Кати Хопкинс
Рецепта за съпротива (5)

Пета глава
Въшки

— Девети клас минават при сестрата за преглед първия час, а осми клас — след междучасието — обяви госпожа Ричардс пред строените класове.

— Какво става? — попитах Сушила и заех мястото си в колоната.

Закъснях за училище, защото любопитството ми бе надделяло и се бях поровила още малко из сайта за зодиите, за да проверя дали няма някакво друго послание за мен като „Момиче на зодиака“. За съжаление не бях намерила нищо интересно, само хороскопа и наталната ми карта, които разпечатах и прегледах набързо в автобуса на път за училище.

„Хороскоп на «Момичето на месеца»: застъпването на Уран с Юпитер миналата събота ви изненада с неочаквани събития.

Понеделник: Ден за пълно неподчинение. Не си изпускайте шанса!

Вторник: Луната навлиза в Рак, предизвиквайки объркване.

Юпитер е в силна позиция и ви предоставя множество добри възможности. Трябва да се възползвате от тях.

Натална карта: Слънчев знак — Стрелец, Асцендент — Рак, Луна в Телец…“

Следваха страници с подробности за моята зодия. Някои от тях разбрах — например, че Стрелците се славят с приказливостта си, че са непринудени в отношенията си, че са спортни натури и че никак не им допада да бъдат ограничавани, а също, че обичат приключенията и разходките на открито. Напълно вярно — помислих си. Това, че асцендентът ми е Рак, пък означаваше, че ще съм грижовна домакиня, а също и че истинската ми същност е деликатна и ранима, въпреки че си давам вид на човек с труден характер. Всичко беше точно така. Но имаше и други неща, които никак не ми станаха ясни, като това, че Сатурн се изравнявал с Марс, а Луната била свързана с Юпитер в трети дом. Дразнех се, когато не разбирах нещо, така че се опитах да разнищя смисъла на всичко това. Именно поради тази причина закъснях за автобуса, а оттам — и за училище. Ето защо се появих след първия звънец и изпуснах половината от съобщението на директорката. Не че чак толкова ме интересуваше. Ако планът ми проработеше, днес можеше да се окаже последният ми ден тук, а закъснението ми бе съвсем в тон с този план, който целеше изключването ми.

— Въшки — рече Сушила, като хвърли поглед към растата ми и отстъпи крачка назад. — Трябва всички да минем през лекарския кабинет за проверка за въшки. Тя май доста ще се озори с това гнездо на главата ти.

Каква досада — помислих си аз.

— Не е точно представата ми за приятно начало на деня.

Но дори този преглед за въшки не бе в състояние да развали прекрасното ми настроение. Чантата ми бе пълна с щуротиите, закупени от магазина на Ури, и си умирах от нетърпение да ги изпробвам.

 

 

Медицинската сестра заби гребена в косата ми и направи неуспешен опит да го прокара през нея.

— Ох! — извиках аз и я хванах за китките. — Боли!

Госпожа Инквизиция се измъкна от ръцете ми и присви очи.

— Така ли? Вината си е изцяло твоя, задето си направила косата си по този начин. Невъзможно е да бъде сресана — каза тя, като опита още веднъж. — Просто няма начин да прокарам гребена през нея. Прилича на голямо сплетено кълбо.

— Тази прическа не предполага ползването на гребен — заявих аз.

Госпожа Инквизиция ми хвърли смразяващ поглед, който, допускам, имаше за цел да ме изплаши, за да се държа послушно, но вместо това, аз и отвърнах със същото. Помислих си, че трябва да запомня тази физиономия и да я упражнявам у дома пред огледалото: стискам устни, леко разширявам ноздрите, присвивам очи, смръщвам вежди и готово, налице е съвършеният смразяващ поглед. Госпожа Инквизиция направи прекрасно показно. Примерът й беше повече от плашещ. Тя беше висока и мършава, с проскубана прошарена коса и толкова прозрачна кожа, че можеше да се види как кръвта пулсира във вените й. И вонеше на дезинфектант. Не ти трябва да си имаш работа с нея.

— Не се предполага и да ходиш с въшки на училище — отвърна ми тя. — Но докато не успея да прокарам този гребен през косата ти, няма как да съм сигурна дали ги имаш, или не. Така че, млада госпожице, какво предлагаш да направим?

— Предлагам да оставите косата ми на мира и да си ходя. Повече от сигурна съм, че нямам никакви въшки.

— Това определено не е вариант. Аз съм длъжна да те проверя.

— Определено щях да зная, ако имах въшки — казах. — Щях да ги усетя.

— Не е задължително.

