Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (6)

Шеста глава
Щуроландия

Докато чаках на автобусната спирка, забелязах, че няколко момичета ме бяха зяпнали и си шушукаха нещо една на друга. Историите за подвизите ми бяха плъзнали по коридорите на училището подобно на азиатския грип, така че не можех да се сърдя на никого, че ме одумваше. Ако имах приятелки, аз също щях да обсъждам с тях как някой е излял нещо в училищния басейн и е боядисал водата му в червено. Аз обаче нямах такива.

Стоях на спирката и се правех, че не ми пука, когато зодиакалният ми телефон зазвъня със странната си мелодия. Всичките ми опити да изглеждам непукист се пръснаха като сапунен мехур, когато гръмнаха фанфарите и няколко души зад мен се изкискаха. Навярно отново е грешен номер — реших аз, като извадих телефона, за да прочета съобщението. Този път обаче съобщението беше от Джо.

„Здравей, Дану, зодиакално момиче! — гласеше то. — Юпитер е благоразположен днес. Така че, заповядай на чай!“

Идеята не е лоша — помислих си. Пък и никак не ми се връщаше в празния апартамент, особено в това ми състояние. Освен това трябваше да преосмисля плана си за действие. Речено — сторено. Е, вярно, че Джо се мислеше за планета, но какво от това? Когато беше малка, приятелката ми Фран си говореше с някакъв свой въображаем приятел. Бърни имаше навика да води дълги разговори с котката си, а Ани се мислеше за принцеса, която е била открадната от циганите и продадена на хората, които се представяха за нейни родители. Всеки си имаше своите странности. Ресторантчето за деликатеси се намираше в центъра. Пък и бе пълно с хора. Не беше като да отивах с непознат на някакво затънтено място. Освен това, бях гладна. Едва ли има по-добро място за прекрояване на плана ми — реших аз и минах от другата страна на улицата, заставайки на спирката по посока Осбъри.

 

 

Джо се зарадва да ме види, а аз бях доволна, че се отбих. И макар с Джо да се бяхме срещали само веднъж, чувствах го като свой нов приятел. А и ми беше приятно, че в края на деня ме посрещаше едно усмихнато лице, вместо празният, бездушен апартамент.

— Е, как беше училището днес? — попита той и сложи пред мен чаша горещ шоколад и чиния с прясно приготвени палачинки, полети със сироп от клен и гарнирани с парченца банан.

— Пълна катастрофа — отвърнах аз. — Тази сутрин прочетох в сайта, че денят е подходящ за неподчинение, така че да не се замислям много, но въпреки това, стореното не ме доведе доникъде.

— А ти докъде искаше да стигнеш?

Реших да му кажа истината. Бях уморена да се правя на това, което не съм, и да си давам вид, че въобще не ми пука за нищо.

— У дома, Джо. Толкова много искам да се върна у дома. Нямам нищо общо с мястото, където съм сега. Направо е непоносимо. Искам си обратно живота, който водех преди.

Джо седна срещу мен.

— Ааа, промяната. Нищо не е сигурно и нищо не трае завинаги.

Представа си нямах какво точно искаше да каже.

— Това някаква гатанка ли е?

— Не съвсем. В живота няма нищо по-сигурно от промяната. Всичко постоянно се променя. Нищо не остава неизменно, нали? Така е с времето, новините, сезоните, листата на дърветата, дните на седмицата и дори с всяка една клетка от собственото ти тяло.

— Е, и?

— Понякога промените зависят от нас. Ние вземаме решението да ги направим, като новата прическа например, неочакваната покупка или новото обзавеждане на някоя стая. И до голяма степен имаме контрол над тях. Понякога обаче тези промени идват отвън и ние изобщо не можем да ги контролираме. Такива са земетресенията или катастрофите, които определено не са наш избор. Разбираш ли какво имам предвид?

Кимнах утвърдително.

— Мисля, че да. Не аз избрах промяната, която настъпи в моя живот. Това е абсолютно сигурно. Някой друг реши вместо мен.

— И именно на това се дължи чувството ти за несигурност — продължи Джо. — Промяната кара всички ни да се чувстваме така. Особено когато е настъпила против волята ни. Имаме усещането, че нищо не зависи от нас и започваме да се страхуваме при мисълта какво ще последва. Но знаеш ли, понякога тези промени са за добро. Те именно ни подтикват към усъвършенстване. Те ни помагат да израснем, за да продължим по своя път. Невинаги обаче осъзнаваме това в момента на промяната.

