Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (8)

Осма глава
Кексчета

Що за смахнат ден? — рекох си аз, като се прибрах в апартамента след училище. Влязох в кухнята и оставих на плота продуктите, които бях купила. Доста бях размишлявала върху нещата, които Джо ми беше казал при последната ни среща — за това, че ако желаеш дом, трябва сам да си го създадеш. Пък и след разговора ми с него цитатът, който ми бе изпратил по телефона, за умението да различаваш това, което можеш да промениш, от онова, което не можеш, бе придобил по-ясен смисъл. След обясненията му нещата изведнъж ми се сториха толкова очевидни, че се зачудих как е възможно да не съм ги забелязала преди това. Е, добре, може би нямаше как да променя факта, че трябва да живея тук за известно време и че ми се налага да посещавам ново училище, но за сметка на това, можех да променя отношенията ни с леля Есме. Можех да направя по-уютен студения й апартамент и както Джо предложи, щях да започна с печенето на сладкиш. Бях купила от магазина на госпожа Пател всичко необходимо за приготвянето на кексчета. Най-много обичах шоколадовите, така че бях взела черен шоколад, масло, брашно, захар, мляко, пудра захар, орехи и череши.

Хвърлих един поглед на рецептата, която Джо ми бе дал, и включих фурната на 190°С, както бе указано в нея.

Подредих продуктите върху плота в реда, в който щях да ги използвам, и затърсих някаква тава. Не видях такава. Започнах да отварям шкаф след шкаф, но там нямаше почти нищо: няколко чинии, две купи, три чаени чаши, две чаши за вино, две чаши за вода и закуската ми — кутия с овесени ядки. Почувствах се ужасно. Така се бях ентусиазирала за първата си изява като майстор готвач. Тъкмо се канех да изключа фурната, когато забелязах, че в най-долната част на печката, точно под вратата на фурната, имаше нещо като чекмедже. Дръпнах го и за мой късмет вътре имаше няколко тави. Всички — чисто нови, не бяха ползвани нито веднъж. Сигурно са вървели с апартамента — помислих си аз. Леля Есме никога не би си купила какъвто и да било съд за готвене.

Хвърлих за последно бърз поглед на продуктите и запретнах ръкави.

Когато пристигна в шест часа с вечерята ми, Роза подуши изненадано въздуха.

— Правиш готвене? — попита тя.

Кимнах утвърдително.

— Да, пека кексчета. Сама. Още малко и ще са готови. Искаш ли да опиташ?

Роза ме погледна неразбиращо, така че започнах да имитирам, че се храня и посочих към кухнята. Тя кимна в знак на съгласие.

Кексчетата бяха почти готови. Бях направила всичко точно както бе описано в рецептата и съдейки по прекрасния аромат, бях сигурна, че ще бъдат много вкусни. Направо не можех да повярвам, че нещо така обикновено, като печенето на кексчета, ме бе накарало да се почувствам толкова добре. Напомни ми за дните, когато помагах на госпожа Уилкинс в кухнята. А и времето бе отлетяло неусетно. Обикновено часовете, които прекарвах в апартамента след училище, бяха най-ужасните. Тогава се чувствах най-самотна. Но не и днес. Бях така заета, че почти не забелязах, че бях сама.

Роза влезе и застана до кухненската врата. Аз й посочих фурната, стиснах палци и си придадох нетърпеливо изражение. Тя се засмя и помириса въздуха.

— Мирише страхотни.

Когато таймерът на печката избипка, отворих фурната и извадих тавата с кексчетата. Те бяха бухнали точно колкото трябва и изглеждаха повече от великолепно. Роза ми изръкопляска, а аз се поклоних.

Радвах се, че не бях сама в този момент. Това бе втората ми гостенка за една седмица. Погледнах Роза и посочих чайника.

— Чаша чай?

Тя кимна и се усмихна:

— Благодарности на теб!

Направих чай за двете ни и когато кексчетата изстинаха, ги сложих в чиния и се отправих с тях към всекидневната. Роза ме последва, но се поколеба да седне.

— Заповядай! — казах аз и й дадох знак да седне.

Тя седна на края на канапето, взе едно кексче и отхапа от него.

— Много, много са вкусно — каза тя и пак ми се усмихна.

Аз също взех едно и го опитах. Беше страхотно. Черният шоколад, който бях сложила в средата, се бе разтопил. Вкуснотия.

Докато си похапвахме така, изведнъж осъзнах, че до този момент не бях разменяла с Роза повече от две-три думи при всяко от идванията й. Бях толкова ядосана на татко и леля Есме, че бях прехвърлила гнева си и върху нея. А тя нямаше никаква вина, че се чувствах самотна. Зачудих се какъв ли беше нейният живот. Английският й не беше особено добър, така че сигурно и тя понякога се чувстваше изолирана.

— Къде живееш, Роза? — попитах и посочих към нея, а след това изиграх приготвяне за сън.

