито, този месец вие сте Момичето на зодиака“.

Екранът се изпълни с познатото нощно небе и прозвуча същата приятна музика, след което се появи и формулярът.

— Трябва да попълниш данните си — казах аз.

— Супер — отвърна Сушила. Седна зад компютъра и започна да въвежда името си, датата, мястото и часа на раждане.

Очаквах, когато приключи, мигащите светлини и фанфарите, но вместо тях се появиха само хороскопът и наталната й карта^[1]. Нямаше фанфари!

— Страхотно! Много ти благодаря! Може ли да си го разпечатам? — попита Сушила.

— Да, разбира се — натиснах бутона на принтера и листът започна да излиза.

— Изглеждаш озадачена. Има ли нещо? — попита тя.

— Просто, когато аз попълних данните си днес, се случи нещо друго. Целият екран започна да мига, а после се изписаха думите: „Този месец вие сте Момичето на зодиака!“ Помислих си, че е, защото съм Стрелец и този надпис се появява на всички Стрелци, тъй като в момента е нашият месец.

— Защо не опиташ пак тогава? — предложи Сушила. — Да видиш дали надписът ще се появи отново. Може би предния път е станало така, защото си била хилядният посетител, влязъл в сайта, или нещо такова.

— Ами, да — възкликнах, — как не се сетих по-рано? Най-вероятно е точно това.

Седнах на компютъра и попълних всичко необходимо: дата, място и време на раждане. Екранът пак се изпълни с мигащите светлини и пак зазвучаха онези барабани и фанфари. Доста силно при това.

Сушила се разсмя.

— Леле, дано съседите ви нямат нищо против шума.

— Но какво означава това? — зачудих се аз.

— Не знам. Може би означава, че точно ти си „Момичето на зодиака за месеца“. Нямам представа. Провери дали няма посочен имейл адрес за контакти и изпрати запитване. Виж, съжалявам, но наистина трябва да тръгвам. Вкъщи вече ме чакат.

Изпратих я и когато затворих вратата, забелязах пакета в коридора, който Джо ми бе пратил по нея. Добре, че се е сетил, че е моят телефон — казах си, докато разкъсвах плика. Ако някой друг го бе намерил, сигурно щеше да изчезне с него.

Телефонът беше увит в найлон с въздушни мехурчета, така че когато най-после успях да го разопаковам, видях, че това всъщност не беше моят телефон. Джо явно се бе объркал. В пакета имаше прекрасен джиесем — тъмночервен на цвят, с инкрустиран кехлибар — който определено не беше моят. Отидох до якето си, за да проверя. Бръкнах в джоба си и… телефонът ми си беше точно там, където винаги го държах. Бях сигурна, че не съм го забравила в ресторантчето, и се оказах права. Няма значение — помислих си. Винаги можех да се отбия след училище при Джо и да му върна червения телефон.

Оставих чуждия джиесем на масичката в коридора и тъкмо се канех да погледам телевизия, когато той иззвъня. Цялата подскочих, защото имаше странна мелодия. Всъщност трудно можех да определя звука му като мелодия. Повече наподобяваше фанфарите от уебсайта, които известяваха, че съм „Момичето на зодиака за месеца“. В първия момент се поколебах дали да го вдигна, все пак това не беше моят телефон, така че го оставих да си звъни. Рано или късно щеше да се включи гласовата поща. Така и стана, след още няколко позвънявания фанфарите замлъкнаха.

Но не след дълго звъненето започна отново. И то дори някак по-силно. Тогава някой от съседния апартамент удари по стената. Звукът на телефона беше толкова висок, че можеше да събуди и мъртвец.

Май ще е по-добре да го вдигна — помислих си. — Може би този, който звъни, спешно трябва да говори за нещо с притежателя на джиесема. В такъв случай е повече от задължително да се обадя и да съобщя на човека отсреща за недоразумението. Пък и който и да се обажда, със сигурност знае на кого звъни, така че мога да разбера на кого е телефонът и да кажа на Джо, когато му го занеса. Точно така, ще вдигна телефона — реших аз.

— Ало.

— Здравей, Дану — каза приятелски звучащ глас.

— Как…? Кой е?

— Джо.

— Джо от „Европа“?

— Същият.

— Здравей, Джо, виж, това не е моят джиесем. Някой друг трябва да си го е забравил в заведението ти.

— Напротив, твоят е.

— Не, не е.

— Погледна ли сайта, както ти казах?

— Да.

— В такъв случай знаеш, че си „Момичето на зодиака за месеца“.

— Ъъъ… да, каквото и да означава това.

— Това означава, че този телефон е твой. Използвай го, когато имаш нужда от помощ.

— Помощ ли?

— Да.

— От кого? Имаш предвид Бърза помощ ли?

— Не, помощ от мен.

— От теб? Искаш да кажеш, ако желая да си поръчам храна за вкъщи? О, това е страхотно! Много ти благодаря! И аз реших, че е някаква промоция. Супер! Благодаря!

— Не, въобще не става въпрос за това. Няма нищо общо с поръчването на храна за вкъщи. Имах предвид, че можеш да разчиташ на мен, ако имаш нужда от помощ.

— Но защо да имам нужда от твоята помощ?

— Защото аз съм твоят покровител. Макар и само за месец. Специална оферта на Джо, който е Юпитер. А Юпитер пък управлява Стрелец.

Нещо определено му хлопа — помислих си аз. — Безобиден е, но не е наред. Реших да отвърна шеговито.

— Това е много мило, но за съжаление не мога да си позволя покровител или както там го нарече…

Джо се разсмя:

— Нищо няма да ти коства. Услугата е безплатна, защото си „Момичето на зодиака за месеца“.

— Но аз си имам кой да се грижи за мен — леля Есме.

— Леля ти Есме. Да. Добре — отговори Джо. — Доведи я някой ден със себе си в ресторанта. Ние обаче сме друг тип настойници. Обади ми се, ако имаш нужда от помощ. И провери пак сайта. Ще кача списък на всички зодиакални знаци и управляващите ги планети, за да се убедиш, че не си измислям. И знаеш ли, всички планети съществуват тук, на Земята, в човешки облик.

— Какво? — Определено не е с всичкия си — помислих си.

— Да, в човешки облик. Но стига толкова засега. Всяко нещо с времето си. А, и още нещо, в случай че се опиташ да се обадиш на някой друг от този телефон, не можеш. Той е за връзка единствено с мен.

Веднага след тези думи той затвори.

Отидох при компютъра си и влязох отново в сайта. Появи се голяма стрелка, която сочеше към списък в дясната страна на екрана.

— Зодиакални знаци и управляващите ги планети — прочетох на глас.

Кликнах върху списъка с мишката, за да го отворя, и започнах да го разглеждам.

ЗНАК — ПЛАНЕТА

Овен — Марс

Телец — Венера

Близнаци — Меркурий

Рак — Луна

Лъв — Слънце

Дева — Меркурий

Везни — Венера

Скорпион — Плутон

Стрелец — Юпитер

Козирог — Сатурн

Водолей — Уран

Риби — Нептун

Хм, доста интересно — помислих си. Списък със зодиите и техните планети. Джо обаче беше казал, че той е Юпитер и е мой покровител. И че всички планети били тук, на Земята, в човешки облик. Изкисках се. Бях чувала за всякакви откачалки — такива, които се мислят за Наполеон, за пиле или нещо друго, но никога не бях чувала за човек, който смята себе си за планета. Уау, направо му свалям шапка! Цяло чудо е, че бизнесът му върви добре, предвид колко е чалнат.