— Е, аз имам чувството, че съм поела в обратна посока. Не мисля, че има какво да науча там, където съм в момента. Просто защото там нищо не се случва. Единствените книги, които можеш да намериш в апартамента на леля ми, са телефонен указател и пътен атлас. А аз обожавам да чета книги. Всички стаи в старата ни къща бяха пълни с тях. Пък и няма никого, с когото да си говоря. Все едно че съм в затвор. Така ми се иска да се върна у дома и нещата да си тръгнат постарому.

— Но дори и да се върнеш там, нещата вече няма да са както преди. Всичко ще се е променило: приятелите ти, домът ти, училището ти. Всички те също ще са направили своята крачка напред, защото никой и нищо не може да избегне промяната.

— Може и така да е, но там поне се чувствах на мястото си. Хората ме познаваха и бяха загрижени за мен.

— Е, аз също съм загрижен за теб — усмихна се Джо. — Забрави ли, аз съм твой покровител за един месец. Така че ще ти помогна да погледнеш на нещата от друг ъгъл.

Не ми се искаше да го обидя, така че му се усмихнах учтиво.

— Да. Така е, предполагам. Обаче това няма да доведе баща ми или нашата икономка, госпожа Уилкинс, или пък някой от приятелите ми тук.

Джо ме погледна съчувствено.

— Знам, знам. — И пак ми се усмихна. — Знаеш ли какво означава Юпитер?

— Това е планетата на веселието и изобилието, нали?

Знаех това, защото го бях прочела в библиотеката на училището по време на следобедната почивка.

Джо кимна утвърдително.

— Но думата идва от гръцки език — Diu Pater, Юпитер, което означава „кръстник“. Така че аз съм нещо като твой кръстник.

— Щом казваш.

— Не изглеждаш особено доволна от това.

— Извинявай, просто имах тежък ден. Нещата не се получиха така, както ги бях планирала, и сега се чувствам като хваната в капан.

— Разбирам. Но животът е такъв, какъвто си го направиш, Дану. Както се казва, ако той ти поднесе лимони, направи си от тях лимонада.

„Рецептата“ на Джо искрено ме разсмя.

— Всъщност това бих могла да го направя — казах аз. — Лимоните са едно от малкото неща, които можеш да откриеш в хладилника на леля ми Есме. Тя никога не купува храна, не готви и не прави нищо от нормалните неща, които биха превърнали апартамента й в истински дом.

— Значи имаш от какво да започнеш. Направи си лимонада! Обичаш лимонада, нали?

Аз кимнах.

— Тогава си я направи — каза Джо. — Това е урок, който трябва да научиш, Дану. Получи ли съобщението ми по-рано днес?

— Това с поканата за чай ли? Да.

— Не, другото, преди това.

— Онова с Райндир Небу или нещо от сорта?

— Райнхолд Нибур. „Дари ме със спокойствие да приемам нещата, които не съм в състояние да променя, с кураж да променя тези, които мога, и с мъдрост, за да ги различавам“.

— Аз пък си помислих, че някой по погрешка го е пратил на моя номер.

— Не, аз ти го изпратих. За да те накарам да се замислиш. Слушай, Дану, ако не си доволна от това, което съдбата ти е отредила, тогава направи нещо по въпроса. Имаш само две възможности — да се нацупиш или да се усмихнеш, да потънеш или да изплуваш.

— Всъщност станаха четири…

— Много добре знаеш какво имам предвид — каза Джо.

— Но аз направих толкова много, за да бъда изключена и да се върна у дома.

— Добре — каза той, — нека да започнем от там. Домът. Изглежда той е изключително важно място за теб.

— Да, така е. Е, или поне беше.

— Това се дължи на факта, че зодия Рак има силно влияние върху теб.

— Да, видях това. Асцендентът ми е Рак. Но аз си мислех, че съм Стрелец.

— Ти си Стрелец — потвърди Джо. — Слънчевият ти знак е Стрелец, докато изгряващият ти знак е Рак.

— Нещо не схващам.

— Астрологията е много повече от това коя зодия си. Да, разбира се, че си зодия Стрелец, но за формирането ти като характер от съществено значение са факти като местоположението на Луната, Венера, Нептун и всички останали планети в момента на раждането ти. Всички те по свой начин оказват влияние върху теб. Например при теб е засилено влиянието на Рак. А домът е изключително важно място за зодия Рак, ето защо на теб никак не ти допада да се местиш.