— Е, в такъв случай, дори и да имам въшки, не желая да ми ги убивате. Ще е проява на жестокост спрямо тях. Да знаете, че ще докладвам за вас на НСЗЖЖО^[1]. Убийца на въшки такава.

Госпожа Инквизиция ме погледна ядосано.

— Слушай, момиченце, днес трябва да прегледам стотици като теб. Така че имаш две възможности: или сама да разрешиш косата си, или да я отрежа. Ти решаваш. Но бъди сигурна, че няма да минеш без преглед при мен.

— Нямате право да ми стрижете косата.

— Ще видим. Като се върна следващата седмица или косата ти ще е приведена в ред, така че да мога да я среша, или ще заиграе ножицата.

— Ще се оплача от вас на директорката — казах аз.

— Хайде де, оплачи се! — каза тя. — Но не преди аз да съм се оплакала от теб.

— Ами, хайде, оплачете се! — не й останах длъжна.

Страхотно! — помислих си, като излизах от медицинския кабинет. Щях да се радвам да бъда извикана отново в директорския кабинет. Всичко вървеше по план и скоро татко нямаше да има друг избор, освен да ме върне у дома. Пък и вече започваше да ми омръзва да се държа гаменски и да се правя на непокорна. Тази роля нямаше нищо общо с истинската ми същност. В действителност на мен много ми харесваше да ходя на училище. А сега, противно на желанието ми да се уча добре, трябваше винаги да изглеждам нехаеща, да не си пиша домашните и да получавам лоши оценки. Не ми се искаше това да продължава месеци, още по-малко — години, тъй като имах нужда от отлични оценки, ако исках да си намеря хубава работа. Макар да не бях още съвсем сигурна каква искам да стана. Колебаех се между писател, посланик в някоя държава и танцьорка в телевизионно музикално шоу. Не че имах нужда от кой знае какво образование за последното, но виж, за първите две определено ми трябваше такова. Никак не ми се искаше да си пропилявам шансовете за добро бъдеше само защото ми се налагаше за момента да се правя на лошо момиче. Така че колкото по-скоро планът ми проработеше, толкова по-бързо щях да възстановя репутацията си на добра ученичка.

След като напуснах медицинския кабинет, се промъкнах в учителската тоалетна и поставих цапащия сапун на една от мивките. После откачих огледалото, което висеше зад вратата, и го скрих в последната тоалетна кабина. Без огледало, всеки от учителите, използвал сапуна, щеше да разбере твърде късно, че кожата му е променила цвета си.

През междучасието останах да се навъртам край тоалетната, така че да забележа, ако някой влезеше и използваше сапуна. Не можах да повярвам на късмета си. Толкова много учители влязоха. Един, двама, трима. Първа влезе госпожица Хардман и излезе с изцапани ръце. Скрих се зад ъгъла, но се оказа, че не е било необходимо. Тя бе така умислена и забързана, че въобще не бе забелязала, че ръцете й са станали тъмносини.

— Какво правиш тук, Джоунс? — чух точно зад гърба си и цялата подскочих. Беше господин Бийчъм.

— А, нищо…

— Марш от тук тогава!

След което той също влезе в тоалетната и излезе две минути по-късно, но по ръцете му нямаше и следа от моя сапун. Боже, тоя не си мие ръцете! — учудих се аз. — Ама че гадост!

След него влезе госпожа Макфиблин. Дойде откъм кабинета по химия и прекара почти пет минути в тоалетната. Отлично свършена работа — помислих си, когато я видях да излиза от там със сини петна по бузите.

— Кое е толкова забавно, госпожице Джоунс? — попита ме тя, като ме забеляза да надничам иззад ученическите шкафчета със самодоволна усмивка на лицето си.

— О, нищо! — измърморих. — Аз просто…

Двама седмокласници минаха покрай нас и зяпнаха лицето на госпожа Макфиблин, след което избухнаха в смях. Тя се смути.

— Какво става? Да не би да имам нещо на лицето си?

— Ъъъ, само нос, като всички нас — отговорих аз.

В този момент господин Бийчъм излезе от учителската стая.

— Мили боже, Маделин! — възкликна той, като видя госпожа Макфиблин. — Лицето ти изглежда…

Той я вкара в учителската стая, откъдето няколко секунди по-късно се чу пронизителен писък. Мисията ми е изпълнена успешно — рекох си аз и се отдалечих по коридора. Не след дълго обаче господин Бийчъм се втурна след мен.

— Дану, случилото се има ли нещо общо с теб? — попита той.

Нямах никакво намерение да отричам, тъй като да ги ядосвам колкото може повече, беше също част от плана ми.