— А, спане — отвърна тя. — Да, аз спя… — И посочи през прозореца към апартаментите над магазина на госпожа Пател от другата страна на площада.

— А къде е домът ти?

Роза ме погледна недоумяващо.

— Дом — повторих аз. — Семейство. Семейството ти с теб ли е?

Явно отново не ме разбра, така че извадих портмонето си и й показах снимката, която си бяхме направили с баща ми в градината ни миналото лято.

— Семейство. Аз. Татко — казах аз.

Лицето й изведнъж помръкна и тя поклати отрицателно глава.

— Не. Няма семейство тук. Семейство Полша.

Кимнах разбиращо.

— Имаш ли приятели тук?

— Братовчедка Халина. Тя хубав жена. Тя работи тук също. Не виждам я много — после Роза посочи към мен. — Ти? Къде семейство?

— Мама умря, когато бях на три — казах аз, но тя ме погледна озадачено. — Мъртва. Капут. — И направих жест с ръка, сякаш си прерязвам гърлото. Роза очевидно пак не разбра. Така че реших да й изиграя човек, застрелян в главата. Това я обърка още повече. Тогава легнах на пода, затворих очи и показах как някой ме намушква с нож. Сега вече тя беше направо ужасена.

— Убиване? — попита Роза.

Поклатих отрицателно глава. Вярно, че мама беше болна, но определено почина спокойно в съня си. Май не изиграх покойник по най-разбираемия начин — помислих си аз. И точно тогава ме осени идея. Изтичах в стаята си и донесох два листа хартия. Нарисувах набързо мъж, който се качва на самолет.

— Татко — казах и Роза кимна разбиращо.

След това нарисувах жена, заровена в земята, с кръст отгоре. Роза пак кимна. Мисля, че й стана ясно, че мама не е вече между живите. И накрая нарисувах брат ми като по-малък мъж, който беше в сграда край морето и четеше книга.

— Брат. Университет — казах аз.

— Разбира. Университет.

Роза се усмихна и на свой ред взе листа и химикала. Нарисува майка си и баща си, и три малки момичета.

— Сестри — каза тя, а след това нарисува няколко банкноти и посочи към себе си. — Аз работи и прати пари.

Кимнах разбиращо. Значи и тя беше далеч от семейството си. Зачудих се какъв ли е бил животът й в родната Полша и дали й липсваха семейството и приятелите й. Дали си имаше домашни любимци? Нарисувах й куче, котка и кон. Роза кимна и нарисува две котки. Това доста я натъжи.

Погледнахме се и аз сложих ръка на сърцето си. Тя също сложи ръка на сърцето си. Разбираме се прекрасно — помислих си аз, — макар и с малко думи, защото и тя е самотна. Реших за в бъдеще да й отделям повече време, когато дойдеше да ми донесе вечерята. Дадох си сметка, че съм се държала страшно егоистично, цупейки се като разглезено хлапе, докато през цялото това време на нея също са й липсвали домът и семейството й.

След като Роза си тръгна, почистих кухнята, оставих на видно място кексче за леля Есме и отидох в стаята си, за да проверя дали не съм получила някой имейл. Имаше само един от брат ми, който най-после си беше спомнил за съществуването ми.

„Здравей, Дану. Извинявай, че от доста време не съм ти писал. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо. Пази се.

Люк“

Пфу! Безнадеждна работа. Той бе досущ като баща ми. Умът му витаеше из облаците, а носът му бе постоянно заврян в книгите. Изучаваше древна история и не се интересуваше от никого и нищо друго.

Набързо пратих имейл на Ани, Фран, Бърни и Джейн, в който им разказах за последните събития при мен. Тъкмо приключих и зодиакалният ми телефон звънна.

— Здравей, Дану — каза Джо. — Влез в сайта. Там в момента тече конкурс, който е точно по твоята част. Първият верен отговор печели. А пък и хороскопът ти показва, че Плутон навлиза в четвърти дом.

— Което ще рече?

— Което ще рече, че Плутон е планетата на промените, а четвъртият дом от хороскопа ти се отнася до дома. По всичко личи, че ти ще победиш, не мислиш ли? Така че не губи време. Чао.

Влязох в астрологичния сайт и точно както бе казал той, от там изскочи съобщение, приканващо ме да взема участие в новия конкурс.

„Отговорете правилно на въпроса и спечелете безплатно освежаване на апартамента си от най-добрия дизайнер Пи Джей Власаова и неговия изключителен екип.“

Велико! — помислих си аз. — Джо направо е върхът. Първо ми даде страхотната идея да приготвя нещо вкусно, а сега и това. Ако спечелех наградата за освежаване на апартамента, имах шанса да променя някои неща тук и да го направя малко по-уютно място за живеене. А освен това щях да изненадам и леля Есме. Потърсих въпроса, на който трябваше да отговоря.

„Diu Pater е другото име на?“

Фасулска работа — рекох си и написах отговора си:

„Юпитер.“