— На мен ли го казваш — добавих аз и отпих от горещия си шоколад.

— От друга страна, като Стрелец, ти обичаш широки пространства. Това е знакът, който най-много държи да има пространство около себе си, така че ако живееш в малък апартамент, нищо чудно, че не се чувстваш комфортно.

— Точно така е. Ето защо искам да се върна в старата ни къща. Тя е просторна.

— Какво стана с нея? — попита Джо.

— Дадохме я под наем на едно семейство.

— Значи не можеш да се върнеш там, така ли?

Поклатих глава.

— Предполагам, че не. Но трябва да има и друг начин.

— Винаги има друг начин — каза Джо. — Винаги. Какво ще кажеш да се опитаме да разберем какъв е той?

— Ами, добре.

Джо започваше да ми допада все повече и повече. Той беше първият възрастен, който всъщност ме възприемаше сериозно. Изслушваше ме внимателно и разбираше защо съм нещастна.

— Значи, домът е от изключителна важност — каза той. — С какво точно свързваш усещането за дом?

— Ами, с домашните ми любимци, които винаги много се радваха да ме видят, когато се връщах от училище или отнякъде другаде. Постоянното присъствие на хора около мен. Ароматът от нещо прясно изпечено, идващ от някоя от къщите в селцето. Това ме караше да се чувствам уютно. Имахме много книги, прекрасна, градина и винаги свежи цветя на масата. И въпреки че татко не беше с мен през по-голямата част от времето, все пак знаех, че е някъде наоколо.

— Добре — каза Джо. — Нека помислим за момент. Кое от всички тези неща, които изреди преди малко, мислиш, че би могла да имаш тук, където живееш в момента?

— Хм, май нито едно от тях. Няма как да взема Чернушка и Снежко, защото са свикнали да тичат на воля из двора, пък и в момента има кой да се грижи за тях.

— А какво ще кажеш за нови домашни любимци? — попита Джо.

— Но те също ще имат нужда да излизат навън. Би било жестоко да стоят затворени през цялото време.

Джо кимна.

— Права си, освен ако не са рибки. Можеш да си отглеждаш рибки.

— Предполагам, че бих могла, обаче… това е апартаментът на леля ми и нещо ми подсказва, че тази идея никак няма да й хареса. Тя предпочита да има колкото може по-малко неща в него, да няма нищо по стените, никакви картини, никакви украшения и със сигурност никакви риби. Целият апартамент мирише на дезинфектант, като в болница. Как би могъл да се почувства човек уютно в него?

— А тя застоява ли се в апартамента?

— Ни най-малко.

— Хм — каза Джо. — Може би самата тя не се чувства уютно там. А навярно има нужда някой да й покаже, че се радва да я види, когато се прибере. Ти как я посрещаш, като се върне от работа?

Замислих се. В повечето случаи, когато тя се прибираше вкъщи, аз или вече бях заспала, или й се цупех от дивана. Не й казвах сърдечно: „Добър вечер“. Не че тя беше госпожица Радвам-се-да-те-видя! Обикновено веднага след влизането си ми отправяше някакъв упрек, преди дори да имам шанса да й кажа „Добро утро!“, „Добър вечер“ или какъвто и да е друг поздрав. Предполагам, че и двете имахме много да учим.

— Добре, нека се върнем към нещата, които изброи — продължи Джо. — Спомена, че харесваш мириса на нещо готвено или печено. Да. И на мен ми е слабост. Какво ще кажеш да сготвиш нещо? Мога да ти дам цял куп лесни рецепти.

Той стана и затърси нещо около бара. Не след дълго извади множество листове.

— Ето, това са рецептите. Опитай се да приготвиш нещо!

— Кой? Аз? Никога.

— Пробвала ли си някога?

— Всъщност не.

— Ето, виждаш ли? Предаде се още преди да си опитала. Значи избра страната на губещия.

— Страната на губещия? Наричаш ме губеща?

Джо кимна утвърдително.

— Да. Така е. Предаде се още преди дори да си опитала. Това е нещо, което би могла да промениш, но явно не искаш да го направиш.

— Но аз съм само на тринайсет.

— Е, и? Да не би някъде да е написано, че можеш да готвиш само след навършването на определена възраст? Освен това ще навършиш тринайсет следващия месец. Видях наталната ти карта. Ти обичаш приключенията. И си любознателна. Би могла да си богиня в кухнята. Поне опитай! Кое е любимото ти ястие?