— Да, разбира се. Това беше специален сапун от Черно море. Добър е, нали?

— Веднага влизай в час, а в обедната се яви при директорката — каза той.

— Да, господине — отвърнах аз. — Много ви благодаря, господине!

Той ме погледна, сякаш се бях побъркала, но в отговор аз само му се усмихнах. Всичко вървеше по план и повече от прекрасно.

Преди да вляза в часа по математика, се отбих набързо в салона с плувния басейн. Лелеее! — помислих си, като видях колко хора имаше в басейна. Огледах се наоколо и съзрях учителя по плуване, господин Дохърти, да чете вестник в стаичката си в дъното на салона. Изтичах при него.

— Господине, има тренировка по евакуация в случай на пожар! — извиках задъхано. — Директорката ме изпрати да би предам да изкарате всички навън в следващите пет минути.

— Но алармата не се е включвала — каза господин Дохърти. — Иначе щяхме да я чуем.

— Навсякъде другаде се включи, господине. Ето защо ме изпратиха да ви кажа. Явно при вас се е повредила. Но така или иначе госпожа Ричардс каза да изкарате абсолютно всички навън, дори и да са по бански, а тя щяла по-късно да изпрати някой да погледне алармата.

Господин Дохърти въздъхна отегчено:

— Ама че досада!

Той излезе от стаята си и наду силно свирката.

— Слушайте всички, излезте от басейна и бягайте на двора! Провеждаме суха тренировка по евакуация при пожар!

Плувците нададоха недоволни възгласи, но направиха както им бе наредено. Неохотно се измъкнаха от басейна, грабнаха хавлиите си и се насочиха към изхода.

Пет минути по-късно салонът с басейна беше опразнен. Бръкнах в раницата си и извадих оттам шишенце със супер оцветител. Чудесно — казах си, докато изсипвах лилаво-кафявата течност в басейна. Тя бавно започна да се смесва с водата, придавайки й очарователен светлочервен цвят, който се разпростря из целия басейн, от повърхността, та чак до дъното. Ако приятелките ми ме видят в момента, няма да повярват на очите си — помислих си аз, защото в старото ми училище ме наричаха госпожица Добродетел. Обаче откакто се преместих тук, се държах от лошо по-лошо. И честно казано, наслаждавах се на всяка минута.

Беше време за часа по математика. Преди това, докато другите чакаха пред медицинския кабинет за преглед, аз се бях промъкнала в кабинета по математика, за да подготвя терена. Бях залепила с тиксо под стола на господин Наш устройството, което издаваше пърдящ звук.

Седнах на мястото си като всички останали от класа и часът започна. Когато господин Наш седна на стола си, натиснах бутона на дистанционното и откъм катедрата се разнесе едно звучно пъррр.

Математикът се огледа, но естествено не видя никой зад стола си, нито където и да е в близост до него. Аз отново натиснах бутона на дистанционното. Още едно шумно пъррр долетя от мястото му и класът избухна в бурен смях, а господин Наш се изправи и започна да оглежда стола в опит да установи откъде идва звукът.

Аз продължих периодично да натискам дистанционното под чина си. Пъррр, пъррр, пъррр. Всички ученици се превиваха от смях. Беше още по-забавно, защото математикът все така безуспешно се опитваше да разбере откъде идва този звук, тъй като на стола му нямаше нито пърдяща възглавничка, нито нещо друго от сорта.

Той се изправи пред класа и ни погледна ядосано.

— Един от вас, банда малки чудовища, е отговорен за това. Или да си признае доброволно кой е, или целият клас ще бъде задържан след часовете.

В отговор на казаното, натиснах още веднъж дистанционното. Пъррр. Всички отново избухнаха в смях.

Господин Наш продължи да гледа ядосано, така че реших най-после да си призная.

— Аз бях, господине. — И демонстрирах принципа на работа на устройството. — Не е ли гениално? Продавачът в магазина каза, че обхватът на дистанционното стига до петнадесет метра, така че ще работи дори и ако го сложим на стола на някого, който се намира в съседната стая.

Математикът въздъхна:

— Харви Джоунс. Как не се досетих? Веднага напусни стаята, преди да съм те удушил. Не те искам и минута повече в часа си. И като излезеш от тук, иди право при директорката.

Аз отдадох чест като при военните:

— Да, сър. Благодаря ви, сър! Всъщност така или иначе щях да се срещам с директорката през обедната почивка, но не мисля, че тя ще има нещо против, ако се появя и по-рано. — Когато стигнах до вратата на стаята, се обърнах. — Може би ще е добре да взема устройството със себе си, в случай че тя поиска да й демонстрирам как работи.