— Имаш предвид нещо като предсмъртно ястие?

Джо ме погледна озадачено.

— Предсмъртно ястие?

— Да. Ти например какво ще поискаш, ако знаеш, че това е последното ядене в живота ти и не ти се налага да се съобразяваш с неща като калории, холестерол и други от сорта, за които възрастните са особено загрижени?

— Ха, това е лесно. Ще си поръчам лазаня с много кашкавал, а за десерт — домашно приготвен ванилов сладолед с малини.

— Добър избор! — казах аз.

— Хей, всъщност аз трябваше да ти задам този въпрос! — разсмя се Джо. — Е, ти какво би поискала като предсмъртно ястие?

— Чипс. Нарязан на големи и хрупкави филийки. И майонеза, в която да си го топвам. И шоколадови кексчета като тези, които госпожа Уилкинс ми правеше. Колко само ми липсват нейните вкуснотии! Тя беше факир в кухнята. И правеше страхотни кексове — с моркови, с банани, ванилов, бадемов.

— О, милата тя. Да я оставят без кексове. Горката Дану — въздъхна Джо.

— Не ми е лесно… — започнах аз, но млъкнах, защото се усетих, че той ме иронизира.

— Хм — рече Джо. — Опасявам се, че никак не ми е жал за теб. Ако си искала, можела си всяка вечер да си похапваш вкуснотиите на госпожа Уилкинс, а и да почерпиш с тях и леля си. Вместо това обаче си решила да се самосъжаляваш, да си унила и апатична. Колко сърцераздирателно. Изборът обаче си е напълно твой.

— Хей, ако наистина си мой покровител, не е ли редно да си мил с мен?

— Та аз съм мил с теб. Това означава да си добър към някого. Казвам ти, че има много неща в живота ти, които можеш да промениш, като започнеш с кексовете. Пък и доста си слабичка, трябва да хапваш повече. Щом обичаш кексове, опечи си. Не си глупава. Какво те спира тогава?

Усетих как стомахът ми се сви от силен гняв. Нищо не разбираш — помислих си, но веднага след това си спомних за онова унило, апатично и самосъжаляващо се същество, с което Джо ме сравни, и яростта ми се изпари на минутата. Не можех да се сетя за нито една причина да не последвам съвета му. Казаното от него наистина беше стигнало до мен. Да, изборът си беше изцяло мой. Дали ще се намръщя, или ще се усмихна. Дали ще потъна, или ще изплувам. Бих добавила също — дали ще умра от глад, или ще се науча да готвя. Да. Определено можех да се науча. Пък и така щях да убия част от скуката. Ами да. Освен това можех да пиша на госпожа Уилкинс и да я помоля да ми изпрати някои от рецептите си. Точно така. Поне щях да опитам. Дори можех да изпека нещо за вечно недоволната си леля.

Когато Джо се върна зад бара, за да обслужи няколко клиенти, реших да хвърля един поглед на рецептите, които ми бе дал. Хм, май няма да е необходимо да пиша на госпожа Уилкинс — казах си, докато ги преглеждах. Тези тук изглеждаха напълно подходящи за мен.

След известно време Джо се върна при мен.

— Виждаш ли онези двамата? — попита ме той.

Бяха мъж и жена и седяха на една от масите до прозореца. Жената беше висока и обаятелна, с дълга руса коса, а мъжът приличаше на млад поет — привлекателен, с дълга до раменете чуплива черна коса. И у двамата имаше нещо, което не ти даваше да откъснеш очи от тях.

— Да.

— Това са Венера и Меркурий. Спомняш ли си, когато ти казах, че всички планети са тук на Земята в човешки вид?

О, не! — изпъшках наум. — Джо пак започна със своите щуротии. Защо точно сега? Така хубаво си говорехме и тъкмо вече си мислех, че не е чак толкова чалнат. Реших, че ще е най-добре да го обърна на шега.

— Аха, да — отвърнах. — Значи онези двамата там са Венера и Меркурий?

Джо кимна утвърдително.

— Важно е да разбереш това. Вече научи, че всяка зодия си има своята управляваща планета, нали?

— Да. — Извадих разпечатката на хороскопа, който ми беше изпратил. — Ето.

— И също така ти стана ясно, че управляващата планета е нещо като неин покровител.

— Аха. Нещо като кръстник, Diu Pater, покровител — изредих аз, — казано с други думи.

Лицето на Джо стана сериозно и той въздъхна.

— Дану, смятам, че се отнасяш снизходително към мен и съм сигурен, че ме мислиш за мръднал. Така че определено не си схванала за какво става въпрос.

— Какво не съм схванала?

— Че покровителите са тук, на тази планета.

Не можех да се сдържам повече и прихнах да се смея.

— Извинявай много, но това звучи доста налудничаво. Искаш да кажеш, че сред нас има извънземни? Нещо като „Ало, Земята вика Юпитер!“ Мисля, че малко си прекалил с гледането на научнофантастични филми.

На лицето на Джо се изписа смущение.

— Не гледам телевизия. Говоря ти самата истина. Казвам ти, Дану, трябва да се научиш да мислиш мащабно.

— Добре де. Как тогава човек може да разпознае тези покровители? Да не би да имат нещо като таен начин на ръкостискане?

— Мнозина не стигат дори дотам да срещнат своя покровител. Случва се само на тези, които са избрани да станат „Момиче на зодиака“. Но дори и тогава, някои от избраните решават да пренебрегнат този факт.

И много добре разбирам защо — помислих си аз.

Джо погледна тъжно, сякаш го бях обидила.

— Ама ти сериозно ли?

— Сериозно я.

— И ти си моят покровител?

— Да. Вече ти го казах. Юпитер е планетата на зодия Стрелец.

— Искаш да ми кажеш, че си човешкото въплъщение на планетата Юпитер със свой собствен ресторант?

Той кимна.

— Това е самата истина, Дану.

Много внимавах да не се изсмея отново, защото той изглеждаше страшно сериозен по отношение на казаното и никак не ми се искаше да наранявам чувствата му, независимо колко налудничави бяха. При всички положения Джо не беше опасен и бе напълно добронамерен.

— Ако е така, с какво се занимават останалите?

— Точно това се опитвах да ти обясня — отвърна Джо. — Жената от онази двойка се казва Неса и е въплъщение на Венера. Мъжът се казва Херми и е въплъщение на Меркурий.

— Херми не е ли от Хермес, вестителя на боговете?

— Правилно — потвърди Джо. — Всъщност той е мой син. Херми или Меркурий. Гърците го наричат Хермес, а останалите — Меркурий. Той работи като куриер за „Меркюри Комюникейшънс“.

Никак не ми беше лесно да приема всичко това.

— Само не ми казвай, че Неса е собственичка на рибния ресторант.

Джо се разсмя толкова гръмко, че няколко души се обърнаха към нас.

— Не е, разбира се, не ставай смешна.

Въздъхнах облекчено. Той се шегуваше с мен и в крайна сметка не вярваше в нищо от казаното.

— Собственик на заведението е Нептун — продължи Джо. — Мисля, че наскоро се срещна с него. Един такъв чудак с бяла брада. Все недоволства за нещо.

О, не. Ама той наистина вярваше във всичко, за което говореше. Горкият човек — помислих си, — определено му е гръмнал бушонът.

— Добре, добре — съгласих се аз. — Значи Нептун е собственик на рибния ресторант. Хм… нека да изберем друг от списъка със зодиите. Например Водолей се управлява от Уран. Е, с какво се занимава Уран?

— О, това е Ури! Вече се запозна с него. Негов е магазинът за трикове и вълшебства.

Уау, Джо не само е мръднал, ами има и супер развинтено въображение — помислих си аз.

Върнах се към списъка.

— Плутон пък управлява зодия Скорпион. Кой е Плутон?

— Занимава се с вътрешен дизайн — отговори Джо. — Декоратор. Разкрасява, префасонира, такива ми ти работи.

— А Сатурн?

— О, Сатурн е знаменит учител, учи на някои важни неща от живота. Той е нещо като директор. Доктор Кронус.

— Луна?

— О, ще те оставя да разбереш сама — каза Джо. — Всъщност, доколкото си спомням, звездите ти предвещават съвсем скорошна среща с нея.

— Прекрасно — отвърнах аз, като се приготвях да си тръгвам. — Нямам търпение.

Време е да си ходя — реших. Значи Сатурн ръководеше нещо, а Нептун притежаваше рибния ресторант. Хм, всичко това потвърждаваше само едно — Джо наистина беше луд. Напълно смахнат. Но благодарение на лудостта му ме осени страхотна идея — да опитам същото в училище…