Очевидно предложението ми допадна на повечето ми съученици, няколко от тях дори кимнаха утвърдително, но изражението на господин Наш ми даде да разбера, че ни най-малко не одобрява идеята, така че само повдигнах рамене.

— Не? Ами добре. До после тогава — казах аз и на излизане помахах на класа през рамо.

Какъв страхотен ден! — помислих си, докато се тътрех по коридора, помахвайки на всеки, който можеше да ме види през остъклените врати на класните стаи. Май започваше да ми харесва да съм лошо момиче.

Госпожа Ричардс беше бясна. Предполагам не помогна особено и фактът, че й услужих с пръскащия мастило химикал, когато тя не намери своя.

— Плувният басейн. Сапунът. А после и онова… — Тя така и не намери сили да назове на глас пърдящото устройство — … онова нещо, имитиращо… отвратителни звуци. А сега и този химикал. Какво следва, Дану?

— Не съм много сигурна — отвърнах аз, кръстосах крака и си придадох замислен вид. — Имам пудра, която предизвиква сърбеж, фалшиво кучешко изпражнение, което мислех да сложа сред хляба в столовата, ъъъ… електрошок при ръкостискане, супер лепило, капсула с изкуствена кръв… Това са си доста неща. Вие какво предлагате?

Госпожа Ричардс пое няколко пъти дълбоко въздух и известно време ме гледа мълчаливо. Едва не изгубих самообладание, защото подобно на медицинската сестра, тя добре владееше смразяващия поглед, но съвсем неочаквано изражението й омекна.

— Не съм толкова глупава, Дану — каза спокойно директорката. — Нито пък ти. Никога не си била лоша ученичка с лошо поведение, не и преди да дойдеш тук. Така че на мен държанието ти ми прилича по-скоро на опит да предизвикаш реакция. Права ли съм?

Аз кимнах.

— Може би.

— И каква точно реакция очакваш?

— Смятам, че заслужавам най-тежкото наказание, предвидено в случая. Мисля, че е редно да бъда изключена.

Госпожа Ричардс събра дланите на ръцете си, подпря брадичката си на тях и започна да ме изучава.

— О, така ли мислиш?

Аз отново кимнах.

— Без съмнение. Поведението ми е абсолютно неприемливо. В разрез с всички правила на училището.

— Неприемливо? Хм. В разрез с правилата? А ако кажа „не“?

— Все още разполагам със супер лепилото, вонящите бомбички…

Директорката изпъна гръб и ме гледа втренчено в продължение на няколко дълги минути.

— Да не би да ме заплашваш, Дану? — попита ме накрая.

Вече наистина ме обзе безпокойство.

— Не. Да. Имам предвид… Смятам, че е редно да ме изключите.

— Мисля, че и двете сме напълно наясно, че това не е решение. Говорих с баща ти, преди да започнеш при нас. Къде смяташ, че ще отидеш?

— Ще се върна в старото си училище.

Госпожа Ричардс поклати глава:

— Виж, Дану, давам си сметка, че животът ти не е същият, откакто си тук. И съм убедена, че никак не ти е лесно, но не можеш да продължаваш да се държиш по този начин. Чуваш ли? Със сигурност няма да те изключа от училище. Но за сметка на това ще пиша на баща ти и ще му разкажа всичко, което се случи. Също така ще се срещна и с леля ти, за да обсъдя с нея поведението ти. Междувременно ще посещаваш училищния съветник. Ясна ли съм? В това училище аз определям правилата, не учениците. И определено не отстъпваме пред искания като твоите. Така че няма да стане това, което си намислила. Разбра ли ме?

— М-м, да — измънках аз. — Разбрах.

Почувствах се напълно сразена. Ядосана, че планът ми не проработи. Разстроена от факта, че нямаше мърдане от тук. И тъжна, защото това означаваше, че ще продължавам да живея в ужасния, скучен апартамент на леля ми.

Когато излязох в коридора, телефонът ми нададе фанфарния си звън. Извадих го, колкото може по-бързо, тъй като не ми се искаше да ме повикат обратно в кабинета на директорката. Видях, че имам съобщение.

„Дари ме със спокойствие да приемам нещата, които не съм в състояние да променя, с кураж да променя тези, които мога, и с мъдрост, за да ги различавам.

Райнхолд Нибур“

Пфу! — помислих си. — Какво ли пък може да знае някой с такова име? Освен това не познавам никакъв Райнхолд. Някой идиот е объркал номера, като е пращал съобщението си.